Антъни Капела
С дъх на кафе (49)

Четиридесет и девет

„Меден“ — този аромат се отнася до меда с аромат на цветя. Също така извиква асоциации с пчелния восък, сладкишите с джинджифил, нугата и някои видове тютюн. Фенилетиловият алдехид, съдържащ се в кафето, е основна причина за пораждането на подобна миризма.

Льо Ноа, Le Nez du Café

Първото, което направих при пристигането си в града, беше да се убедя, че Бей наистина е заминал, а Фикре не е тръгнала с него.

След известен размисъл реших, че най-малко подозрителният начин да се свържа с нея беше и най-директният. Написах й бележка на английски с въпроса дали би могла да ми бъде преводач, защото имам работа на пазара.

След това просто трябваше да чакам.

Предчувствието от любовната наслада така ме беше обсебило, че се чувствах така, сякаш съм взел някакъв екзотичен наркотик: сетивата ми бяха изострени докрай, като инструменти, настроени на по-висок тон.

Един слуга ми донесе писмо. Разкъсах плика — за момент се уплаших, че може да е размислила, да се е уплашила или просто да не може да се измъкне — но тя просто бе предпазлива, също като мен. Със съвършения си, калиграфски почерк беше написала:

Сър,

За мен ще бъде удоволствие да помогна с езиковото ви затруднение.

Подготвих импровизирано легло от чували с кафе, върху които метнах парчета коприна и бродирани шалове. Получи се нещо изненадващо удобно: зърната поддаваха под тежестта ми, оформяйки мека, податлива вдлъбнатина с формата на тялото ми. Окачих още шалове наоколо и огледах със задоволство резултата, напомнящ за уютно пъстроцветно гнездо.

Докато приключа с всичко, вече се бе стъмнило, но нея още я нямаше. Хиените виеха край стените на града — Викачът на хиени скоро щеше да ги нахрани с отпадъците от улиците, както правеше всяка вечер.

И тогава — толкова тихи, че едва ги долових — чух три почуквания от долния етаж. Веднага след това, преди да успея да сляза, вратата се отвори и тя се плъзна вътре, затваряйки бързо зад себе си. Чух забързаните й стъпки по стълбите и след миг Фикре вече беше при мен.

Почти простенах от удоволствие. Тя беше абсолютно съвършена: черното лице с високи скули, светлите пронизващи очи, слабото, нежно тяло, увито в роба с цвят на шафран. Отметна плата, омотал косите й, и пристъпи напред.

— Благодаря ти, Господи — промълвих и я взех в прегръдките си.

Сега, когато най-накрая бяхме заедно, нито един от нас не искаше да бърза. Тя ми направи кафе — деликатното, ароматно кафе от околността — и също както някога, ми подаде чашата с тържествен жест, наблюдавайки ме, докато отпивам.

— Помниш ли това, което Бей каза първия път, когато беше в шатрата му — попита?

— Че кафената церемония е и любовен ритуал?

— Това, което не ти каза, е, че всяка от трите чаши, отговаря на един от актовете на любовта — каза тя. — А този е първият.

Тя ме гледаше как изпих кафето си на един дъх. Размотах робата й, придърпах нетърпеливо края й и тя се завъртя на пети, докато не застана гола пред мен. Или по-скоро — почти гола. Около кръста си носеше тънка верига с окачени на нея пиастри. Златните дискове тихо звънтяха и проблясваха на фона на тъмната й кожа. Целунахме се. Плъзнах ръка между бедрата й и усетих влагата. Тя простена, когато пръстът ми леко проникна в нея, след това нетърпеливо ме притегли към импровизираното шарено легло.

— Почакай — казах. Тя срещна погледа ми. — Сигурна ли си? — Просто трябваше да знам.

Кимна.

— Желая точно това — каза тихо и се излегна върху чувалите.

Аз бях правил любов с много жени — някои сервилни, някои страстни, някои тихи, някои дори негодуващи, и всички те, по един или друг начин, нетърпеливи да приключат с цялата тази работа — но никога не бях изпитвал нещо подобно: да бъда обичан от някоя, чиято страст е толкова пламенна, колкото и моята. А може би дори и по-пламенна. Жена, която простенва, извива се, потреперва при всяко мое докосване, жена, която иска да ме усети в себе си със същото нетърпение, с което аз желая да проникна в нея. Тя ухае на кафе: усещам вкуса му при всяка целувка, омайният парфюм на изпечени зърна се е заплел в косите й. Ръцете й бяха кафе; устните й бяха кафе; то беше там, в соления вкус на кожата й, в блестящите капки в ъгълчетата на очите й. И да, и там, между тъмните й бедра, където розовата вътрешност на разтворилото се пред мен черно цвете, носеше аромата на орлови нокти; там открих едно мъничко, твърдо кафяво зрънце плът. Докоснах го с устни и език, поех го в устата си и леко го стиснах със зъби, а когато се наситих на вкуса му, това магическо зрънце кафе си остана там, цяло и непокътнато.

Тя, разбира се, беше девствена и бях решил да бъда много бавен, за да не й причиня болка. В крайна сметка обаче нейното нетърпение надделя — тя се извъртя, минавайки отгоре, разтвори се за мен, спря, когато усети лека съпротива, приведе се напред, за да ме гледа право в очите, и се притисна силно към тялото ми. Потрепери леко, усетих как нещо поддава и след миг тя вече беше моя. Погледнах надолу: нежната паяжина на кръвта се плъзна за кратко по корема ми, а после бе заличена от бързите движения на телата ни.

В очите й се примесваха триумф и ярост.

— Каквото и да става оттук нататък — прошепна, — аз спечелих!

А после се случи нещо, което не бях виждал никога преди, въпреки че бях чел за него — тялото й бе обхванато от серия силни спазми, почти болезнени в интензивността си. Те преминаваха през нея и се виждаха дори върху кожата й, като очертаваха стягащите се мускули също както подводна експлозия би раздвижила повърхността. След всеки спазъм тялото й се отпускаше и тя обсипваше лицето ми с целувки, шепнеше ми мили думи, докато не извиеше отново гръб назад, стенейки, завладяна от нова вълна удоволствие. При всеки пристъп усещах как мускулите вътре в нея се стягат силно около мен. Осъзнах, че всички курви, които бяха пъшкали и охкали в обятията ми, просто бяха разигравали изключително жалка имитация на това, което се случваше в момента. Може би нито една от тях не бе изпитвала нещо толкова истинско. Всъщност самият аз никога не се бях питал дали тези жени извличат от секса си с мен нещо различно от финансови облаги.

После имаше още кафе и още любов, а накрая тя просто се отпусна в прегръдките ми и двамата започнахме да си говорим тихичко.

— Как се чувстваш?

— Чувствам… — тя потръпна. — Чувствам нещо, което не може да се опише с думи. Предполагам това е усещането от свободата.

Не заговорихме веднага за Бей или за нещо друго сериозно: сериозните неща се случваха в света навън, света, който бяхме отхвърлили. Вместо това тя ми разказа за френския търговец, живял в тази къща преди мен.

— Беше много тъжна история — започна. — В младостта си бил много красив и истински талантлив: писал стихове, възхвалявани от всички велики хора на словото. Един от тях, друг поет, го направил свой ученик. Той обаче желаел и нещо повече, желаел младото момче да стане негов любовник. В края на краищата младежът застрелял възрастния мъж. Но по някакъв странен начин този жесток финал на сексуалните извращения сложил край и на таланта му. Не можел да напише и дума повече. Затова дошъл тук, на края на света, и изживял живота си така, сякаш вече бил мъртъв.

Засмях се.

— Кой ти разказа това?

— Ибрахим. Защо?

— Хубава история. Но все си мисля, че ако наистина е съществувало такова френско дете гений, щях да съм чувал за него.

Тя замлъкна за момент.

— Мислиш, че Бей си е измислил всичко това.

— Мисля, че Бей е попреувеличил някои неща.

Тя се усмихна.

— Какво?

— Помислих си, че няма да има нужда да прибягва до преувеличения, когато научи какво се е случило тази нощ.

— Но той никога не бива да научава — казах. Сега, когато лудостта на сношението ни бе отминала, ми беше трудно да държа страха си настрана. Това, което току-що бяхме сторили, бе много повече от престъпление. Бях взел жената на друг мъж, бях осквернил собствеността му и бях съсипал инвестицията му — всичко това в рамките на няколко минути. Нямах представа каква точно правна система имат в Харар, но подозирах, че статусът ми на британски поданник би ми предложил твърде незначителна защита. Щях да извадя късмет, ако просто ме пребиеха с камъни до смърт. Бей вече беше обект на подигравки заради цялата история с Фикре и трябваше да е пределно наясно, че единственият начин да запази поне отчасти достойнството си е да организира пищно отмъщение с толкова изискана жестокост, че враговете му да замлъкнат. Кръвта ми се вледени, когато се замислих за риска, който поемахме.

— Какво има? — Фикре положи ръка върху гърдите ми и леко се надигна, за да ме погледне в очите.

— Нищо.

— Чудеше се какво може да направи той? — предположи тя.

— Как разбра?

Вместо отговор тя премести ръката си върху слабините ми.

— Като охлювче си — свиваш си рогчето, когато усетиш опасност.

— Аха.

Наистина бях вцепенен от факта, че не можехме да поправим стореното. Нямаше смисъл да си казваме неща от типа на „никога повече не трябва да се виждаме“ или „трябва да спрем с това преди да е станало твърде късно“. Вече беше твърде късно. Направихме единственото, ужасяващото нещо, което можеше да убие и двама ни. Но дори и това беше форма на свобода: бяхме прекрачили граница, отвъд която нямаше връщане назад.

С третата чашка тя ми донесе тена адам, стръкче от билка, подобна на джинджифила. Любихме се бавно, почти замечтано, припряността бе останала на цяла вселена разстояние от нас. Спомних си какво бе обяснил Бей за церемонията — третата чашка беше благословията, тази, с която завършва трансформацията на духа. Само дето моят дух беше благословен доста преди това.

После спахме и се будихме заедно, лежахме един до друг в нашия мъничък свят от усмивки и тишина.

— Ще измислим нещо — каза тя накрая, сякаш прочела мислите ми. Чукна леко корема ми с върховете на пръстите си. — Когато те видях за първи път, наистина реших, че ще бъде страхотно отмъщение да се отдам на теб вместо на Ибрахим. Така или иначе исках да умра, но желаех преди това да го нараня възможно най-дълбоко, да засегна честта му. Но сега… — единият от пръстите й се завъртя в кръг край пъпа ми в жест, с който някой би потъркал ръба на чашата си — … сега не искам всичко това да свършва.

— Нито пък аз. Но ми е трудно да видя как ще го спрем рано или късно да открие какво се е случило.

— Може би мога да го съблазня. Така ще реши, че той е човекът, който ме е дефлорирал.

Погледнах я:

— Ще го направиш?

— Разбира се. Ако това е цената, която трябва да платя, за да бъда с теб понякога.

Представих си тлъстото туловище на Бей, тресящо се върху нея, лигите му върху устните, които тъй скоро бях целувал.

— Ще разбере, че не си девствена — предположих колебливо.

— Има начини да се престориш — малка торбичка с овча кръв, която се пука в правилния момент. Не можеш да заблудиш акушерка, но не би било проблем със заслепен от възбуда мъж, който вярва в това, в което иска да вярва.

— Твърде рисковано е. Освен това… — погледнах я. — Представи си, че не се получи, че той ти откаже. Тогава вече със сигурност ще се досети, че нещо не е наред.

— Тогава какво?

— Не знам. Ще измисля нещо.

Това се превръщаше в някакъв рефрен — единият от нас винаги казваше: Ще измисля нещо. Думи, които успокояваха и караха другия да се чувства по-сигурен, като утешителни майчини слова: Не се бой. Върни се в леглото. Всичко ще бъде наред. Само дето нищо нямаше да бъде наред — бяхме обречени — и въпреки това магията на думите някак ни действаше.

— Трябва да тръгвам — каза тя, седна и се пресегна за робата си.

— Не още.

— Трябва. Слугите ще станат подозрителни. Той им е наредил да ме шпионират. Когато идвах насам, много внимавах някой да не ме проследи, но не мога да бъда сигурна дори в това.

— Не си тръгвай. — Протегнах се и обхванах гърдата й в шепа. — Искам да правим любов още веднъж.

— Нямаме време — произнесе тя, но въпреки това потръпна от удоволствие и се отпусна назад.

— Винаги има време.

— Побързай — въздъхна тя и разтвори бедра.

Лежеше под мен, държеше лицето ми в ръце, по една длан върху всяка буза, без да откъсва очи от моите. Този път нямаше спазми, но докато ускорявах темпото, тя разтвори крака още по-широко, розовите й стъпала бяха вдигнати почти на нивото на ушите ми, шепнеше ми да, да, да, докато свърших. След това ме целуна, изми се с водата, която бях донесъл за кафето, и си отиде.

 

 

Малко хора осъзнават колко солен всъщност е вкусът на кафето. Когато е прясно приготвено, това почти не се усеща, солта остава скрита, действайки като основа на останалите аромати и горчивината на остатъчния вкус — една от насладите при пиене на кафе. Ако оставите кафеника за час или два обаче и част от течността се изпари, ще установите че солеността се е засилила и е направила кафето почти негодно за пиене. Това е и една от причините кафената церемония да се състои само от три чаши — третата е и последната, която може да бъде налята, преди кафето да стане солено като сълзи.

И въпреки това е възможно в церемонията да има четвърта чаша, чаша, останала неназована; чаша, чийто горчив вкус опитва любовникът, докато лежи сам в леглото и мисли за любимата, която в същото време се промъква по тъмните улички в жълтата си роба на път към дома на своя собственик.