Антъни Капела
С дъх на кафе (46)

Четиридесет и шест

Малко преди зазоряване Мулу събуди двамата бели мъже със силно черно кафе. Робърт потрепери, докато навличаше дрехите си. Отвън ги чакаше Джима с подредените в строй замаяни туземци, видимо страдащи от лош махмурлук. Много бяха изрисували по телата си магически символи; а някои дори бяха разкрасили лицата си с петна и мустаци, за да наподобят животното, което щяха да преследват. Ефектът обаче донякъде се губеше, защото боите бяха поразмазани след снощното празнуване. Някои носеха брадви, други тояги, трети копия.

— Като деца са — въздъхна Хектор. — Ще секат дървета с копия. Представяш ли си? Джима, донеси още брадви от склада.

Когато всички мъже бяха адекватно екипирани, дървосекачната дружинка се насочи към джунглата, водена от Хектор. Той спря, когато достигнаха най-високата точка на хълма, и посочи на туземците предната линия на дърветата.

— Ето! Започнете с тези!

Мъжете изглеждаха объркани.

— Бвана^[1] каза да сечете дървета! — извика Джима. — Бързо! Бързо!

Хората от селото се спогледаха помежду си, после погледнаха към дърветата. Ако сега тръгнеха да секат дърва, със сигурност всяка надежда да открият леопарда днес се изпаряваше.

— Хайде, момче — каза Джима, побутвайки един от по-младите туземци към най-близкото дърво. Мъжът неохотно вдигна брадвата и започна да сече.

— Чудесно! Следващото момче! Сечи! — кресна Джима, отвеждайки друг туземец към полагащото му се дърво. Скоро беше организирал цяла линия от секачи, които размахваха брадвите си, без да имат много ясна идея какво се случва и защо.

Когато дърветата бяха почти отсечени, Хектор и Джима преместиха мъжете надолу по склона към следващия ред от гората. Хората от селото работеха начумерено — вече бяха осъзнали, че явно няма да има лов на леопарди, но все пак си оставаше обещанието за диш-даш. Те си подхвърляха въпроси, докато сечаха — за какво са им всичките тези дърва? Чужденците сигурно искаха да си построят наистина голяма колиба или може би цяла серия от колиби: нищо чудно скоро да пристигнат още бели хора, цели дузини, които щяха да имат нужда от много места за живеене. Във всеки случай оставаше въпросът защо не ги оставяха да отсекат дърветата докрай? Сигурно това си беше някакъв специален метод на белите хора, но те не можеха да схванат каква е идеята.

Продължиха по същия начин, придвижвайки се на следващия ред. Този път едно от дърветата беше куилту, смокиня. Хората от селото бързо се отместиха вляво и вдясно от него, без да го докосват.

— Ей там! — провикна се Хектор. — Пропуснаха едно.

Джима хвана един от мъжете за рамото и го отведе до смокинята.

— Сечи! — заповяда.

Туземецът го погледна, първо изумено, след това объркано и накрая — притеснено. Съплеменниците му веднага спряха работа, за да разяснят проблема на чужденците. Това, обясниха им те, е куилту — дърво, свещено за жените, от което се правят женските сиккюи — ритуалните им пръчици.

— Уф, накарай ги да млъкнат — каза Хектор на Джима, който междувременно отвеждаше протестиращите мъже към поверените им дървета. — Робърт!

Робърт го погледна.

— Време е да им покажем, че не ги караме да правят неща, които не сме готови да свършим и сами. — Подаде брадва на Робърт и посочи основата на дървото. — Ти започни от тази страна.

Хората от селото бяха замлъкнали и гледаха стъписано как брадвите на белите хора се забиват в дървото. Работата беше трудна и двамата се изпотиха обилно, докато приключат — или по-скоро, докато приключат отчасти: тесен бял конус отново бе оставен в сърцевината на дървото, задържайки го изправено.

Беше ранен следобед, когато Хектор им извика да спрат. До този момент трийсет или четирийсет дървета вече се крепяха колебливо върху останките от сърцевината си, пощадени от брадвите. Всички се върнаха до билото на хълма, при първата редица от дървета, с които бяха започнали тази сутрин. Хектор накара мъжете да бутнат най-високото от всички. Със страхотен трясък то се пречупи и тръгна да пада, но бе спряно от дървото под него, което някак успя да издържи тежестта му. Туземците бяха пратени да повалят и него и обединената маса на двете дървета се стовари върху събратята им под тях.

Третото дърво, което започнаха да бутат, беше истински гигант — високо и тежко. Когато падна, стволът му се сцепи на две: мъжете отскочиха встрани, когато едно от огромните парчета хвръкна във въздуха. Клоните се блъснаха в дървото под него, което с остър пукот поддаде под тежестта, следващото бе принудено да стори същото, както и по-следващото, и по-следващото, хълмът бе залят от неумолима вълна от строполяващи се дънери и разхвърчали се клони. Лавината отнасяше всичко по пътя си, дори дърветата, недокоснати от брадвите, се сгромолясваха, падайки като лекичко побутнати плочки домино надолу по хълма. Сякаш някакъв неумолим, всемогъщ бог беше издул бузи и издухваше джунглата. Гръмотевичният шум се отдалечаваше от изправените на билото секачи, а после се връщаше към тях, подет от ехото във всеки край на долината. Птиците се издигаха към небето с отчаяни крясъци, последвани от изригналата изпод прекършените клони стена от прах. После движението на хаотичната маса от листа и дървесина бавно замря и настана тишина.

— Ей те т’ва — каза тържествено Хектор, наблюдавайки със задоволство оголения хълм — е най-красивата проклета гледка в целия проклет свят.

В селото Кику чу шума и замръзна. Край нея жените пищяха, убедени, че е започнало земетресение, и тичаха, за да открият децата си. Кику веднага разбра, че не беше земетресение, но така и не можеше да каже какво е всъщност. Никога не бе виждала нещо подобно — дърветата надолу по хълма просто се сгромолясваха, оголвайки го, сякаш някой раздираше зелената плът на джунглата. Тя потрепери. В новообразувалата се просека, сред падналите стволове и протегнали се към небето прекършени клони, тя видя мъничките фигурки на хора: група мъже с брадви се придвижваха надолу по склона към следващата част от гората, която трябваше да бъде изчистена.

 

 

Същата вечер хората от селото седяха край огъня и обсъждаха това, което се беше случило. Вече на всички беше ясно какво искат белите мъже. Лов на леопарди нямаше да има: новодошлите искаха да убият тяхната гора. Какво ли щеше да се случи с духовете, когато всички дървета бъдеха посечени? Когато някой човек умреше, духът му се покачваше в короната на дърво, а когато дървото паднеше, духът се присъединяваше към духовете от другите дървета край него. Но какво ли щеше да се случи със стотиците духове, освободени от белите хора този следобед? Дали бяха разгневени? Дали щеше да се намери място за тях? Никой не знаеше, защото нищо подобно не се бе случвало преди.

Някои от по-възрастните смятаха, че младите трябва да откажат помощта си на чужденците. На младите обаче гората не им се струваше чак толкова важна, а и белите хора бяха обещали да възнаградят труда им. Тези млади мъже усещаха, че всичко е на път да се промени, и виждаха в това възможността да извлекат полза за себе си: наместо да се оставят на милостта на джунглата и да й се подчиняват, те се питаха дали няма да бъдат способни да подчинят природата, както това правеха белите хора. Някои от най-младите дори намираха начина, по който белите пришълци бяха изчистили хълма, за великолепен и възбуждащ. Гледката и звукът на прекършващите се стволове не напускаха мислите им: трябваше да бъдете там, казваха те на останалите, това беше нещо по-могъщо от най-страховитата буря, която е бушувала някога, но бе създадено от хора! А това, че можеха да работят за мъжете, които притежаваха подобни сили, и същевременно да забогатеят, им се струваше направо невероятен късмет.