Антъни Капела
С дъх на кафе (44)

Четиридесет и четири

„Цветовете на кафето“ — това е сладостният парфюм на красивите бели цветове на кафето, които през седемнадесети век са били наричани арабски жасмин, защото двете растения изглеждат по подобен начин. Именно маслата на Jasminium grandiflorum, по-сладки и ароматни от тези на Sambac jasmine, са едно от нещата, които придават ободрителния нюанс на кафето.

Льо Ноа, Le Nez du Café

Зората проблясва над джунглата, светлина и звук се устремяват заедно през балдахина от листа. Първите лъчи на новия ден са приветствани както винаги от какофония от крясъци, писъци, ревове и трополене, които скоро стихват до летаргичните утринни шепоти и мърморения. Горе на хълма белите хора хъркат в походните си легла. В туземното селище жените хвърлят дърва в общия огън, счукват кафе и отиват към сечището, за да се изходят, преди да разбудят мъжете си. Утрото е хладно. Закусват край огъня, загърнати в ярките си одеяла.

Има една-единствена тема за разговор: пришълците. И преди са виждали бели хора тук — преминават през долината с дългите си кервани, натоварени с провизии; но този път е различно: тези са си построили къща. Наистина, това беше една много лоша къща, разположена неразумно близо до потока, която ще бъде нападната от мравки в мига, когато паднат дъждовете. А и беше твърде близо до дефилето, така че животните им рано или късно щяха да си изпотрошат краката. Но въпреки всичко — къщата беше факт. Какво искаха? Имаше една личност, която сигурно знаеше, но тя отказваше да им каже. Кику седеше встрани, пиеше палмова бира от много мъничка бяла чашка, дадена й от белите хора. Това беше, поне се надяваха да е така, само първият от многото подаръци, които щяха да дойдат.

Кику беше неспокойна. Тя се бе убедила лично, че новодошлите не са агресивни. Но сега се притесняваше, че присъствието им може да се окаже предвестник на нещо много по-смъртоносно от агресията. Тя не знаеше какво може да е това нещо, нямаше представа дори откъде е дошло лошото предчувствие. Може би й го бяха прошепнали айанаа, духовете на гората. Понякога й казваха неща, които иначе нямаше как да научи. Затова тя стоеше встрани и се опитваше да слуша гората така, както някой друг човек би се опитвал да изолира шума край себе си, за да подслуша какво се шепне в съседната стая.

Тя изведнъж осъзна от какво се бои гората: от промяна. Това я изненада, защото, въпреки че страхът от промените бе заложен в самата природа на хората, промяната не би могла да засегна гората. Също както водите на реката можеха да бъдат размътени или отклонени, но рано или късно щяха да се върнат в руслото си, така и всичко, което хората стореха на природата, всичко, което можеха да сътворят през краткия си живот, щеше рано или късно да бъде изтрито от лицето на земята.

— Ще ви кажа за какво е всичко това — каза млад мъж, наречен Байанна. — Дошли са да убият леопарда.

Много от мъжете закимаха. Естествено — леопардът. От няколко месеца насам бяха забелязали леопард в долината и това причиняваше сериозно безпокойство сред хората с малки деца. Ако белите хора бяха дошли да ловуват, всички щяха да извлекат полза от това. Е, може би без леопарда, но пък всички останали — белият мъж, който го убиеше, можеше да си направи дреха от леопардова кожа, с която да впечатлява останалите, а хората от селото щяха да живеят по-спокойно. Единственият сред тях, който някога беше убивал леопард, бе Тахамон, вождът им, но се бе случило преди десет години, когато все още беше млад. Въпреки това той продължаваше да носи животинската кожа, проядена през годините от различни насекоми, заради което понастоящем представляваше доста лоша дреха.

Понеже им се искаше леопардът да е причината за идването на белите хора, всички се надяваха нещата да стоят точно по този начин. Надеждата бързо прерасна във взаимно съгласие, а съгласието — в увереност, така че скоро започнаха обсъждания кой да покаже на чужденците най-добрите места, където можеха да причакат леопарда.

Гората каза на Кику, че белите хора не се интересуват от леопарди, но не й каза какво търсят. Може би не беше чула правилно, а може би гората просто не знаеше — може би собствените гори на белите хора бяха толкова далеч, че новините все още не бяха достигнали дотук, както на вятъра му трябваше време, за да пропътува разстоянието от единия край на долината до другия. Така че за момента тя остави съмненията за себе си.

Точно тогава те чуха звука от кършене на клони и дрънчене, последван от необичаен тропот по пътеката, докато двама души с ботуши и трети, който не носеше ботуши, но бе също така непривикнал да се движи през гората, се приближаваха към селото. Местните, които винаги се плъзгаха сред дърветата, издавайки минимално количество шум, бяха удивени, а и притеснени от грохота. Някои от жените взеха децата си и побързаха да се приберат в колибите за по-сигурно, други взеха децата си и излязоха от колибите, за да видят по-добре какво става. Към трясъците вече се бе присъединил и звукът от гласове, груби и гърлени, произнасящи думи, които местните не можеха да разберат.

— Някъде тук трябва да е, сър — казваше единият глас.

— Бе аз очаквам вече да са се скатали някъде между дърветата, да ти кажа — произнесе уверено друг. — Дивашкият ум, Уолис, нема нищо общо с този на хората от трудовата класа у нас. Доказано е, че кръвта им е по-рядка и заради това всичките им действия са по-летаргични. А, к’во е т’ва там?

— Струва ми се, че открихме поселището им, Хектор.

Туземците наблюдаваха с леко тревожен интерес, докато тримата мъже крачеха през поляната към селото. Двамата бяха необикновено високи, с бяла кожа и носеха чуждоземни дрехи: сякаш това не стигаше, единият беше още по-обезпокоителен заради голямата си храстоподобна брада; другият носеше костюм от зелена вълна на лама и бял кръгъл шлем. Третият бе тъмнокож адари, облечен с цветна роба. Той носеше дълга тояга и се оглеждаше високомерно наоколо.

— Много д’бре — произнесе третият, хвърляйки им изпълнен с презрение поглед. — Кой от вас е управник на това дивашко място?

Един по един жителите на селото станаха на крака и се оттеглиха от огъня, докато остана само Тахамон. Той вдигна поглед и се почеса безучастно:

— Аз Тахамон.

— Само за секунда, Джима — каза червенокосият бял мъж и пристъпи напред. — Шлушайте ме ся — избоботи той. — Дошли сме тук — той посочи към земята, — за да отглеждаме кафе. — Посочи кафето, което един от изненаданите местни отпиваше от тенекиената си чашка. — Ако работите за нас, ама наистина упорито, ще ви се плати много добре.

Дори след превода на Джима на хората от селото не им стана особено ясно за какво точно говори този мъж. Как точно човек можеше да отглежда зърна? Зърната си се отглеждаха от храстите, а човек просто трябваше да отиде в гората и да ги набере, като не забравя след това да благодари на духовете, които са го дарили с тях.

Байанна каза:

— Според мен се опитва да ни каже, че иска да пие кафе, преди да отиде и да застреля леопарда.

Съселяните му кимнаха облекчено. Ама разбира се!

Байанна се обърна услужливо към посетителите:

— Аз ще ви отведа при звяра.

Досещайки се, че не разбират какво им казва, той посочи към леопардовата наметка на Тахамон и се опита да покаже с жестове как хвърля копие по нея.

— Диш-даш? — добави с надежда.

— Диш-даш, а? — подсмихна се Хектор. — Отлично! Мисля, че ще успеем да сключим сделка с тия пичове. Кажи им: утре сечем гората.

Размаха ръце, имитирайки човек, който сече дърво. А може би човек, който пребива смъртно ранен леопард с тояга.

Друг млад мъж на име Баржа междувременно бе започнал да се съмнява в правото на Байанна да отведе белите хора при леопарда.

— Аз! Аз! Аз ще ви заведа при леопарда! — извика той, скочи на крака и започна ентусиазирано да повтаря жестовете на брадатия, който искаше да пребива леопарди.

— Превъзходно! — избоботи червенокосият. — Изглежда вече си имаме първия дървосекач. А вие, сър? Да? А вие?

Други млади мъже пристъпиха напред, нетърпеливи да се присъединят към увеличаващата се групичка от туземци, които щяха да бъдат богато възнаградени за това, че просто са отвели белите хора до леопарда.

— Виждаш ли? — обърна се червенокосият към спътника си. — Гледай, скъпи ми Уолис! Гледай как един съвсем простичък договор за работа влияе на дивашкия ум! Наблюдавай универсалния език на търговията в действие, виж как разрушава бариерите между видовете само за миг! Не е ли прекрасна гледка?

— Абсолютно — отвърна колебливо другият бял човек. — Ъъъ, а не трябва ли да им обясним, че сме купили земята, върху която живеят? Че вече, един вид, сме им хазяи?

— Съмнява ме, че примитивните им умове могат да възприемат подобна идея. Никой от тях не се е опитвал да отглежда нещо или да обработва тези земи, така че няма как да разберат какво точно представлява правото на собственост. — Той отново се обърна към местните и посочи към дърветата с двете си ръце. — Гората, цялата — клъц! — извика.

Новосформираният ловен отряд разбра, че брадатият търси съвет дали да започне да търси леопарда в тази посока, на изток. Много се съгласиха, окуражавайки Хектор с кимания и усмивки. Други смятаха, че е доста по-вероятно леопардът да бъде открит в противоположната посока, на запад, и бяха на мнение, че е далеч по-добре търсенето, поне първоначално, да се насочи натам. В крайна сметка, изтъкнаха те пред поддръжниците на източната идея, белите хора нямаше да бъдат твърде щастливи, ако извървят много мили в търсене, което няма да се увенчае с успех. Другите обаче настояха, че е безкрайно неучтиво да кажеш на белия мъж, че е пълен идиот още при първата среща: по-правилно беше да се съгласят с него, дори и да е очевидно, че греши. Последва спор, прекратен от източната фракция с неоспорим аргумент: ако белите хора бъдат заведени на запад и действително открият леопарда, те скоро ще си тръгнат. Но ако бъдат отведени на изток, както сами са пожелали, след това ще трябва да предприемат и втора експедиция, на запад, и следователно възможността за нови плащания от диш-даш се увеличаваше значително.

Междувременно Джима се придвижваше сред младите мъже и им раздаваше картички. Те, както обясни, бяха разделени на тридесет квадратчета: за всеки ден, през който сечеше дърва, всеки щеше да получава отметка и когато квадратчетата се запълнеха, след като съответният човек е работил цял месец, щеше да му бъде заплатено. Младите мъже от ловния отряд го разбраха перфектно — това бяха билетите, които доказваха, че са избрани за елитни членове на групата за проследяване на леопарди. Някои от въпросните избраници се отдръпнаха встрани и започнаха да подскачат енергично нагоре-надолу, а други разиграваха смъртта на леопарда в доста сполучлива пантомима.

— Еха! — извика доволно червенокосият. — Тук сме едва от няколко минути, а виж к’ъв ентусиазъм предизвикахме! Ще изчистим тази гора за нула време.

— Така изглежда — съгласи се другият.

Кику наблюдаваше приготовленията с нарастващо безпокойство. На нея й се струваше, че белите мъже всъщност говореха за изсичане на дърветата, а не за убиване на леопарди. Но не това я притесняваше — дърветата бяха сечени и преди, когато хората от селото имаха нужда от здрав материал, за да строят колибите си. Не, това което притесняваше Кику, беше фактът, че само един поглед към белите мъже й беше достатъчен, за да види ясно, че и двамата са омагьосани. Някой им беше направил могъщо заклинание. И ако не бъркаше, ставаше дума за любовна магия.

 

 

На следващата вечер младите мъже от селото танцуваха, за да имат късмет при лова на леопарда. Колкото повече шум вдигаха, толкова по-вероятно беше айанаа да ги чуят и да благословят начинанието им, така че какофонията бе наистина страхотна и включваше крясъци, гръмовен барабанен ритъм и бойни викове, докато — не без помощта на бирата — веселящата се тълпа почти успя да достигне фазата на абсолютната лудост.

— Боже, каква врява — измърмори Хектор, въртейки се в походното си легло на половин миля от селото. — Тия не осъзнават ли, че утре ще работят?

— А какво ще правим, ако не искат?

— О, ще искат. Сам видя колко страстно желаят малко диш-даш.

— Да. — Излегнал се в леглото си, Робърт замълча за момент. — И все пак не ти ли се струва странно, че никога не са се опитали сами да култивират кафето си?

— Странно? Ами не. Що да го правят? Да не говорим, че никога не са срещали някой, който да им покаже как.

— Но при тях не видях нищо, което дори бегло да напомня за земеделие — настоя Робърт. — Или най-малкото — не и за земеделието, което ние познаваме. Те изглежда нямат никакво желание да… опитомят джунглата. И просто се чудя защо е така. Дали изобщо не са се опитвали, или са опитали и са установили, че нищо не се получава. Разбираш ли — струва ми се, че те са наясно с нещо, което ние не знаем.

Хектор изсумтя:

— Пак гледаш на нещата от грешна перспектива, Уолис. Ние знаем нещо, което те не знаят. — Той се пресегна към газената лампа, която гореше мъждиво върху един сандък между леглата им. — Време е да спим.

Светлината угасна със съскане и мракът изпълни стаята. Барабанният ритъм и крясъците от местното село сега се чуваха по-силно отвсякога.

— Лека нощ, Хектор.

— Лека.

Той сънува Фикре: сънува нежното й, слабо тяло, надвиснало над него, ясните й, светли очи, впити в неговите, а през слетите им в едно тела се предаваха безименни наслади.

— Скоро — прошепва му тя с напевния си акцент. — Много скоро. Веднага щом Бей напусне Харар. Тогава ще бъда твоя.

Събужда се. В мрака някакво животно му се надсмива. Долу, в селото, неспирният тропот на барабаните сякаш следва пулса в туптящите му слабини.

 

 

Жителите на селото се напиваха и мислите им съвсем естествено се насочваха в посока на сексуалните наслади. Младите мъже ентусиазирано танцуваха танца на леопардовото убийство, но истината беше, че ентусиазмът им бе изцяло продиктуван от желанието да впечатлят младите жени, които пък се носеха в ритъма на танца на радостта, щом трупът на хищника бъде донесен в селото, но всъщност просто насърчаваха мъжете.

Кику стоеше встрани и наблюдаваше. Според нея беше най-добре танцуването да се остави на младите момичета — когато гърдите ти започнеха да се люлеят нагоре и надолу, наместо да се подрусват подканващо, подскачането във въздуха спираше да бъде особено привлекателно. Във всеки случай тя вече знаеше кой ще остави копието си пред колибата й тази нощ. Байанна показно й беше донесъл храна, демонстрирайки на всеки, който ги наблюдаваше, че спят заедно. Което беше съвсем основателно, защото те наистина го правеха. Също така обаче бе истина, че Байанна, несъмнено амбициозен млад мъж, си мислеше, че спането с жената на вожда ще помогне на издигането му в племенните редици. Тя нямаше нищо против, отчасти защото той беше енергичен любовник, въпреки че бе леко егоистичен и търсеше предимно собственото си удоволствие; но също така, защото тя имаше свои собствени мотиви да спи с него, които нямаха нищо общо със стегнатото му тяло и страстните му целувки.

Точно в този момент втората причина дойде и приседна до нея.

— Не танцуваш — каза й Тахамон, посочвайки към веселбата с чашата си.

Това бе изтъкване на очевидното, разбира се, и следователно, от една гледна точка — доста глупаво изказване. От друга страна обаче, беше безопасен, неутрален начин, за да започне диалог, и тя го прие именно като такъв.

— Твърде стара съм, за да танцувам — отвърна небрежно. Съдейки по тона и думите й, всеки би си направил извода, че тя, също като вожда, изтъква очевидното. На практика обаче Кику нежно насочваше разговора към същината на техния спор.

Тахамон изсумтя. Както винаги бе слисан от таланта на Кику да извърта дори най-невинните реплики по угоден за нея начин.

— Естествено, че не си! Кой ти каза такова нещо? Смехотворно е. Ти си на по-малко от двадесет и осем години.

Ти ми го каза, искаше й се да отвърне. Не с думи, разбира се, а като взе Алайа за своя втора жена. Тя погледна към огъня, където момичето танцуваше заедно с останалите млади жени. Проклета да е — гърдите й бяха като малки, сочни, добре оформени портокали, а зърната й едва се помръдваха, когато подскачаше. Винаги сочеха нагоре. И да — беше красива — достатъчно красива, за да бъде достойна за нова жена на вожда.

— Алайа танцува добре — каза.

— Да — съгласи се мрачно Тахамон. Той прекрасно знаеше какъв е проблемът на Кику. Защо си толкова неразумна, искаше му се да й каже. Естествено, че ще си взема още една жена. Как бих могъл да не го направя? Първо, аз съм вожд, а кой е чувал за вожд, който има само една жена. Второ — искам да имам деца, а ти не ме дари с нито едно. И трето — защото Алайа е млада и красива, а аз искам да се наслаждавам на тези нейни стегнати, красиви гърди. Виж, те изобщо не се люлеят, докато танцува! Но той не каза нито едно от тези неща, защото беше наясно, че Кику прекрасно ги знае. Наместо това произнесе кротко:

— Байанна също.

Двамата наблюдаваха известно време кръга от танцуващи, където Байанна скачаше точно толкова енергично, колкото и Алайа. Хрумна им почти едновременно, че Байанна и Алайа си приличат в много неща — бяха красиви, млади, изпълнени с енергия и не особено умни, но никой от тях не сподели тази мисъл с другия.

Тахамон прочисти гърлото си.

— Копието на Байанна прекарва доста време пред колибата ти — отбеляза.

Кику начерта с пръст зигзагообразна линия в прахта.

— Това е едно много заето копие.

— А той е много добър с него. — Тахамон направи кратка пауза. — Или поне твърди така.

Кику не можа да сдържи смеха си. Тахамон винаги я беше карал да се смее. Това й липсваше най-много — тези остроумни, но често гадни негови коментари, с които тя всъщност почти винаги беше съгласна. Въпреки това не искаше той да си мисли, че може да премахне болката, която й беше причинил, с няколко интелигентни шеги за сметка на настоящия й любовник, така че бързо прикри усмивката си, поглеждайки надолу към символите, които продължаваше да рисува в прахта.

— Следователно си прекалено заета, за да дойдеш в колибата ми — отбеляза Тахамон след малко.

— Също както ти си прекалено зает, за да дойдеш в моята.

— Дори и да съм идвал, копието на Байанна все е отпред, и аз, разбира се, не мога да вляза.

— Но ти така или иначе не си идвал, така че това надали е от значение.

— Откъде знаеш, че не съм?

Защото се ослушвам с надежда да чуя стъпките ти, й се искаше да каже.

— Защото си твърде зает с Алайа, разбира се — произнесе наместо това.

— Новата жена е като храст кафе: плодовете й трябва да бъдат обрани бързо — цитира той.

— Така е. — Понеже не можа да се сдържи, цитира друга поговорка в отговор: — Един мъж има много жени, но една жена има много любовници.

Той кимна.

— Да. Това е саафу. — Подобно на много от поговорките им, тази, която Кику бе казала, изразяваше най-важните неща в живота — баланса и взаимността, идея, втъкана в самите основи на тяхната култура. — Но както може би си забелязала, тази поговорка започва с „един мъж има много жени“.

Осъзнала, че току-що е попаднала в лингвистичен капан, Кику се спря.

— Разбира се. Никой не казва, че не трябва да имаш жени. Вземи си и трета. Че и четвърта. Имай всички жени, които пожелаеш.

Тахамон въздъхна:

— Това, че съм се оженил за Алайа, не означава, че отношението ми към теб се е променило.

Естествено, че означава това. Погледни тези съвършени гърди! — помислиха си и двамата.

— А и ти все още си старшата ми съпруга — добави.

— Какво искаш да кажеш с това „все още“? Никога досега не съм била старшата съпруга. Бях единствената съпруга.

— Имам предвид, че винаги ще бъдеш почитана.

Почит. И каква беше ползата от това да бъдеш почитана, помисли си Кику, когато всичко, което искаш, са гърди, бебета и обожание? Каква е ползата от това да бъдеш старша, когато това означава, че си твърде стара, за да бъдеш обичана?

Тахамон въздъхна отново.

— Е, може би когато Байанна отнесе копието си някъде другаде…

— Може би. Въпреки че тук има много млади мъже на неговата възраст — изтъкна тя очевидното, добавяйки наум: и всички те в края на краищата ще отнесат копията си някъде другаде. А дори след като това се случи, Алайа ще продължава да бъде твоя жена. Въпреки че тогава гърдите й също ще бъдат меки и провиснали. Не че това помагаше по някакъв начин на Кику, но поне я ободри.

Поседяха известно време в мълчание. После Тахамон заговори отново.

— Относно този леопард…

— Да?

— Наистина ли смяташ, че белите хора са изминали целия този път просто за да ни помогнат да го убием?

Тя изсумтя многозначително.

— И аз мисля така. Въпросът е какво желаят наистина в такъв случай?

Тя изсумтя отново.

— И аз съм притеснен. — Изплю се в огъня. — Във всеки случай се радвам, че не искат леопарда. Всъщност се надявам лично да се погрижа за него.

— Ти!

— Да. Защо не?

— Защото си прекалено стар, като за начало. Хората на твоите години трябва да оставят ловуването на по-младите мъже.

— Прекалено стар? Мислиш, че съм прекалено стар? — каза подигравателно Тахамон, но бе очевидно, че е изненадан от думите й. — Така ли говорят хората, че съм твърде стар, за да убия още един леопард?

Тя въздъхна. Тахамон винаги успяваше да обърне думите ти срещу теб и без дори да го казва на глас, да те принуди да си признаеш, че позицията, която си заел, може би не е много справедлива. Виж, казваше той, аз също остарявам. Да ме виждаш да се оплаквам или да се примирявам с този факт? И въпреки че никога не би го произнесла на глас, не би допуснала подобни думи дори като част от безмълвния диалог на мисли, който водеха, й се искаше да изкрещи: Не! Не съм права, нали! Но за теб е различно! Ти можеш просто да си вземеш друга жена!

Извън уединението на собственото си съзнание, тя просто изсумтя отново.

Тахамон се изплю повторно в огъня, насочвайки слюнката си като истински специалист.

— Има повече от един начин да хванеш леопард във всеки случай — произнесе нехайно.

— Да. Но доколкото ми е известно, всички тези начини водят към едно и също — хора, които рискуват умишлено живота си.

— Е, ще я видим тази работа.

Много по-късно в собствената си колиба, докато Байанна беше над нея, тя се повдигна, тупна го леко по главата и му каза:

— Внимавай утре.

— Разбира се — увери я той. Вдигна дясната си ръка и направи жест, имитиращ промушване с копие. — Леопардът няма дори да ме докосне.

— Имам предвид, ако се окаже, че белите хора искат нещо друго. Нещо опасно.

Той се разсмя:

— Че какво би могло да бъде по-опасно от един леопард? Не се тревожи, всичко ще бъде наред.