Антъни Капела
С дъх на кафе (43)

Четиридесет и три

Ямара, Декември 1897

Скъпи ми Хънт,

Оставихме последните следи от цивилизация зад нас и се отправихме в дълбините на дъждовните гори отвъд Харар, в търсене на земята, където ще основем плантацията си. Чувствам се така, сякаш пътувам в каменната ера — няма сгради освен колиби от тръстика, няма пътеки освен тези, прокарани от животните; не можем да видим светлината на слънцето, както червеите, пълзящи в корените на цветята, не могат да видят нищо освен цветовете над главите си.

От време на време все пак попадаме на открити пространства, когато дърветата отстъпват място на малки полянки. Понякога на тях откриваме изправени камъни с фалическа форма, изрисувани като тотемни стълбове с някакви ярки мотиви. На едно от местата успявам да преброя цели осемнадесет. Предполагам, че става дума за някакви африкански магии или култови статуи.

Срещаме и любопитните местни. Всяка долина или хълмче сякаш са обитавани от различно племе. Младите контета са се издокарали с гривни от слонова кост и медни обици, а момичетата боядисват косите си в алено или ги варосват до бяло. Това е в случай, че имат коса: в много от племената предпочитат да се бръснат до голо. Всички — мъже, жени и деца — пушат някакви големи пури от завити тютюневи листа и правят това едва ли не през цялото време — никой не показва особен трудов ентусиазъм. Вчера размених рибарска кукичка срещу огърлица от лъвски зъби — кътниците бяха дълги по 12–13 сантиметра от върха до корена. Съдейки по миризмата, лъвът определено е бил месояден и не е притежавал четка за зъби. Но ми стои добре и съм сигурен, че ще стана модна забележителност, когато следващия път пристъпя в Кафе Роял, носейки това бижу.

Случи ми се и още нещо — нещо толкова странно, че се колебая дали да пиша за него, защото можеш да ме помислиш за напълно откачил. Но трябва да го споделя с някого, а този някой определено не може да бъде Хектор. Ето за какво става дума, приятелю: изглежда се влюбих. Да, колкото и невероятно да звучи това насред пущинака — обзет съм от невиждана страст. Обектът на моите чувства е момиче на име Фикре — черно момиче — и да, знам, това прави нещата още по-невероятни, тя е нещо като слугиня. Но е добре образована и е имала наистина необичаен живот. Ситуацията, както може би вече си предположил, е доста деликатна, защото въпросната дама вече е обвързана с друг. Каквото и да се случи, не виждам как бих могъл да се оженя за нея, пък и трудно бих могъл да разтрогна годежа си с Емили, докато съм закотвен тук като управител на бащината й плантация, така че кашата, в която съм се забъркал, е доста неприятна. Единственото, което знам със сигурност, е, че никога преди не съм изпитвал подобни чувства, а смятам, че и нейните са също толкова силни. Яздя унесен в омайни спомени, мислейки си за последната си среща с нея, а Хектор, забелязал щастливата ми, отнесена усмивка, ме обвини, че съм дъвкал кхат — това е някакъв местен наркотик! Извън факта, че съм оглупял от любов обаче, се чувствам по-жив, отколкото съм бил от месеци насам. А също така и по-вдъхновен — може би когато най-сетне се установим, ще започна отново да пиша поезия.

Между другото Ямара — мястото, накъдето сме се насочили — означава на местния език Езеро от кръв. Доста подходящо име, при положение че носът ми кърви отново. Най-добре ще е да спра с писането и да полегна за малко.

По-късно: нека продължа, скъпи ми приятелю. Та значи в крайна сметка открихме някаква долина. Или по-скоро първата от много долини — изглежда ще бъда отговорен за всичко наоколо. След дълъг оглед, преценка на това колко дълго през деня слънцето ще огрява съответното място, консултации с компаса и прочее Хектор най-накрая реши, че сме намерили добро място за нашата база: широка тераса с минаващ край нея поток, разположена към върха на покрита с гори планина. Лично аз не виждам особена разлика между това и всяко друго малко по-открито място, през което сме минали, но явно ще трябва да се преклоня пред мощта на професионалната му преценка. Дадохме знак на кралската си свита да спре и работниците започнаха да ни строят замък… така де — къща.

Сега сме горди обитатели на Каса де Уолис, великолепен имот, край който се простират енориите на Етиопия и Судан, с всичките им попаднали под наше владение слонове, лъвове, носорози и други подобни представители на дивата природа. Основната сграда се състои от входно фоайе, трапезария, библиотека, стая за закуска, спални и големи дрешници, а най-голямото предимство на замъка е, че всички тези неща са съчетани в една-единствена кръгла стая, около 4–5 метра в диаметър. Кухнята и стаите на прислугата са в дъното. Планирам да организирам танцови забави два пъти седмично, игри на карти почти всяка вечер и официални вечери в съботите.

Казано по друг начин — сега живея като абсолютен клошар в мизерна дивашка пръстена колиба с покрив от слама и тръстика. Сламата шумоли и скърца през цялата нощ, а на равни интервали от време малки, гърчещи се и потенциално отровни нещица падат от нея, за да ми кажат здрасти (да, в това отношение покривът не се различава особено от старото ни стълбище в Оксфорд). Подът всъщност си е голата земя, въпреки че сме го покрили поне отчасти с две кожи от зебра, които лично купих в Харар, за да играят ролята на килим. Джима е доста изненадан, че няма да държим коза вътре при нас — очевидно редовното оросяване на подовете с козя пикня отблъсква някакви гадинки — не разбрах какви точно, но в крайна сметка решихме, че каквито и да са те, можем да използваме за оръжие добрия стар чехъл. В подножието на склона под нас има малко местно селище, но решихме да се въздържаме от социални контакти, докато не се установим напълно.

Разопаковахме багажа си и трябва да ти кажа, че изпаднах в екстаз от радост, когато отново получих достъп до притежанията си — дори Хектор се задави от смях, когато видя чашките от Пинкър, от които само три бяха останали ненапукани; сложихме ги върху един сандък, който понастоящем изпълнява ролята на мой дрешник, извадих официалния си жакет и уискито за спешни случаи и напълнихме чашките до самия им ръб. Забелязах, че носът ми отново кърви, и си взех кърпичка.

И след това се случи странното събитие. Докато попивах носа си, видях нещо тъмно върху лицето си, в самия край на зрителното ми поле: някакъв кървав съсирек или нещо подобно. Посегнах, за да го изчистя.

И съсирекът се помръдна.

Като пипалце или пръст, той се извиваше от носа ми с бавни, кръгови движения. Трябва да съм скочил на крака, въпреки че нямам особено ясен спомен за извършването на подобно движение. Във всеки случай пипалото изчезна.

— Исусе, Робърт, к’во стаа? — Хектор ме гледаше притеснено. — Що рипна така?

Лицето ми се бе зачервило от шока, кръвта пулсираше в очите ми, стомахът ми се преобърна. Усещах, че ще припадна всеки момент.

— Има нещо в ноздрата ми — казах бавно. — Нещо живо.

— К’во? — Хектор се намръщи. — Не стаай глупав бе, пич. — Отпи с наслада от уискито си. — Ааааа, вкусът на Шотландия!

На свой ред взех една от чашките от Уеджууд и я изпих на един дъх. Само че не го направих, за да усетя вкуса на Шотландия, а защото имах неистовата нужда да пийна нещо.

— Не се шегувам.

— Не знам за к’во…

Усетих спонтанно гъделичкащо усещане в носа си, сякаш бях на път да кихна. Голяма капка кръв се отрони в празната ми чашка.

— Ааааргх! — Хектор отскочи назад с ръка, вдигната пред лицето си. — Йесусе. Да му се не види! Не! — гледаше лицето ми с разширени очи.

— Има нещо там, нали? — попитах. После и сам го видях. Тънък, неравен кървавочервен пръст се бе подал от дясната ми ноздра и се раздвижи във въздуха, сякаш за да помаха на Хектор, преди да потъне обратно нейде в главата ми.

— Всемогъщи Боже! — прошепна Хектор.

— Да разбирам ли — произнесох внимателно, — че това е нещо, за което дългите пътешествия по широкия свят не са те подготвили?

Той кимна. Мисля, че полагаше доста усилия да не повърне.

— Може би ще се наложи да ми помогнеш да го извадим — казах.

Бях замаян. Не знам дали това бе предизвикано от факта, че имах паразит в главата си, или просто от паниката.

Хектор кимна отново, но не помръдна от мястото си. Потреперах и вдигнах ръка към лицето си, разполагайки леко раздалечените си палец и показалец под носа си, за да изиграят ролята на пинсета.

— Трябва да ми кажеш… когато се появи.

— Нищо ли не усещаш? — попита със съмнение.

— Нищичко.

— Сега! — изкрещя.

Мярнах кафявия гърчещ се червей, който се бе подал от носа ми. Сграбчих го — или поне се опитах, защото той беше изчезнал, преди да го докосна.

Чакахме. Непрекъснато си мислех: наоколо няма никакви доктори. Със сигурност ще умра.

— Сега!

Отново стиснах с пръсти. Докоснах нещо меко и мазно.

— Когато се върна в Англия — промърморих, — това ще стане спорт, който със сигурност ще представя в по-добрите клубове. Напрежението определено надцаква всичко, което Дербито може да подложи.

— Сега! Мамка му — сега!

Отново стиснах. Този път палецът и показалецът ми се сключиха над нещо. То се размаза в захвата ми като дебела, мека жила.

— Гепи го — потвърди Хектор, но очите му издаваха колебание.

Много предпазливо започнах да дърпам. Нещото между пръстите ми започна да се разтяга — ставаше по-тънко и по-дълго. Дръпнах по-силно. Усетих как плътта в дъното на ноздрата ми се опъва — в дълбините на главата ми, на мястото, където нещото явно беше пуснало корен.

— Не го изпускай — изграчи Хектор. — К’вото и да пра’йш, не го изпускай.

Дръпнах отново. Нещото се разтегли още. От дебело като молив в началото, сега беше станало тънко като кафяв конец и се бе проточило на поне три инча от върха на носа ми. Бях обзет от внезапния страх, че ще издърпам целия си мозък навън. Стиснах зъби и стегнах захвата си. Но нещото беше прекалено мазно, усещах как го изпускам, пръстите ми се хлъзгаха все по-надолу по дължината му. Внезапно, изплющявайки звучно, то отново потъна в главата ми. Отрониха се няколко капки кръв.

— Предполагам, трябва да те предупредя — казах, — че планирам да припадна.

Хектор каза бавно:

— Мисля, че знам какво е.

— Да?

— Това е пиявица.

— Аха. И предполагам, че е нещо лошо, нали?

— Ми не е ’убаво.

— Чудно.

— Отивам да доведа Джима.

Той излезе навън и скоро се върна с главния ни работник, който приклекна пред мен и започна да ме наблюдава съсредоточено със спокойно изражение. Пиявицата отново показа навън края си (Опашка? Глава? Задник? Почти си въобразих, че мога да видя мъничката й уста, пълна с мънички зъбки, която ни се хили нагло със своята усмивка на пираня, но предполагам, че това беше плод на въображението ми). Джима потръпна, отдръпвайки се назад. След това скочи на крака и излетя от колибата с крясъци.

Дори местните са ужасени, помислих. Определено ще си умра.

Кръв капеше по пръстта на пода. Странно, но не усещах никаква болка. Хектор намери огледалцето си за бръснене и се опита да ми помогне да хвана натрапника по-лесно. Но пиявицата — ако, разбира се, това нещо изобщо беше пиявица — се беше захванала прекалено здраво.

Открих, че тихичко си рецитирам онова безсмислено стихче.

Тази работа е доста странна —

мисионер един ми сподели —

една гъсеница коварна

из главата ми пълзи.

Хектор ме наблюдаваше изумено — имам предвид по-изумено, отколкото се очаква да те гледат, когато смучещ кръв червей се е настанил в ноздратата ти.

— Трее да ти кажа, Уолис — изръмжа той, — че приемаш ’сичко това мноо спокойно.

— Точно обратното — уверих го. — Просто не съм на себе си от страх.

Седяхме в мълчание. Започнах да обмислям следващите действия, които трябваше да предприема. Ако не можех да извадя нещото от носа си, трябваше или да измина обратно целия път до цивилизацията, за да открия доктор, или просто да си пръсна черепа. И двете алтернативи не ми допадаха особено.

— Казват — обади се Хектор внезапно, — че не трее да откъсваш пиявица от раната, ’щото ще кървиш до смърт.

— Може и да е вярно — казах. — Но не виждам как това разширява кръга с вариантите ми за действие.

Чакахме пиявицата да се появи отново. Мислех си за всички онези случаи, когато бях потапял главата си в хладните планински потоци, като неизменно се чудех защо бедуините никога не го правят: е, май вече схващах защо.

Изведнъж Джима се появи на вратата. Зад него забелязах местна жена с яркочервена коса и масивни медни пръстени около врата и по ръцете си. Беше облечена единствено в някакво подобие на кожена престилка, изрисувана с племенни символи. Под нея гърдите и краката й бяха татуирани по същия начин.

— Доведох лекар — сподели Джима гордо.

— Аз Кику — каза жената. Нямаше предни зъби. — Къде този болен мъж?

— О, божичко, Джима, не… — започна Хектор.

Спрях го.

— Не виждам какъв избор имам. Нищо не пречи да я оставим да погледне.

Джима ме посочи. Дивачката хвана главата ми с две ръце и започна да я върти в една или друга посока, сумтейки, докато оглеждаше носа ми. След това кимна. Никога не можеш да сбъркаш подобно кимване — това беше кимването на медицинско лице, идентифицирало проблема. Протегна ръка.

— Иска някакъв подарък, сър — обясни Джима.

Хектор отиде до кашона с предметите за размяна — мъниста и подобни неща — и донесе няколко. Извръщайки се с пренебрежение от тях, жената вдигна една от чашките за кафе от Уеджууд, огледа я внимателно и направи жест, който имитираше отпиване.

— Иска вода — изграчих. — За бога, донесете й.

Хектор напълни чашката от една манерка. Жената постави съдинката пред лицето ми и нежно, но настоятелно натисна главата ми надолу, за да се наведа над нея. После започна да пее нещо с отегчен глас.

— Какво казва? — попитах Джима.

— Говори на пиявицата.

— О!

Чакахме. И изведнъж — пльок — усетих как нещо се плъзна надолу по ноздрата ми. Във водата покапа кръв, а заедно с нея, като дете спуснало се по водна пързалка, цопна нещо дълго и кафяво. Повдигнах глава. В чашката лежеше дълго около 3 сантиметра тлъсто същество, приличащо на гол охлюв, което се извиваше наляво и надясно с доста самодоволен вид.

— О, Боже — промълви Хектор и се прекръсти. — Как, в името господне, тая го направи т’ва?

— Магия, сър — отвърна Джима.

— Кишаан — каза жената, сякаш обясняваше очевидното.

— Вода? — произнесе Джима намръщено. — Тя каза „вода“.

— Ама разбира се — плесна Хектор с ръце. — Пиявиците живеят във вода. Те се прикрепят към некое животно, за да се хранят, но по некое време трябва да се върнат отново във водата, за да снесат там яйцата си. Кику, или к’вото там й беше името, просто предложи на пиявицата поток, в който да се пльосне.

— Е, радвам се, че е било толкова очевидно — казах, опипвайки предпазливо носа си. — Колко щеше да ти отнеме, за да стигнеш сам до това заключение?

— Ако трее да съм откровен — съмнявам се, че изобщо щях да се сетя.

— Значи извадихме късмет, че тя беше наоколо.

— Много д’бре — кимна жената. — Много д’бре.

Изправи се и излезе навън, все още крепейки чашката с пиявицата в нея. Внимателно, сякаш държеше високо пред себе си ценен трофей, тя се отправи към гората и изчезна сред дърветата.

— Ама тая ни отмъкна чашката — разгневи се Хектор.

— Доколкото зависи от мен, да й е честита. — Носът ми вече не кървеше. Сега, когато пиявицата я нямаше, се чувствах съвършено добре. — И без това щеше да ми излезе доста по-скъпо на Харли Стрийт.

Забележителното в цялата тази история беше, че никакви странични ефекти не намекваха, че гадинката ме е поболяла. Въпреки това, поне за момента, отчасти бях изгубил обонянието си.

Твой:

Робърт