Антъни Капела
С дъх на кафе (42)

Четиридесет и две

„Карамфил“ — приятна, комплексна миризма, напомняща за самакитка, за лекарски кабинет, за ванилия и опушени храни. Ценят я заради деликатната й многопластовост от ухания, която придава дълбочина на вкуса на кафето.

Льо Ноа, Le Nez du Café

Харар е космополитен град, управляван през последните петдесет години от поне дузина различни сили. От египтяните са останали две огромни оръдия „Круп“ и доста башибозуци — не особено порядъчни войници със страховити мустаци, готови да бъдат наети от всеки, който има нужда от помощ за някоя нетипична задача като извършване на убийство или започване на война. Британците са оставили малък хотел, за който може да се каже, че в общи линии работи — няма чаршафи или калъфки за възглавниците, но барът е отворен и добре зареден с древни бутилки от светла бира „Алсопс“. От французите Харар е наследил болница за лечение на прокажени и прилично количество мисионери, които да се грижат за нея — имат си дори едностраничен вестник, наречен La Bullétin de la Léproserie^[1], в който човек може да прочете малкото чуждестранни новини, достигащи до този далечен край. Италианците са допринесли за облика на града с една понапукала се билярдна маса. Арабите, арменците и гърците никога не са били владетели на това място, но пък притежават доста от сергиите на чаршията.

От всички чужденци именно те се вписват най-добре в обстановката. Харар е истински модел за религиозна хармония с джамии, църкви и езически светилища, скупчени заедно край тесните улички. Само дето истинската религия тук са парите. Както Бъртън бе отбелязал, търговците тук имат свой собствен език и собствена валута — махалек — представлявана от малки монети с размера на пайети. Кафето се продава на дабулехси, мускусът — на окиетеси: мерки, за които никога не съм чувал. Всички отпадъци вечер край сергиите биват щателно почиствани от хиените, призовавани всяка нощ от крясъците на Викача.

Тук, на пазара, можеш да откриеш шафран, индиго, цибетен мускус, барут, памук, слонова кост, кожа и книги, които биха оказали чест и на библиотеката в Оксфордския университет. И въпреки това вездесъщата стока, която владее града, е кафето. Можеш да усетиш аромата му в мига, в който пристъпиш през дървените порти, а когато тръгнеш по уличките, водещи към чаршията, миризмата вече става натрапчива — острото земно ухание на изпечени зърна, което се носи от поне дузина прозорци. Сергиите са отрупани с големи чували от юта, а зърната се разсипват от тях като лъскави черни мъниста. Съчетанието от миризми е забележително, жасмин, лимонов цвят и орлови нокти докосват ноздрите ти, устата ти се изпълва със слюнки от различните плъзнали се по езика ти вкусове — от пъпеш до лимон, остатъчният вкус е сладък и освежаващ, сякаш току-що си отхапал ябълка. Купувам много: почти невъзможно е да сбъркам, всички предлагани сортове са невероятни.

Ибрахим ме развежда из склада на французина — хубава двуетажна сграда с изглед към пазара. Празна е, с изключение на някои вещи, принадлежали на предишния й собственик. Откривам счетоводна книга, изписана на френски, няколко писма, томчета с литература, прибрани в тенекиена кутия, и походно легло. Цялото място оставя впечатлението, че собственикът му е бързал доста, когато го е напускал. Според Бей случката е била неприятна. Младият търговец пристигнал в Африка, но в нетърпението си да натрупа богатство се замесил в съмнителни сделки. В крайна сметка окуцял с единия крак. Върнал се обратно в Марсилия, но скоро след това една от сестрите му изпратила писмо, че е починал. Цялата тази драма не успя да попречи на видимото задоволство на Бей, когато подписах договора за наем.

Междувременно Хектор купува семена и обучава старшия от групата работници — Джима — относно най-важните неща за отглеждането на кафе. Отказва да остане в Харар по-дълго от времето, в което присъствието му е абсолютно необходимо, и иска да свърши бързо всичката си работа. Все още мърмори за дъждовете.

Сблъсквам се с Фикре на пазара. Носи червена роба, чийто горен край е преметнат над косата й. Обръща глава и пулсът ми се ускорява при вида на съвършения й профил.

— Не трябва да ни виждат заедно — прошепва тя, вдига едно манго и го стисва между черните си дълги пръсти, сякаш единствената цел, с която е дошла тук, е да изтезава плодовете по сергиите.

— Взех къщата на френския търговец — прошепвам в отговор. — Можем ли да се срещнем тази вечер?

В началото не отговаря. Подава на продавача няколко монети.

— По кое време?

— Около шест.

— Ще се опитам.

И вече я няма. Тъмночервената роба се е плъзнала в сенките.

 

 

В шест часа я чакам. Затворил съм капаците на прозорците като защита от любопитни очи. Тя закъснява.

Мотая се наоколо. В ъглите на стаите има десетки гнезда на малки оси. Под един от таваните някакъв папагал е свил гнездо и подът отдолу е побелял от курешките му. Убивам време, като преглеждам книжата на френския търговец.

Артикул: 1 денк оцветена прежда. Синята мериносова прежда е много добра, както и червената вълна, а на цената, която ти предлагам, няма от какво да се притесняваш. Освен от червеите, ако държиш стоката прекалено дълго, но понастоящем тя е в отлично състояние…

Някакъв шум. Вдигам поглед. Тя е тук, забързана към мен — пристъпва боса по дървения под: свалила е сандалите си, защото шумът я издава. Очите й блестят под червената качулка. Спира. За един безкраен миг просто се гледаме — ако искаме да отстъпим назад от ръба на тази пропаст, сега е моментът. Разтварям ръце и тя се хвърля в обятията ми с вик. Кожата й ухае на кафе — работила е сред чувалите на Бей цял ден, шията и устните й са били докосвани твърде дълго от аромата на изпечени зърна. И от още нещо — смес от подправки: кардамон, розова вода, смирна.

Отдръпва се.

— Не съм предполагала, че ще бъде така — мълви тя, поставяйки ръка върху бузата ми.

— Как?

— Че ще те желая толкова много. Усещането е като глад.

Докато се целуваме отново, чувствам как пръстите й се плъзват под ризата ми, хладни върху голата ми кожа.

— Не мога да остана — казва. — Имам само няколко минути, но просто трябваше да те видя.

Притиска се към мен. Целувам я страстно, силно, дълбоко.

— Трябва да изчакаме — мълви тихо, сякаш си говори сама.

— Какво да изчакаме? — простенвам.

Оформянето на всяко изречение отнема векове, думите се отронват бавно между целувките.

— Да го изчакаме да се махне.

— А после?

— Това е единственият начин. Не разбираш ли? Ще спя с теб. И след това вече няма да съм му от полза.

Изражението й е триумфално. Подредила е перфектно всичко. Ще ми се отдаде, за да унищожи безценната си девственост. И след това няма да струва нищо. Инвестицията на Бей ще бъде пропиляна, сякаш търговецът просто е взел парите си и ги е разпръснал в пустинята. Това ще бъде нейното отмъщение за мъжа, който я е купил.

— Бей ще побеснее, когато разбере.

— Да — казва тя простичко. — И ще ме убие. Но той така или иначе ме убива, като ме притежава. А ако можем да прекараме заедно една нощ… — очите й срещат моите, — ще си струва. Ще умра, познала любовта.

Прилошава ми, щом осъзнавам какво точно се случва:

— Трябва да има и друг начин. По-малко опасен. Можеш да избягаш…

Тя поклаща глава.

— Не. Не се тревожи, той никога няма да узнае, че си бил ти. Обещавам ти да не му казвам, дори да ме изтезава преди да умра.

— Няма да позволя да умреш — казвам бързо. — Чуй ме, Фикре. Никой от нас не трябва да умира.

— Това няма значение — прошепва. — Една нощ любов и после смърт. Това е достатъчно, за да кажеш че си живял.

— Не — настоявам. — Фикре, обещавам ти, че ще измисля нещо. Трябва да имаме план.

— Целуни ме — мълви тя. Правя го. — Готова съм за всичко, което ме очаква. За всичко, което той ще направи с мен. Просто трябва да изчакаме, докато замине. Само толкова.

С въздишка я пускам. Тя отстъпва на една крачка. Поколебава се. Кимва ми леко и след това всичко, което остава след нея, е уханието й — кафе, розова вода и подправки.