Антъни Капела
С дъх на кафе (40)

Четиридесет

„Кожен“ — това е силна животинска миризма на добре ощавени кожи.

Льо Ноа, Le Nez du Café

И така Емили добавя политиката на либералите към списъка с интересите си. Три следобеда в седмицата тя хваща влака от Ватерло за Ийлинг, за да помага в офисите на Артър. Сред доброволците като нея среща няколко поборнички за избирателни права на жените, някои от които вече познава. Работата е интересна — всъщност много повече от интересна: възбуждаща е; усещането за сплотеност, за задружни усилия, всички тези различни хора с различен произход, различно социално положение и различни мотиви, обединили силите си в името на един идеал.

А идеалите са свързани. Сега вижда това ясно — светът е поделен между тези, които искат да го експлоатират в името на собственото си добруване, и онези, които искат да го променят, превръщайки го в по-добро място за всички. Ако си на страната на промяната, имаш обща кауза с другите идеалисти. Независимо дали каузата ти са избирателните права за жените, реформи в затворите, закон за бедните или въвеждането на пенсии — вие всички сте от една и съща страна на барикадата, борите се заедно за надмощие.

А Артър — той е предводителят на тяхната малка групичка, но тя приема лидерството му без съпротива и никога не забравя да благодари от негово име на доброволците за усилията, които са положили. Понякога той води малки групички от помощниците си да пият чай в Камарата на общините. И когато кани Емили да се присъедини към тях, тя е още по-щастлива от факта, че не я изолира от останалите, оказвайки й специално внимание. Той й показва балкона на дамите, където на жените е позволено да наблюдават работата на Камарата, скрити зад стоманени решетки. Дебатите са за войната, либералите притискат правителството за гаранции, че работата на изпратените да се бият зад граница ще бъде запазена. Емили е смаяна от цялата шумотевица: камарата й напомня прекалено много за захарното отделение на борсата. Но агресията и борбите тук й се виждат още по-показни — тя вижда как мъже, които са крещели обиди в лицата си, пет минути по-късно напускат залата, прегърнати през рамо.

Артър пита нещо. Говори със запленяваща, настъпателна учтивост и изглежда печели някакъв процедурен въпрос. Той сяда наперено сред хор от гласове, които крещят: „Чуйте го“^[1]; по-късно, когато го среща във фоайето, е изчервен от задоволство.

— Видя ли как притиснах Адмиралтейството в ъгъла? — провиква се. — Няма да са особено щастливи от това.

Тя го поздравява. Групичка от половин дузина мъже преминава бързо край тях. Единият забавя ход.

— Добра работа, Брюър — казва той весело и го удря леко с юмрук по ръката.

— Благодаря ви, сър — отвръща Артър гордо.

Очите на другия мъж — чаровни, искрящи очи — се извръщат към Емили. Той й кимва, след което бързо се отдалечава.

— Сър Хенри Кембъл-Банерман. Велик деец на реформацията — обяснява Артър.

И Емили изведнъж осъзнава, че иска да бъде част от всичко това — от тези умни, способни, енергични мъже, които коват бъдещето на страната си. След като Артър я изпраща до подземната станция на Уестминстър Бридж, откъдето да хване влака, и й казва довиждане, тя усеща почти физическа липса, сякаш е била прогонена от Райската градина от мил, но непреклонен ангел.