Антъни Капела
С дъх на кафе (36)

Тридесет и шест

Отчаяно искам да разговарям с нея насаме, но Хектор непрекъснато ми пречи, като настоява да използваме почивката си, за да прегледаме внимателно Кафето: култивиране и печалба страница по страница, а и Ибрахим все иска да си говорим за поезия.

— Бъдещият ти тъст ми каза, че си поет, Робърт. Запознат ли си с творбите на Хафез Ибрахим?

— Опасявам се, че не.

— В такъв случай може би са ти попадали стихове на Саид Акл?

— Доколкото си спомням — не са.

— Е, нищо чудно.

Леко съм подразнен от намека, че само задето никога не съм чел някакъв арабски писател, очевидно съм пълен простак.

— Някой ден ще ти издекламирам стихове на Хафиз от Шираз. Той е бил персиец, но мислите му са много напредничави и проницателни. „Изучавал съм влиянието на здравия разум над любовта и съм открил, че то е същото като влиянието на дъждовната капка над океана — оставя малка следа върху водите му и изчезва…“

— Това наистина би ми било много интересно.

— Робърт — прогърмява друг глас наблизо. — А какво ще кажеш за това? „Писателят е посял кафе в планината Килиманджаро и след шест месеца установява, че младите растения избуяват великолепно“.

— Е, това със сигурност е Хектор.

— „Като Хафиз нека пием за звуците на арфите, защото нашите сърца са просто струни от коприна“. Завиждам за призванието ти, Робърт. Поетите наистина са принцове сред хората.

— Така си е, Ибрахим.

— „Понякога, притиснати от времето, просто пробиваме дупки в почвата с железни прътове, но това е немарлив и без съмнение неподходящ подход. Направете дупките, в които ще посадите растенията, толкова големи, колкото позволяват парите и търпението ви“.

— Благодаря ти, Хектор, със сигурност ще запомня това.

Да, невъзможно е да разговарям с нея. Притиснат от приказките на Бей за любовта и от Хектор, който ми обяснява за колове, дупки за засаждане, разсадници и тор, всичко, което ми остава, е да се надявам керванът ни да тръгне колкото се може по-скоро. Може би така е по добре — все пак съм сгоден за друга.

И въпреки това пазя спомена за слабата и грациозна черна девойка, която пристъпва гола във водите на езеро насред пустинята. Не съм бил с жена от седмици.

— Ще искаш ли кафе, Робърт?

Вдигам поглед. Това е Бей, приближава се и присяда до мен. Опитвам се да чета някакъв разказ в Жълтата книга — битова комедия от Мередит. Истината обаче е, че не съм успял да се концентрирам върху думите дори и преди Ибрахим да прекъсне заниманието ми.

— Имаш кафе с теб тук?

— Разбира се. Аз съм търговец на кафе, никога не пътувам без поне един чувал. — Той плясва с ръце — Фикре, Мулу! Кафе, ако обичате.

Те идват забързано. Буквално за минути подреждат дърва за огън, донасят кафе, намират керамичен съд и чашки, смилат зърна. Огънят е запален, съдът е загрят до подходящата температура… Отнякъде се появява купичка с розова вода.

И всичко това, просто за да пийнем кафе.

— Хектор? — провиква се Бей.

— Аха. Ако ще си правите, ида.

Виждам, че Фикре вече се е изпотила, когато идва да измие лицата ни с розова вода — малки сребърни капчици карат черната й кожа да блести. Опитвам се да надникна в очите й, но те са празни, безизразни.

След това го усещам — зрънце кафе, пуснато в ръката ми.

Протягам се надолу и докосвам единствената част от тялото й, която остава извън полезрението на Бей и Хектор, обвивам пръсти около глезена й, стисвам леко.

В очите й отново не се чете нищо. Абсолютно нищо. Но внезапно забелязвам, че трепери, сякаш поддържането на тази маска от ледено спокойствие й коства ужасни усилия.

От Биокобобо прекосяваме речния басейн на река Дахелимале и започваме да се изкачваме към планините. Понякога подминаваме обработваеми земи — дълги, тесни култивирани отрязъци сред шубраците. Камшици плющят по гърбовете на волове, теглят средновековни на вид дървени плугове. Високи негри се разхождат наоколо, винаги с една и съща, неизменна стойка — на раменете им е поставена тояга, двете им ръце са прокарани над нея, а дланите им се полюшват свободно. Жените са загърнати в тънки роби, оцветени в алено, тюркоазено и зелено. Децата са голи. Домовете на тези хора са ниски колиби, покрити с кожи и парцали. Имам усещането, че тук нищо не е постоянно, сякаш всяко от тези селища може още утре просто да изчезне и да се пренесе някъде другаде. Едно от нещата, които потвърждават наблюдението ми, е фактът, че най-многобройните животни са овцете; малки, кльощави, с черни муцуни и къси, дебели поклащащи се опашки, с мръсна вълна, от която са провиснали засъхнали изпражнения.

Това безкрайно пътуване започва да ми дотяга. Отегчен съм. Усещането за дебнеща отнякъде опасност, което ме бе спохождало в пустинята, е изчезнало, а проклетите планини изглеждат точно толкова далеч в края на всеки среднощен преход, колкото и в началото му.

Скъпа Емили…

Взирам се в празнотата на страницата. Тя е като пясъчна пустиня, ярко бяло сияние, от което слънчевите лъчи отскачат; заслепява ме, сякаш държа огледало. Не мога да измисля нищо, което да напиша. Думите са ме изоставили. Също както и всичко останало.

Затварям очи. Лицето й изплува в мислите ми. Намръщена е. „Робърт, съсредоточи се“, казва ми. Усмихвам се и отварям очи. Страницата още си е там, непреклонна в пустотата си.

Бей се провиква:

— Кафе.

Докато миризмата на изпечени зърна се разнася примамливо из лагера, сгъвам листа на две и го прибирам във вътрешния си джоб.

— Идвам — отвръщам.

Може би само си въобразявам, но Бей като че ли е доста напрегнат: старае се да не изпуска мен и Фикре от поглед, докато тя приготвя кафето. Очите й, останали в сянката на шала за глава, са сериозни и безизразни. Фикре измива лицата ни, след това ни подава чашките. Няма възможност да ми даде скришом каквото и да било.

Но все пак, когато изпивам кафето, го откривам на дъното на чашата. Самотно малко зрънце кафе сред утайката.

Прекарвам няколко часа, като се чудя какво означават тези подаръци. Решавам, че може би ще открия нещо, което да ме насочи в правилната посока, ако разбера какъв е видът на кафето, но след бърз анализ установявам, че и трите зърна са от харарската мока, която пием ежедневно.

Внезапно проблясъкът на прозрението изпепелява всичките ми съмнения. Не зрънцата са посланието; то е стаено в самия факт, че ми ги подава тайно. Тя споделя, че ми отдава доверието си, единственото, което притежава на този свят, единственото, което може да даде.

Най-накрая, на втората нощ след Биокобобо, вниманието на Бей е отвлечено от дълъг разговор с Хектор относно оформянето на търговски договори. Аз изоставам умишлено, за да достигна края на кервана, където крачи Фикре. Тя се оглежда, после също забавя крачка. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата се озоваваме сред бедуините — техните камили ни скриват от любопитните погледи на хората в началото на редицата.

Е, винаги съществува възможността да ни подслушат. Опитвам се да говоря закодирано, което всъщност означава, че започвам да говоря тривиални неща и безсмислици.

— Английският ти е добър — промърморвам.

— Френският ми е по-добър.

— Je suis Robert. Robert Wallis.

— Oui. Je sais. Je m’appelle Fikre^[1]. На абисински означава „любов“.

— Моето, опасявам се, не значи абсолютно нищо.

— Но поне е истинското ти име — произнася тя с крива, гневна усмивка.

— О. Значи Фикре…

— … Е името, което моят господар реши, че ще ми приляга. Подобно на куче, си нямам дори мое собствено име.

— Разбирам. — Ужасен съм от това, което съм чул, но се опитвам да не го показвам. — Откъде си? Имам предвид — къде си родена.

Тя свива рамене.

— Родена съм там, където господарят ми реши, че трябва да съм родена.

— Никога досега не съм срещал хора оттам.

— О, много приятно местенце. Хората са извънредно очарователни и покорни — казва тя със сарказъм. — Също като мен.

За първи път усещам силата на това — как го беше нарекъл Бей? Противопоставяне? Мисля, че по-правилната дума е страст. Това слабичко момиче е като свирепа, натегната докрай пружина от негодувание и борбеност.

— Но бих искала да посетя Англия някой ден.

— Защо?

— Защото при вас вече няма робство, разбира се.

Внезапно тя се изстрелва напред. Бей се е върнал и се оглежда намръщено за нея. Само за секунди вече ни делят повече от тридесет фута. Мисля, че чак сега разбирам истинското послание на зрънцата. Объркал съм треперенето на момичето със страх. Вече знам, че водещата емоция в живота й не е ужасът. А дълбоко таеният всепоглъщащ гняв. По начина, по който друга жена би могла да бъде заслепена от любов, това момиче беше заслепено от омразата и отвращението си към мъжа, който я беше купил; и това, което Фикре реално виждаше в мен, бе сладката и неустоима възможност да си отмъсти.