Антъни Капела
С дъх на кафе (34)

Тридесет и четири

Още едно спиране за почивка, още един ден, прекаран в неуспешни опити да заспя, смазан от жегата. Когато слънцето, насочило се отвъд хоризонта, започва да узрява като плод, обагряйки се в червено, натоварваме отново камилите. Пясъкът под краката ни вече не е жълтеникав, а черен, като малки зрънца черен кехлибар. Намираме се във вулканична местност, самаду.

Дезмънд Хамънд язди до мен. Увил е бедуински шал около врата си, за да се предпази от носения от вятъра пясък: с грубото си, почерняло от слънцето лице самият той прилича малко на африканец. Дълго време не казва нищо, докато най сетне от устните му се отронва:

— Ще ме прощаваш, Уолис, но не ми изглеждаш като плантатор.

— Само преди два месеца бих приел това за наистина страхотен комплимент.

Той се мръщи.

— Имал си своите причини, за да дойдеш тук.

— Може да се каже.

— Няма да срещнеш много европейци там, където отиваш. Да не говорим за англичани. Ако имаш проблеми… трябва да ни изпратиш съобщение по бедуините. Изненадващо е, но на тях наистина може да се разчита. Въпреки че са малко бавни.

— Благодаря — казвам, оценявайки искрено жеста.

— Можем да направим и малко търговия, ако желаеш. Чувам, че там при теб ще има абанос, злато, диаманти. Ако пожелаеш да търгуваш с подобни неща, просто ми изпрати съобщение.

— Мисля, че Бей ще бъде най-близко до мен. В Харар. Предполагам, че ще търгувам чрез него.

— Бей… — Хамънд е на път да каже нещо, но променя решението си. — Арабите имат различен манталитет от нашия — произнася той наместо това. Кимва към Фикре, която крачи до камилата на Бей, подпряла ръка на стремето. — Знаеш ли историята на тази негова жена?

— Да. Всъщност ми я разказа снощи. Как я е купил на търг.

Хамънд изсумтява:

— Или поне така казва.

— Не му ли вярваш?

— Не вярвам, че това е цялата история. Няма по-хитри и лъжливи хора от арабите, а арабските търговци са най-лъжливите от всички.

— Компанията на работодателя ми търгува с него от години. Самият аз съм опитвал неговите кафета. Стоката му винаги е с невероятно високо качество.

Докато произнасям това, осъзнавам, че може би същата истина важи и за Фикре и търга — Ибрахим Бей просто не може да устои на порива да купи най-доброто, било то кафе от Сидамо или робиня.

— Знаеш ли какво казват бедуините за него?

Поклащам глава.

— Че е сантиментален. Нещо, което никой бедуин не може да си позволи, разбира се, особено що се отнася до жените. Те смятат, че е купил момичето заради най-лошата възможна причина — влюбил се е.

— Какво й е толкова лошото на причината?

— Смесва бизнеса и удоволствието. Помисли. Значи си я купува. И какво следва?

Вече съм си представил в доста живописни детайли грухтящата, възторжена дефлорация, последвала покупката. Хамънд продължава:

— Не е като да си платиш за курва. В тяхната култура подобно момиче е много по-различно от курвата, а и много по-скъпо. Но цената й зависи от две неща. Едното е нейната девственост — а не забравяй, че той е платил цяло състояние. В момента, в който си легне с нея, цената й пада. Такива са правилата на пазара. Тя струва толкова, колкото той е платил, само докато остане недокосната — от него или който и да е било мъж.

— А кое е второто нещо?

— Младостта й — отвръща веднага Хамънд. — Богатите араби купуват жените си, когато са в пубертета или максимум няколко години след това. По времето, когато едно момиче навърши осемнайсет, вече не е продаваемо. На двайсет и пет вече не струва нищо и със сигурност никога няма да попадне във владетелски харем. Сега се постави на мястото на Ибрахим Бей. Платил си цяло състояние за някакво момиче — инвестирал си в него цялото си богатство. Ти си й собственик и можеш да правиш с нея каквото си пожелаеш. И си мечтаеш за много неща — естествено, че ще го правиш — искаш повече от всичко да я обладаеш. Погледни я — всеки мъж би я пожелал. Но също така знаеш, понеже си търговец, че в момента, когато мечтата ти се изпълни, тя губи своята стойност. Парите ти, цялата ти инвестиция изчезва с неумолимостта на вода, попиваща в пясъка. Да я продадеш или да я любиш? Необратимо решение. Така че чакаш, парализиран от страст, опитвайки се да се позовеш на здравия си разум и да избереш. Но — и това е най-ужасната ирония — тя се обезценява ден след ден, дори и докато чакаш. А ти не можеш да вземеш решение. Годините отминават. Всички вече са научили за дилемата ти. Превърнал си се в обект на подигравки, а за един търговец това е пагубно. Хората не искат да търгуват с теб, а ако го правят, се опитват да те измамят. Никой не желае да ти даде заем — и как би искал, когато всички знаят, че не можеш да продадеш най-ценното си притежание. Твоите конкуренти се шегуват зад гърба ти. Междувременно момичето става все по-разглезено и недисциплинирано. Знаеш, че единственият изход е да действаш решително и просто да я продадеш. Но нещо те спира… Сантименталност.

— Той спомена някаква дилема — казвам. — Сигурно е имал предвид точно това.

Хамънд кимва.

— Обикалял съм много време из Африка. Научил съм много за различните раси — арабите, африканците и европейците. Европейците… ние просто решаваме какво ще правим и го правим. В това се крие силата ни. Африканците имат различно мислене — те чакат, за да видят какво ще се случи: животът им е извън техния контрол. В това обаче се крие тяхната сила — в издържливостта им, в способността да се нагаждат според обстоятелствата. Но арабите — те са съзерцателни хора: никога не знаеш какво можеш да очакваш от тях. Преценките им винаги са замъглени от нещо: било то религия, суета или гордост. — Той прави пауза. — Това, което искам да ти кажа, е: дръж Бей на една ръка разстояние. Когато теглим чертата, виждаме, че той не е един от тях, не е и един от нас.

Цялата нощ се влачим през подвижните тъмни сипеи. Понякога излиза вятър, топъл и сух, и чернотата се завихря край нас. На моменти си представям, че си проправям път през безкрайна пустиня от изпечени зърна кафе.

Водата свършва и дажбите на водачите ни биват разпределени — по две глътки за всеки. Никой не се осмелява да предложи някакви ограничения и за белите хора, но самият аз също се опитвам да се задоволя с техните две глътки.

Когато идва ред на Мулу да пие, той само навлажнява устни и дава чашата си на Фикре.

 

 

Нощта е безлунна, принудени сме да забавим максимално ход. Долавяме някаква вибрация във въздуха, която постепенно започва да придобива формата на ясно различим шум, подобно на далечна гръмотевица. Само дето не е гръмотевица. Това са барабани. В абсолютния мрак не можем да определим откъде ги чуваме, докато в един момент с ужас не осъзнавам, че звукът ни заобикаля. Пред нас, зад нас, от двете ни страни мракът нашепва своето бумтящо послание, звукът отеква насред пустошта като търколил се сред облаците гръм.

Всички мълчим. Никой не разбира какво се случва.

— Може би е отряд на племето гала — казва Хамънд най-накрая.

Продължаваме да се придвижваме внимателно. Изведнъж в мрака се дочуват думите на песен. Някъде много наблизо, въпреки че не можем да различим нищо. Скупчваме се заедно, като оставяме камилите да оформят външния периметър. По лицата на бедуините не може да се прочете нищо, но в жестовете, с които откопчават ножниците на кинжалите си, се усеща тревожност, Хамънд проверява пушката си.

— Какво пеят? — питам.

Хамънд свива рамене:

— Нещо на техния си език.

Внезапно Фикре се обажда:

— Това е бойна песен на гала. Пеят „Любовта без целувки не е любов. Копието без кръв не е копие“.

За първи път я чувам да казва нещо на английски. Има тежък акцент, като французин, опитващ се да говори нашия език — но граматиката й е изненадващо правилна. Гласът й е нисък, думите са придружени с леко съскане, сякаш езикът се допира в зъбите й.

— Нека поговоря с тях!

Хамънд вдига пушката си и стреля четири пъти във въздуха. Уплашени, камилите ускоряват ход, след това го забавят отново.

Песента спира рязко. Сега единственият звук е шептящото тихо шумолене на черния пясък под краката ни.

По зазоряване се натъкваме на костите. Първо виждаме лешоядите, които обикалят мързеливо край нещо в пясъка. След това забелязваме изгърбения силует на камила. Една от птиците е кацнала върху нея и методично къса месо с човката си.

Надяваме се, че това е всичко, но когато се приближаваме, виждаме втора камила, после и трета. Достигаме съвсем близко, преди да забележим каквото и да е друго. Лешоядите се отдръпват на няколко ярда при приближаването ни, изчакват ни да приключим с огледа, за да продължат закуската си.

Сред камилите, сякаш са ги използвали за убежище, виждаме останките от четирима души. Миризмата е отвратителна. Телата са разложени. През черната плът се вижда белотата на костите, оголени от птиците. Някои от тях лежат встрани с раздробени краища — може би изтръгнати от нещо, което се е борило да ги докопа.

— Хиени — отсича Хамънд. — Но е сигурно, че не са ги убили хиените.

Насилвам се да погледна. Животните, които се хранят с мърша, се спират най-напред на очите, лицето и стомаха — най-меката тъкан. Мисля, че едно от обезобразените лица е женско. Бузите и устните са изядени и виждам ясно зъбите.

— Бедуини, предполагам — произнася Хектор. — Горките диваци.

— Може да са били и европейци — казва рязко Хамънд. — Всяка плът почернява, когато гние.

Аз си мисля: а всички кости са бели, щом бъдат оглозгани.

— Трябва да продължаваме — настоява Бей. — Биокобобо е на не повече от час път оттук.

И ние продължаваме. Никой не предлага да погребем труповете. Слънцето вече е доста високо в небето. Безоките муцуни на камилите, полузаровени в пясъка, ни наблюдават как се отдалечаваме.