Антъни Капела
С дъх на кафе (3)

Три

Основният фактор, който оказва влияние на вкуса, е селекцията на зърната.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Закусвах — плато от сурови стриди и чиния тънко нарязана шунка със зелен сос — когато сервитьорът ми донесе кафето. Без да вдигам поглед от вестника си, отпих, намръщих се и промърморих:

— Дявол да го вземе, Марсдън, това кафе има вкус на ръжда.

— Това кафе е съзтото като кафето, което пият взички останали клиенти — отвърна сервитьорът надменно. — И никой от тях, доколкото ми е извезтно, не е намерил причина да зе оплаква.

— Да не намекваш, че съм прекалено придирчив, Марсдън?

— Зте зелаете ли незто друго, сър?

— Като сервитьор си усвоил всички възможни умения освен сервирането, Марсдън. Усвоил си и всички изисквания, за да бъдеш забавен и остроумен, освен хумора.

— Благодаря ви, сър.

— И да, придирчив съм. Защото добре приготвената чаша кафе е перфектното начало на един идеален ден. Неговият аромат обещава наслада; вкусът му е мимолетен и оставя след себе си единствено горчивина и съжаление. По това кафето несъмнено прилича на любовната наслада.

Доста доволен от това си apercu^[1] отпих отново от кафето, което Марсдън ми беше донесъл, и добавих:

— Докато това тук ми напомня за тиня. С лек остатъчен вкус на изгнили кайсии.

— Удоволзтвието е изцяло мое, сър.

— Не се и съмнявам — казах, връщайки вниманието си обратно към вестника.

Сервитьорът се забави за момент.

— А зте благоволи ли младият гозподин да зи плати закузката тази зутрин? — попита той със следа от модерната уморена меланхолия в гласа.

— Пиши я на сметката ми, Марсдън. Хайде, добро момче, размахай опашка и тичай да занесеш пръчката на някой друг клиент!

След малко осъзнах, че някой е седнал на масата ми. Хвърлих един поглед над ръба на вестника и установих, че неканеният ми гост е нисък, подобен на гном господин, чийто класически редингот го отличаваше от екстравагантните контета и новобогаташи, които обикновено посещаваха това заведение. Самият аз очаквах всеки момент към мен да се присъединят приятелите ми Морган и Хънт, но тъй като все още бе рано и заведението не беше особено пълно, нямаше да представлява сериозно неудобство да се преместим на друга маса, когато дойдат. Въпреки това ситуацията беше любопитна, защото наличието на предостатъчно маси правеше натрапването на непознатия още по-изненадващо.

— Самюъл Пинкър, сър, на вашите услуги — каза гномът, накланяйки леко глава.

— Робърт Уолис.

— Без да искам, чух забележката ви към сервитьора. Може ли? — попита мъжът и без да изчака отговора, се протегна към чашата ми, вдигна я към носа си и я помириса с деликатността, с която самият аз тази сутрин бях помирисал цветето, старателно подбрано за ревера ми.

Наблюдавах го, без да съм наясно дали да бъда притеснен или развеселен. Много ексцентрични образи посещаваха Кафе Роял, това беше ясно, но тяхната ексцентричност обикновено беше от по-превзет тип — носене на букетчета от теменужки, обличане на къси кадифени панталони или въртене в ръка на бастун с диамантена топка в края. Душенето на кафето на друг клиент беше, поне долкото знаех, нещо нечувано.

Самюъл Пинкър изглеждаше невъзмутим. С притворени очи той вдиша аромата, издигащ се от черната течност, още два пъти, много бавно. После доближи чашата до устните си и отпи. Веднага щом го направи, издаде странен всмукващ звук, след което бързо изплези и прибра езика си, подобно на раздразнена змия, сякаш се опитваше да почисти остатъците от течността около устата си.

— Робуста — каза той със съжаление, — преварено, че и препечено. Доста сте прав обаче. Част от партидата е била развалена. Вкусът на загнил плод е слаб, но много ясно изразен. Мога ли да ви попитам дали сте в търговията?

— Коя търговия?

— Е, как — търговията с кафе.

Мисля, че се изсмях на глас:

— Бога ми, не.

— В такъв случай мога ли да ви попитам, сър — настоя Пинкър, — в коя точно търговия сте?

— В никаква търговия не съм.

— Простете ми. Трябваше да попитам каква е професията ви.

— Не съм професионалист в нищо. Нито съм доктор, нито съм адвокат, като цяло не съм нищо полезно.

— С какво се занимавате, сър? — настоя нетърпеливо Пинкър. — Как се издържате?

Истината беше, че по това време не се издържах. Баща ми беше пратил наскоро доста малка предвид литературното ми величие сума, давайки ми да разбера, че тя ще бъде последната. Във всеки случай ми изглеждаше абсурдно да продължа да си играя със смисъла на думите.

— Поет съм — признах с уморена меланхолия в гласа.

— Известен? Велик? — попита енергично Пинкър.

— Уви, не. Славата все още не ме е притиснала в капризните си обятия.

— Чудесно — промърмори той с изненадващо въодушевление. След което добави:

— Но можете да пишете, нали? Справяте се добре с думите?

— Като писател се считам за властелин на всичко освен на езика.

— Проклети да са тези епиграми! — изкрещя Пинкър. — Имам предвид — можете ли да описвате? Всъщност естествено, че можете. Нали описахте това кафе.

— Така ли направих?

— Нарекохте го „ръждиво“. И, да, то наистина е „ръждиво“. Никога нямаше да си го помисля — думата нямаше да ми хрумне — но „ръждиво“ е… е…

— Mot juste^[2]?

— Именно! — Пинкър ме погледна по начин, който ми напомни за моя оксфордски преподавател; поглед, съчетаващ колебливост и някаква стоманена решителност. — Стига приказки. Ще ви дам визитката си.

— И аз със сигурност ще я приема — казах леко озадачен, — въпреки че надали ще имам нужда от услугите ви.

Той драскаше нещо на гърба на бързо появилата се на масата картичка. Нямаше как да не забележа, че това беше доста добра визитка, изработена от дебела хартия с цвят на слонова кост.

— Погрешно сте ме разбрали, сър. Аз имам нужда от вас.

— Имате предвид като някакъв вид секретар. Опасявам се, че…

Пинкър се изкикоти:

— Не, не. Вече си имам трима секретари, всичките — много вещи в това, с което се занимават. Вие, ако мога да се изразя така, бихте били доста жалка добавка към редиците им.

— Тогава какво? — попитах донякъде обидено. Нямах абсолютно никакво желание да ставам секретар, но винаги бях смятал, че съм способен да стана такъв, ако се наложи.

— Нуждая се — каза Пинкър, гледайки ме в очите — от естет, от писател. Когато открия този даровит индивид, той ще се присъедини към мен в едно търговско начинание, което ще направи и двама ни фантастично богати.

Подаде ми визитката си:

— Потърсете ме на този адрес утре следобед.

 

 

Моят приятел Джордж Хънт изказа мнение, че мистериозният господин Пинкър явно има намерение да издава литературно списание. От много време подобна беше амбицията на самия Хънт — основно защото нито едно от съществуващите литературни списания в Лондон не беше счело за добра идея да публикува стиховете му — и той вярваше, че трябва да приема предложението на търговеца на кафе и да му се обадя.

— Не ми се стори като човек на литературата.

Завъртях визитката. На гърба й беше написано с молив: Явете се в офиса ми, моля. С.П.

— Огледай се — каза Хънт, обхващайки с жест заведението. — Това място е пълно с хора, които са се вкопчили в полите на Музата.

Истина беше — в Кафе Роял имаше колкото навлеци, толкова и писатели или художници.

— Но той особено много хареса това, че нарекох кафето „ръждиво“.

Третият член на нашата групичка, художникът Пърсивал Морган, който до този момент не беше взел участие в хипотезите ни, внезапно се изсмя:

— Схванах — обяви той. — Знам какво иска господин Пинкър.

— И какво е то?

Морган разгъна задната страница на вестника и почука с пръст по нещо на нея:

— „От «Брана» патентоваха освежаващи прахчета — зачете той на глас, — гарантиращи, че могат да възстановят здравословната руменина на възстановяващите се от болест. Насладете се на живителната енергия от ободряваща почивка във високопланински санаториум, побрала се в една лъжица“. Очевидно е. Този човек иска от теб да му пишеш рекламите.

Трябваше да призная, че това звучеше много по-реалистично от идеята за списанието. Всъщност, колкото повече го обмислях, толкова по-вероятно ми изглеждаше. Пинкър специално ме беше попитал дали съм добър в описанията — странен въпрос за собственик на списание, но той определено придобиваше смисъл, ако господинът си търсеше човек, който да му съчинява реклами. Без съмнение той просто имаше някакъв нов вид кафе, около който искаше да се вдигне шум. „Ободряващото кафе на Пинкър за всяка ваша закуска. Добре изпечено, за да бъдете здрави и бодри“, или някоя друга подобна глупост. Почувствах смътно разочарование. За момент се бях надявал, че… ами че става дума за нещо по-възбуждащо.

— Рекламата — произнесе Хънт замислено — е отвратителното изражение на една отвратителна епоха.

— Точно обратното — настоя Морган. — Аз благоговея пред рекламата. Това е единствената форма на модерно изкуство, демонстираща, макар и бегло, отношение към истините в живота.

И двамата ме погледнаха с очакване. Само дето по някаква причина вече не бях в подходящо настроение за епиграми.

Последвалият следобед ме завари на бюрото ми да превеждам една поема на Бодлер. Чаша от жълто венецианско стъкло до мен беше пълна с рейнско вино. Пишех със сребърна писалка върху бледоморава хартия с аромат на бергамот, бях изпушил неизброимо количество цигари с турски тютюн и въпреки че всичко си беше както трябва, работата ми се струваше извънредно скучна. Бодлер, разбира се, е велик и вълнуващо перверзен поет, но наред с това е прекалено двусмислен, което забавяше превода и ако не бяха трите паунда, които издателят ми беше обещал за работата, сигурно щях да я зарежа преди часове. Стаите ми се намираха на Ууд Хай Стрийт в Сейнт Джон, близо до Риджънт Парк, и в слънчев ден като този можех да чуя далечните викове на продавачите на сладолед, които се движеха напред-назад през портите. Всъщност денят беше толкова хубав, че вече започвах да усещам осезателно как четирите стени ме притискат. А и по някаква причина единствената рима на „порок“, за която се сещах, беше „ягодов сок“.

— По дяволите! — изругах на глас и оставих писалката.

Визитната картичка на Пинкър лежеше в единия край на бюрото. Вдигнах я и я погледнах отново. „Самюъл ПИНКЪР, вносител и дистрибутор на кафе, фирмата е основана през 1857 година. Адрес на Нароу Стрийт, Лаймхаус“. Идеята да изляза от стаята си, дори и само за час-два, ме теглеше като куче, което опъва каишката си.

От другата страна на бюрото имаше купчина със сметки. Естествено, беше неизбежно един поет да има дългове. Всъщност едва ли можеш да се наречеш човек на изкуството, ако нямаш такива. Въпреки това за миг се почувствах обезсърчен при мисълта, че в някакъв момент трябва да намеря средства, за да ги изплатя. Завъртях между пръстите си най-горната — беше от търговеца ми на вино в Сейнт Джеймс. Рейнското вино не просто беше златисто на цвят — то струваше почти колкото проклетото злато. От друга страна, ако се съгласях да правя рекламите на господин Пинкър… Нямах идея що за човек трябва да бъдеш, за да ти възложат да пишеш подобни глупости. След това обаче осъзнах, че щом Пинкър висеше в Кафе Роял, за да си търси писател, той беше точно толкова неопитен в този бизнес, колкото и самият аз. Ами ако търговецът на кафе можеше да бъде убеден не просто да ми плати еднократно, а да сключи договор с мен? Да кажем — достигнах до една разумна сума и след като я сметнах за недостатъчна, я учетворих — четиридесет паунда на година? А ако Пинкър има приятели и познати в търговията, които също се нуждаят от подобни услуги? Движейки се по този път, човек не след дълго можеше да достигне приход от четиристотин паунда на година, при това пишейки изречения като „Насладете се на живителната енергия от ободряваща почивка във високопланински санаториум, побрала се в една лъжица“. Със сигурност щеше да ми остава много време и за Бодлер. Да, Музата може да се почувства малко пренебрегната от факта, че някой проституира с таланта си по този начин, но ако човек успее да запази цялата работа в тайна от познатите си в литературните кръгове, може би и Музата няма да разбере.

Взех решение. Спрях се само колкото да вдигна картичката на Пинкър и да дръпна от гардероба едно палто с индийски десен, което бях купил от Либърти предишната седмица. После забързах към вратата.

 

 

Нека тръгнем през Лондон от Сейнт Джонс Ууд към Лаймхаус. Казано по този начин, не звучи особено вълнуващо, нали? Позволете ми тогава да перифразирам поканата си. Нека пресечем най-великия, най-гъсто населен град в света точно в пиковия му момент — ако ме придружите, ще трябва да разчитате на всяко едно от сетивата си. Тук, край Примроуз Хил, въздухът — подушете го! — е сравнително свеж, със съвсем лек серен нюанс, идващ от въглищата, които по това време на годината горят във всяка къща. Истинската забава започва, стигнем ли веднъж до Мерилбоун. От двуколесните файтони и каретите се излъчва силна миризма на кожа и конска пот; техните колела трополят по камъните, канавките са препълнени с меки, влажни изпражнения. Движението по улиците почти е спряло заради трафика. Карети, открити и закрити файтони, коли, каляски, двуколки, ланди^[3] — всички се борят в опитите си да се придвижат в някаква посока. Някои от каретите дори са конструирани във формата на гигантски високи шапки с името на шапкаря, изписано върху тях със златни букви. В хаоса на трафика водачите на омнибуси са най-активните нарушители. Те се движат постоянно от единия към другия край на пътя, спират край пешеходците, опитват се да ги примамят вътре за три пенса или — за пени по-малко — да ги качат на покрива. Да не забравяме и велосипедите на две и три колела, врещящите гъски, подкарани към пазарите, окичените с рекламни плакати индивиди, пробиващи си път през тълпата, и млекарите, които просто обикалят улиците с кофа, че и с крава, очаквайки някой да ги спре, за да си купи мляко. Амбулантните търговци разхождат своите табли с пайове и сладки; продавачите на цветя ти тикат в ръцете лупини и невени, а лулите и пурите добавят своя остър парфюм към цялата тази смес. Някакъв мъж, който пече херинга от Ярмут на скара, размахва една забучена на вилица риба под носа ти. „Прясно опечена, крещи, два пенса за бройка“. Моментално, сякаш в отговор, наоколо се надига хор от други крясъци. „Кестени, ’опли, ’опли, едно пени кесийката… Лъскане на обувки, едно пени за обувка… Чудни орехи — шестнайсет за пени…“ — дерат се викачите на търговците. „Ето ви репите“ — реве фермер от магарешката си каруца. Остриетата на ножовете пищят, срещнали колелата на точиларите. Просяците мълчаливо протягат ярко оцветени кутии от кибрит с няколко пенита в тях. А в периферията на тълпата — винаги, винаги — се тътрят сякаш призрачните фигури на мизерстващите: боси, гладни, бездомни, безпарични, чакат, за да се възползват дори от най-беглата усмивка на съдбата. Ако хванем подземната железница от Бейкър Стрийт до Ватерло, ще споделяме тесния перон с горещата, влажна, тъмна пара от локомотивите. Ако тръгнем по големите нови булеварди като Нортъмбърланд Авеню, прорязващи бедните квартали на централен Лондон, ще се озовем сред тълпите на некъпаната част от човечеството, защото красивите нови улици са заобиколени от порутени общежития, а всяко от тях е котило, побрало в себе си стотици семейства; хора, които живеят притиснати един в друг насред зловонната миризма на пот, джин, хляб и кожа. Но денят е хубав, нека се поразходим. Въпреки че много очи ще ни следят, докато бързаме по задните улички на Ковънт Гардън, и ще ни оглеждат за подаваща се от джобовете ни ръкавица или портфейл, от чиято тежест незабавно да ни освободят, единствените, които ни заговарят, са младите курви с техния евтин, крещящ грим, мърморещи сладострастни поздрави с надеждата да доловят мигновена искра похот, в която да се вкопчат. Но ние нямаме време за тях — всъщност нямаме време за нищо, ужасно закъсняваме. Може би в крайна сметка трябва да вземем такси — вижте, там има едно.

Докато колелата тракат по паважа на Друри Лейн, усещаме пълзящата като отровна мъгла по тези странични улички лека миризма, която трудно може да мине за приятна. Това е миризмата на реката. Наистина, благодарение на новите канали Темза вече не разнася смрадта на разлагащи се човешки изпражнения, толкова отвратителна, че наскоро членовете на парламента бяха принудени да накиснат пердетата на сградата в лимонов разтвор и дебатите бяха преустановени, докато миризмата на гранясало се разсее. Каналите обаче са ефикасни единствено за тези, чиито модерни тоалетни са свързани с тях. В евтините сгради гнусните септични ями продължават да бъдат нещо обичайно, а зловонното им съдържание достига до подземните течения и в края на краищата, и до реката. Нека добавим и всички индустриални производства, скупчени — по причини, свързани с по-удобния достъп — край бреговата линия. Миризмата на изпечения хмел от пивоварните е една от най-приемливите, подобно на полъха с аромат на хвойна, идващ откъм дестиларните за джин, но към тях трябва да добавим още смрадта на варящите се конски кости от фабриките за лепило и кипящата мазнина от майсторите на сапун, рибешките вътрешности от Билингсгейт, разлагащите се кучешки изпражнения от кучкарниците на Бермъндзи. Не е чудно, че хората с деликатни носове носят на реверите си букетчета или брошки, пълни с евкалиптови соли.

Докато се приближаваме към лондонското пристанище, минаваме под огромните, извисяващи се като мрачни скали складове. От най-близкия долита острата миризма на тютюневи листа, от следващия се носи сладникавото ухание на меласа или ром, от друг — неприятните изпарения на опиума. Насам преминаването ще е лепкаво заради останките на разбила се бъчва с вино; оттук пък пътят ни е блокиран от преминаващи в боен строй войници в червени униформи. Навсякъде се чува говор на поне дузина различни езици: светлоруси германски моряци, китайци, пристегнали черните си коси в плитки, негри с ярки кърпи, вързани на главите. Касапин, облечен в широка синя риза, носи на рамото си табла с месо; след него индиец със сламена шапка внимателно крепи зелен папагал в бамбукова кошница. Американци пеят шумни моряшки песни; бъчвари търкалят празни бурета по калдъръма в оглушителна, напомняща за барабанен ритъм какофония; кози блеят от клетките си, докато ги товарят на корабите. А реката, реката е пълна с плавателни съдове; мачти и комини се издигат, докъдето ти поглед стига: платноходи и шхуни, малки търговски кораби, кораби, пълни с бирени бурета и кораби за превозване на въглища, малки едномачтови лодки, клипери и съдове за презокеански екскурзии, блестящи параходи с махагонови палуби и мръсни работни баржи, всичките в пълен безпорядък си пробиват път през хаоса, който кънти от пронизителното пищене на парните свирки, крясъците на въглищарите, сирените на пилотните лодки и непрестанно звънящите камбани на баржите.

Емоциите на всеки човек би следвало да се обявят за мъртви, ако в него не се прокрадне неспокойната възбуда от досега с тази безгранична енергия, с цялата тази заетост, с предприемчивостта, с промишлеността, с човешките усилия, които се разпростират от този велик град към целия свят, сякаш именно Лондон е центърът на световния кошер, към който прииждат всички пчели, за да създадат грандиозната си восъчна пита. Наблюдавах през прозореца на таксито и гледката ме изпълваше с енергия. Тук не се забелязваха прокламираната човешка сила на духа или непреходните морални ценности и в това имаше нещо безумно и възбуждащо, нещо абсолютно нелепо, сякаш край мен преминаваше пъстър цирков парад и аз го приветствах с ентусиазма на хлапе. Предполагам, че на човек като Пинкър беше трудно да види в това нещо повече от прост хаос, да осъзнае при досега си с тази освободена енергия, че Цивилизацията и Търговията, и Християнството в крайна сметка са едно и също нещо. Да осъзнае, че най-обикновената нужда да се купува и продава, по-велика от всички закони и норми, би могла да бъде инструментът, способен да създаде светлина дори и в най-тъмните кътчета на света.