Антъни Капела
С дъх на кафе (26)

Двадесет и шест

„Батула“, 8 септември 1897 г.

Скъпа моя Емили,

Пиша ти от борда на чудесния кораб „Батула“, който понастоящем напредва уверено покрай северния египетски бряг. Преди пет дни спряхме в Генуа за провизии и въпреки че престоят ни беше много кратък, се насладих искрено на възможността най-сетне да попадна в Италия. Насладих се обаче дори повече на твърдата земя след толкова дълго време, прекарано в морето. Планът ми да продължа по суша, да видя Венеция, за която Ръскин е написал толкова красиви неща, а след това да се присъединя отново към Хектор в Суец — както самата ти предвиди — пропадна. Изглежда, че трябва да изпреварим дъждовния сезон, а Хектор е твърде нетърпелив в желанието си плантацията да заработи още тази година, а не чак следващата. (Забележката, че съм си взел чадъра и малко дъжд няма да ме изплаши, предизвика една от обичайните му тежки въздишки. Очевидно има много неща, които тепърва трябва да науча или по-скоро да „науша“ — акцентът му, споделям с прискърбие, изобщо не става по-разбираем с времето.)

Всяка вечер вечеряме на капитанската маса, където сядаме шестнадесет души, включително капитанът и първият офицер. Хектор изглежда е много близък с моряшкото братство и прекарва часове с тях, обсъждайки северни ветрове, спинакери, щирбордове и прочее силно мъжествени теми, за които говори с максимално мъжествено изражение. Имаме си още група мисионери, пътуващи към Судан; четирима симпатяги, които искат да създадат предприятие за събиране и обработка на слонова кост в Момбаса, и около шест дами, които отиват при свои роднини в Индия.

Като единственият сред нас, който има някакъв опит с регионите, към които сме се запътили, Хектор се ползва със сериозен авторитет и разрешава всякакви спорове с неподлежаща на коментари категоричност. Мнението му е търсено по такива важни и разнообразни въпроси като коя е най-правилната шапка при посещение в джамия и трябва ли белият човек задължително да носи пистолет в джунглата.

Скъпа Емили, не съм забравил за обещанието, което ме накара да ти дам, преди да тръгна, но понякога се чувствам силно изкушен да се подиграя с него поне мъничко. Мисля, че би харесала мисионерите, въпреки че изобщо не са съгласни с идеите на баща ти да просвещаваме диваците за силата на християнството и търговията паралелно. Един от тях дори ме попита дали смятам да построя църква в моята плантация. Трябва да призная, че не се бях замислял по този въпрос, но предполагам, че не би било лоша идея да го направя след време. Мога да построя и театър. Така де, културата е важна.

След време… докато пиша тези думи, осъзнавам колко дълго ще отсъствам. Да бъдем разделени с теб за почти пет години ще бъде много, много трудно. Разбира се, не се оплаквам — напълно си права, че сме длъжни да не униваме, защото всяко усилие ще си струва, ако в края на пътя ме очакваш ти в сватбена рокля. Чувствам се страхотно, че мога да мисля за теб като за мой партньор в този велик проект за спасяване на Африка, а и както ти каза — да сме физически заедно не е толкова важно, колкото да бъдем единни в мислите и целите си.

Сега трябва да приключвам, защото е време да се облека за вечеря. Така и не съм имал възможност да облека костюма си от вълна на лама — все още не сме на тропиците, въпреки че дните са доста топли — а и капитанът ми се струва прекалено стриктен на тема протокол. Първата вечер се появих със зелената си жилетка и бях придърпан настрана за „съвет“ относно „нуждата да се обличаме подходящо“. Опитах се да му обясня, че вечерният костюм с бяла вратовръзка се счита за малко поостарял в изтънчените среди, но не извадих късмет.

С цялата любов на твой бъдещ съпруг:

Робърт

„Батула“

Северният полюс, 12 септември 1897

Скъпа Фрог,

Е, аз съм на Северния полюс. Струва си да се отбележи, че това е доста странен полюс, заобиколен от три страни с топло синьо море и бреговете на Египет, видими в далечината на юг, благодарение на някоя и друга очертала се на небесния фон палмичка. Хектор обаче ме научи да си служа със секстант и теодолит, за да мога да определям точното ни местоположение. Така че щом секстантът твърди, че сме на Северния полюс — там трябва да сме. Изненадах спътниците си с опита да разговарям с тях на полски — севернополски, на този етап без особен успех.

Може би се питаш защо е нужно да знаем къде точно се намираме. Чудесен въпрос, моя проницателна жабке, защото точно него зададох на Хектор и самият аз. Една от основните причини, както ми беше обяснено, е, че скоро ще живеем в буша, а сред този буш не можеш да откриеш добре поддържани чимшири, старателно подрязана магнолия, не можеш да срещнеш дори и трънливи боровинки, а само още по-големи, а понякога и по-страховити храсти, сред които е повече от лесно да се изгубиш. А и когато се стигне до засаждането на кафето, трябва да се ориентираме перфектно в пространството, както ми обясни Хектор, за да получим съвършени прави линии. С това трябва да покажем на всички колко подредена и добре организирана е плантацията на белите хора. Аз смятам, че и сега се ориентирам перфектно в пространството, защото без особени затруднения мога да насоча ръка право към голямата си чаша, пълна с уиски със сода, но явно съм просто едно неориентирано гражданче. А може би неуринирано грахамче, не разбрах точно.

Скъпа Фрог, ще ми направиш ли една услуга? Потърси думата „хекторствам“^[1] в речника си и сподели със сестра си какво си открила. Само не й казвай, че аз съм ти дал тази идея.

Поздрави:

Робърт

Хотел „Пеншън Колос“

Александрия, 20 септември 1897

Скъпи Хънт,

Най-сетне на твърда земя! Това пътуване беше по-отегчително, отколкото изобщо можеш да си представиш, а най-лошият момент, естествено, беше съсипващата липса на компания от женски пол. Или по-точно казано, на подходящи за компания жени — на кораба имаше само голяма пратка от някакви квачки, изпратени към Индия с единствената цел да си намерят там съпруг. Една от тях дори се опита да флиртува с Хектор, което само идва да покаже колко отчаяно трябва да е било горкото създание. Малко по-късно той ми заяви безцеремонно, че преди време е обмислял идеята да се ожени, но бързо бил решил, че това е „несъвместимо с отдадения му на приключения и пътешествия живот“. Аз се въздържах да споделя, че ако не беше заради сватбата ми, наместо да разговарям с него в момента, щях да похапвам нещо сладко в Кафе Роял, далеч от всякакви приключения и пътешествия.

Като взех предвид факта, че в най-близко бъдеще сексуалните ми перспективи щяха да бъдат силно ограничени, веднага щом се озовахме на сушата се изплъзнах от компанията на Хектор и се отправих да търся публичен дом. Трябва да ти кажа, че преживяването беше доста интересно — тези хора явно имат някакъв странен фетиш към танците. Докато си стоиш и пушиш наргиле — това е тръбичка, през която засмукваш тютюнев дим, филтриран през някаква бълбукаща течност с аромат на ябълка — най-красивото момиче идва и започва да танцува за теб. Тази, която дойде при мен, носеше на главата си мрежа, изработена от златни монети, които подрънкваха и проблясваха при всяко нейно движение. Когато започна танца си, беше облечена, но с няколко бързи движения успя да смъкне дрехата до средата на бедрата си, а после я остави да се свлече на пода. Самият „танц“ всъщност се състоеше от последователни повдигания на ръцете към челото, докато тазът й се поклащаше в бързи движения, наподобяващи сексуален акт. Всичко това постигна изненадващо добър резултат, защото когато приключи, се бях втвърдил като стоманена релса. После всички момичета се подредиха в редица, за да избера с коя искам да си легна. Трябва да отбележа, че човечето бяха доста пълнички — очевидно танцьорката беше избрана заради външния си вид и танцувалните си умения, а всички останали poule de louxe^[2] — заради талантите, които можеха да проявят в спалнята. Настоях да получа танцьорката, което предизвика доста сериозна веселба — несъмнено им изглеждах като някакъв наивен девственик.

Все пак красавицата се качи с мен горе в стая, украсена с бродирани копринени платна и с отворен прозорец, през който нахлуваше хладният нощен бриз и шумът от улицата под нас. Наложи й се да прогони няколко малки котенца, излегнали се на голямото легло, преди да ме покани в него. Самата тя приклекна до сребърен леген, за да се подмие. Първото ми тъмнокожо момиче! При това — изненадващо — напълно обръснато отдолу. Беше доста по-гъвкава от лондонските момичета, с които бях свикнал, което бе доста възбуждащо, но като цяло представянето й можеше да се определи като скучно.

Ако искаш да ми пишеш — изпрати писмото си в Аден. Ще прекарам там две седмици, за да изчакаме кораба към Суец — забавяне, което сериозно дразни моите спътници, а самия мен — никак.

Всичко най-хубаво:

Уолис

Хотел „Пеншън Колос“

Александрия, 27 септември 1897

Скъпа Фрог,

За теб аз пиша тези бързи рими

от мястото, наречено Александрини.

Всъщност нищо такова не правя — тук е толкова невероятно горещо, че буквите направо се изпаряват и не мога да измисля никакви рими. Ето ти още една все пак:

Имаше в Перу един стар поет,

чиито стихове свършваха на втория ред.

Наместо да ти пиша стихове обаче, ще ти разкажа за Александрия. Пристигнахме тук в петък сутринта, точно когато муезините призоваваха вярващите към храмовете за молитва. Всички на кораба бяхме будни още на зазоряване, нетърпеливи да видим града. Пред погледите ни се разкриваше мрачната като тъмносиньо мастило морска шир, с няколко малки проблясващи светлинки на хоризонта. Небето изсветля, докоснато от розово-оранжевата африканска зора, която очертаваше силуетите на кули, минарета и дворци… и после в миг сякаш всичко лумна в пламъци, слънцето се надигна, огромно и ярко, а този велик и бял източен град се разкри пред нас в цялата си красота. Докато приближавахме пристанището, безброй кльощави черни полуголи деца с крясъци и смях започнаха да се гмуркат във водата, за да търсят пенсовете, които хвърляхме през палубата. Край подвижното мостче бързо се скупчиха около дузина камили, измежду чиито сякаш гумени устни се проточваха сочни лиги. Това явно беше добър мотив за малко бой по главите им от страна на яздещите ги арабски мъже, облечени в дълги бели ризи. Забелязах, че повечето жени носеха фереджета, но свенливостта им се разпростираше общо взето дотам: в тези краища на света да ходиш с голи гърди явно не се счита за по-неприлично от това да тръгнеш гологлав из Лондон.

Днес видях някакъв мъж, който беше пронизал гърдите си със стоманени остриета; в края на всяко острие беше забучил по един портокал, но така и не схванах дали го е направил, за да не се убоде някой невнимателен минувач, или защото счита това за добро място, където да държи обяда си.

Поздрави:

твоят бъдещ зет Робърт

Хотел „Пеншън Колос“

Александрия, 20 септември 1897

Скъпи господин Пинкър,

Пиша този предварителен рапорт от Александрия, където изчакваме транспорта си към следващата точка от нашето пътуване. Прекарвам времето си, като опитвам различни видове кафе и проверявам ефикасността на Наръчника. Местните сортове са, логично, предимно арабски, като в по-добрите магазини могат да се открият и няколко вида африканско кафе — купих по малко от всеки един и мога да твърдя, че качеството им е много добро. Всъщност основната част от кафето, което се продава тук, е доста добро, въпреки че всеки търговец си държи по малко отвратителна робуста с единствената цел да обира нагло посетителите от Европа. Ако европеец има неблагоразумието да помоли за „най-доброто кафе, което имате“, ще стане свидетел на впечатляващо представление, в рамките на което магазинът (или в повечето случаи — сергията) ще бъде затворен, продавачът дълго ще се оглежда наляво и надясно, уплашен някой конкурент да не забележи какво става, после складът ще бъде отключен и от най-задната му част ще бъде извлечен чувал, който ще бъде разтворен церемониално. Шепа зърна ще бъдат поставени на сребърна табличка и поднесени за одобрение, но преди това самият продавач ще ги подуши с притворени от силата на екстаза очи и ще сподели на развален френски, че съдържанието на точно този чувал е по-скъпо за него от собствените му деца. След това ще настоява да опиташ това, което купуваш, и ще накара помощника си да ти приготви едно кафе. Момчето не получава конкретни указания, но е пределно наясно какво трябва да направи: зърната на табличката пред теб могат и да приличат на шепа миши изпражнения и да ухаят на нещо, което търговецът е смел от пода си преди време, но течността в чашката, която ще ти донесат след няколко минути, ще има вкуса и аромата на най-доброто кафе от Йемен, което можеш да си представиш. Просто защото най-вероятно пиеш точно такова.

Междувременно търговецът ще разговаря с теб, разпитвайки те за пътуването, семейството ти, кога и накъде смяташ да заминеш и като цяло ще се държи така, сякаш си някой много близък приятел, когото не е виждал отдавна. Ако споделиш с него, че зърната, които ти е показал, и това в чашата нямат нищо общо, той ще придобие дълбоко засегнат вид и ще сподели с мъка в гласа, че си го обидил. Един търговец дори стигна малко по-далеч и „разкри“ виновника — помощникът му явно бил разменил саковете, заради което бе силно цапардосан с тояга по главата пред смаяния ми поглед! Защо трябва да изпълняват тези номера с подобно постоянство, си остава загадка, тъй като всички разполагат с първокачествена мока, идваща на съвсем редовни доставки. Оставам с впечатлението, че по тези земи хората възприемат идеята да прекарат белия човек като някакъв задължителен ритуал.

Иначе Наръчникът вече доказа полезността си. Тук съм заобиколен от толкова много непознати миризми, вкусове и усещания, че всъщност изобщо не е трудно да забравя, примерно, какъв точно е вкусът на сочен резен ябълка. Вчера открих на един от пазарите огромно количество мока, която изпробвах в хотела си. Ухае на боровинки, кедър и торфени изпарения. Поръчах три центнера^[3].

Не съм спрял да търся онази забележителна мока, която опитахме в Лаймхаус, но засега носът ми не ме е отвел към нея.

С най-добри пожелания:

бъдещият ти зет Робърт

„Руталин“

20 септември 1897

Моя скъпа, прескъпа Емили,

Писмото ти стигна до мен точно преди да напуснем Александрия. Притесненията ти са абсолютно неоснователни: изтъкан съм от чар и усмивки, когато разговарям с Хектор. Дори снощи по време на вечерята го разсмях, рецитирайки детски стихчета с шотландски акцент. В деня преди да заминем от Александрия пък го придружих на ловна експедиция в пустинята — стреляхме по корморани и водни свраки, а после обядвахме с фурми, които си купихме от бедуините. Докато се връщахме обратно, един арабин, яхнал нисичко магаренце — краката на ездача почти опираха в земята — ни задмина, като подвикна поздрав на своя език. Хектор, казвам го с прискърбие, така се възмути от факта, дето някакъв си арабин на някакво си магаренце язди по-бързо от него, че се опита да пришпори камилата си, падна и трябваше да бъде качен обратно на седлото от нашите носачи. И тук е моментът да видиш колко съм добър — не се изсмях нито веднъж, въпреки че хората, на които разказах тази история, бяха убедени, че е било дяволски забавно.

И да, извинявам се за онова писмо до Фрог. Обещавам повече да не споменавам пред нея голи женски гърди. Предполагам, че е било малко неделикатно, но наистина — ако видиш колко обичайно явление е разголването по тези краища и как това не прави впечатление никому, ще разбереш защо изобщо не съм се усетил какво пиша.

Както и да е — сега сме обратно на борда и пътуваме към Суец. Един от спътниците ни е журналист на име Кингстън, който ни описва в една своя статия като „просветителите на цивилизацията, отнасящи своя прескъп огън в мрачните сърцевини на континента“. Както той казва, „някои пламъци ще трептят, други могат дори да угаснат, но трети ще лумнат като огромни клади, прогонвайки мрака, който обгръща цели дивашки народи“. Мисля, че вече го е изпратил до „Дейли Телеграф“.

Като стана дума за мрака — искам да споделя с теб, че отблясъците на зората изглеждат наистина вълшебно. Всяка сутрин небето напомня за английска градина, сякаш из него нацъфтяват розови лалета и жълти нарциси: с първия слънчев лъч обаче всички цветове изгарят, за един безкраен миг белотата изпепелява всичко друго, а в нея се открояват искрящите зелени вълни на морето и смайващият и ясен сребърно-син небосвод. Светлината е толкова ярка, че те заболяват очите. По тази причина Хектор започна да носи козирка и изглежда като някакъв болнав папагал.

Искаше ми се да беше тук с мен, но дори само мисълта за теб ми е повече от достатъчна. Любовта ми ще ме поддържа през всичките дълги години, които ме очакват.

Твой любящ (завинаги):

Робърт

Гранд хотел „Дьо л’Юнивер“

Пренс ъв Уелс Драйв Аден, 20 октомври 1897

Скъпи господин Пинкър,

Свързах се с търговците на кафе на едро в Аден, както ми препоръча. Братята Биенфелд имаха някои много добри сортове: този, който ме впечатли най-много, оценявам ар-1 об-4 вк-4: лека мока, малки зърна, махагоновокафяви след изпичане, с намек за боровинки и липа в аромата и много ниска киселинност. Като цяло му давам петица. Купих три центнера, всичко, с което разполагаха, и съм наредил стоката да ти бъде изпратена с кораб възможно най-бързо.

Нетърпелив съм да се срещна с Ибрахим Бей: търговците твърдят, че бил голям образ, въпреки че дочух и слухове за някакви неуточнени неприятности с бизнеса му. Понастоящем той е на търговско пътуване във вътрешността на страната, може би ще го настигнем, когато достигнем Зейла в Африка.

С най-добри пожелания:

Уолис

Гранд хотел „Дьо л’Юнивер“

Пренс ъв Уелс Драйв Аден, 22 октомври 1897

Скъпи Хънт,

От написаното на плика трябва да си разбрал, че пристигнах в гранд хотел „Дьо Л’Юнивер“, чието име най-вероятно извиква в съзнанието ти представата за разкошен палат, заобиколен от зелени градини. В този случай те съветвам да вземеш атласа си. Аден е мъничката пъпчица на дясната буза от арабския задник, а този гранд хотел не е нищо повече от пренаселена с хлебарки барака. Честно, това място е истински ад — директно продължение на вулканичните скали край морето, които го предпазват от всеки повей на вятъра, но го оставят беззащитно срещу безмилостния пек на слънцето. Тук дори не е най-горещото време от годината, а живакът в термометъра удря ежедневно сто и тридесетия градус^[4].

В цялото прокълнато място няма дори стръкче трева или дори някое миризливо палмово дръвче.

Истината е, че британците са тук единствено защото това е точка, отстояща на равно разстояние от Африка, Индия, Австралия и родината ни — нещо като военно-търговска междинна спирка за „Британска империя“ ООД. Тук на практика не живее никой, макар някои хора да ми казаха, че са „разквартирувани“ на това място от години. Повечето просто преминават и твоят прескъп приятел изобщо няма да направи изключение. Колкото по-бързо се разкарам оттук, толкова по-щастлив ще бъда. Дори местните наричат пролива Баб ал Мандеб — Портата на сълзите.

Истината, приятелю, е, че се чувствам доста зле. От една страна, предполагам, че цялото това пътешествие и опитът, който ще натрупам, може би ще бъдат полезни за творбите, които планирам да напиша. От друга обаче, все още не мога да осъзная напълно къде точно се издъних, за да се забия в това буржоазно съществувание, което цял живот съм се клел, че ще избягвам на всяка цена. В момента страдам от всички отговорности и ограничения на брака и работата, без дори да мога да се възползвам от домашния уют и финансовите облаги, които би следвало да вървят в комплект с тях! Нямам идея как изобщо бих могъл да се превърна в успешен писател, докато съм забит в тези кални, смрадливи джунгли. Иде ми да се разплача, наистина. Ако имах къде да избягам, мисля че бих зарязал всичко това на мига. Но както би се изразил моят бъдещ тъст (известен още като надзирател и началник): от това затруднение човек не може просто да бъде „изключен временно, какъвто беше случаят с вашия университет“.

Твой приятел в беда:

Робърт

„Карлота“

Заливът на Зейла, Африка, 27 октомври 1897

Скъпи Морган,

Благодаря за писмото ти, което получих в Аден. Вече напуснахме тази геена огнена, за което благодаря тържествено на Бога, с някакъв параход, съвсем малко по-голям от кутия за сладки. Доста трябваше да го насилим, за да натъпчем на борда целия багаж. Ще трябват поне тридесет носачи, за да пренесем всичко това, а то включва:

— въдици, мъниста и емфие за диш-даш,

— пирони за построяването на бунгалото ми,

— пушка „Ремингтън“, за да си отстрелвам обяда с нея,

— шест бутилки бира, за да прокарвам някак гореспоменатия обяд; по мои груби сметки това означава, че ще трябва да карам с бира и четвърт на година,

— бутилка шотландско уиски за спешни случаи,

— машина за газирана вода, когато опра до бутилката от предишната точка,

— дървена седалка за тоалетна,

— бял костюм, когато ми се наложи да се облека официално за среща с чуждестранните сановницир

— Кума, нашия готвач. Кума е приятен човек и върви в коплект с препоръчително писмо от някой си капитан Томпсън, Бенгал. В него се казва следното: „Той не е особено смел и на него не може да се разчита да ви предпазва с второ оръжие, ако животното, в което се целите бъде спонтанно обзето от идеята да ви нападне, но пък не може да му се отрече умението да приготвя топла храна след целодневен преход. Понякога бях сигурен, че краде от мен, но винаги когато го питах за това, отричаше. Двайсет и пет удара с камшик от волска кожа изглежда решиха проблема. Моля ви, не му плащайте повече от долар на месец и го зарежете някъде в Аден, когато приключите с него, защото планирам да се върна там за ново сафари след около година.“ Това „момче“, между другото, е на около четиридесет години. Прави впечатление забележителната му липса на ентусиазъм да се връща във вътрешността на континента, който — както мрачно споделя — „е пълен с диваци“,

— библиотеката ми. Състои се от Ренесанс на Патер, едно томче, озаглавено Кафето: Култивиране и Печалба, за което Хектор ме уверява, че съдържа всичко, което трябва да знам за отглеждането на кафе, изданието на Жълтата книга от април 1897 и Съвети към пътниците от Галтън. Последната ме научи, че „млад човек в добро здраве, обучен от пътешественици с опит, не се излага на особено голям риск. Диваците рядко убиват новодошлите; те се страхуват от пушките им, а изпитват и суеверно страхопочитание пред силата на белия човек. Трябва им време, преди да осъзнаят, че той не е много по-различен от тях и лесно могат да се справят с него“. Колко е хубаво, че ще бъда по тези места само пет години. Имам и книга от Обществото за разпространение на Светото писание, озаглавена Фрази, често използвани в Източна Африка Въпросните включват „Шестима пияни европейци убиха готвача“, „Тъп си като коза“ и „Защо още никой не е погребал този труп?“

— кош, пълен с лютики, мопати, брадви, ленти за подравняване и други мистериозни земеделски инструменти,

— здраво и заключено с катинар сандъче, съдържащо осемстотин долара. Говоря за австро-унгарски долари, украсени с лика на кралица Мария-Тереза, които по някаква неясна причина са се превърнали в универсалната валута по тези краища, може би защото всяка монета е с размера на малка чинийка. Сред британците рупиите също са в обращение, но местните понякога отказват да ги вземат, защото нямат никаква реална стойност извън Индия,

— два подходящи за живот сред храсталаците костюма от камилска вълна от Симпсънс и богат набор от панталони в дълги и къси разновидности, всичките изработени от кашмир, което минава за най-хигиеничната материя при горещи климатични условия. И разбира се, страхотният ми жакет от червено кадифе,

— аптечка. Заредена според инструкциите на Галтън и съдържаща много неща с тайнствено предназначение, а именно: 1) очистително, при отравяне; 2) капките на Уорбург, при треска; 3) прахчетата за изпотяване на Доувър, при инфекции; 4) клородин, при наранявания; 5) „малка ролка диакилон“, нямам никаква идея за какво служи това нещо, а Галтън е пропуснал да ме просвети; 6) сребърен нитрат, в специална кутийка, „за третиране на възпаления и ухапвания от змии“; 7) игли, за зашиване на дълбоки рани; 8) навосъчен конец, за горното; 9) слабо пенливото разслабително на Мокстън и 10) голяма бутилка с лауданума на Калдуел за приготвяне на опиум (максимално силен), за всички случаи, в които останалите лекарства (и панталоните от кашмир) се окажат неефективни,

— дванадесет чудесни малки чашки за кафе от Уеджууд, изработени от сияещ китайски порцелан. Подарък — доста ироничен, а? — от бъдещия ми тъст,

— Хектор, който — държа да отбележа — видимо се ободри с приближаването ни към екватора. От известно време насам крачи наоколо, мъжествено изпъчен, организира всичко, крещи на туземците и прави списъци. Уморявам се само като го гледам.

Какво, в името на всичко свято, правя тук? Какво се случи с красотата, с истината, със съзерцанието на красивите неща? Понякога си мисля, че ще се събудя, за да установя, че всичко това е било кошмарен сън.

Единствената ми утеха са залезите — най-прекрасните, които съм виждал някога. Първо изгрява луната, пробивайки плътната мъгла, която се разстила сред мангровите дървета и покрива земята с плътната си бледа мантия — кървава оранжева сфера, и сякаш непрестанно променя формата си, докато се издига, удължавайки се до момента, в който най-сетне се откъсва от собственото си отражение в матовочерните води на реката. От другата страна слънцето потъва в мъглата, докосва водната повърхност и избухва. По небето се плисват злато, кармини и аметисти, а миг по-късно сред тях избуяват тъмнолилавите теменужки, цветовете им се разрастват, сливат се с непрогледния мрак и те оставят сам с ярката, ледена светлина на луната и чернотата на блатото. О, нека не забравяме и милионите малки летящи гадинки, които точно в този миг ти се нахвърлят и започват да хапят с настървението на пирани.

Поздрави:

Робърт

Скъпа Фрог,

Ще забележиш, че на това писмо няма адрес за обратна връзка: причината е, че в момента се намираме в средата на Нищото. Нищото е доста объркано място: дърветата си растат преспокойно във водата, сякаш се намират на сушата, междувременно рибите са забравили идеята, че би трябвало да са подводни и скачат високо над повърхността, най-вероятно водени от желанието си да избегнат крокодилите, които реално изкарват повече време в реката, отколкото те самите.

Малката ни лодка е не по-дълга от двадесет фута, измерена от месинговия нос до махагоновата кърма. Ядем навън, под някаква тента, с капитана и неговия помощник — руснак. Напредваме бавно: двигателят пуфти отчаяно, защото се движим срещу течението на широк, кафяв като мока, тинест поток, чиито води на пръв поглед изобщо не помръдват. Впечатление, което бързо се разсейва, когато покрай нас с висока скорост профучи поредният дънер, насочил се стремително към морето. От време на време подминаваме някое село и местните идват край брега, за да ни зяпат. Трябва да кажеш на Ейда, че изобщо не действа правилно, като прибира косата си в стегната с игли прическа, за да изглежда по-привлекателна и респективно — подходяща за женене. Тук верният модел за разкрасяване е свързан с това да избиеш няколко от предните си зъби, да боядисаш скална си в цвят охра и да издълбаеш мотив от зигзагообразни шарки с нагорещен нож върху челото си. Ако направиш всичко това, те възприемат като страшна красавица и те канят на всички танцови забави. Въпросните по правило се провеждат нощем, под акомпанимента на весел барабанен ритъм, бегло напомня за Вагнер. Всички деца имат големи тумбачета, сякаш някой специално ги е надувал с помпа.

Колко то до мен — докарал съм доста арабски вид напоследък. Преди да напуснем Аден, се подстригах при местен бръснар. Сега косата ми е много къса, с изключение на един дълъг кичур на тила, за който Мохамед трябва да ме подхване, за да ме вдигне към рая в деня на страшния съд. Когато ме видя, Хектор въздъхна и сподели, че в главата приличам на „тъпо пуделче“. Без съмнение е прав.

Искрено твой,

Абу Уоли (както ме нарича Кума! Това е на арабски и мисля, че значи господарят Уолис)

Зейла

Декември

Скъпа моя Емили,

Не мога да опиша колко много ми липсваш. Пет години са ужасно дълго време — сега, когато си спомням кратичкия период, който прекарахме заедно, тези невинни дни, докато изпробвахме различни кафета в кабинета на баща ти, ми се струват като сцени от някакъв друг живот. Дали все още ще ме помниш след половин десетилетие? Дали все още ще бъдем способни да се смеем заедно. Съжалявам, ако звуча обезверен, просто докато съм тук, всичко случило се в Лондон ми изглежда като сън; неясен, далечен сън. Понякога дори се чудя дали изобщо ще се върна… Знам, каза ми да мисля оптимистично, но на моменти е невъзлюжно да го правя.

Тези мрачни редове, предполагам, отчасти са предизвикани от инцидента, който се случи, докато слизахме от корабчето. Тук на пристанището има само един разнебитен кей и докато разтоварвахме багажите, един от сандъците падна във водата. В него бяха книгите ми, най-хубавите ми дрехи и чашките от Уеджууд, подарък от баща ти. Изсушихме книгите, въпреки че някои страници са залепнали заедно. Но на дрехите това преживяване се отрази изключително зле — всичкото кадифе сега смърди на тиня. По някакво чудо обаче само шест от чашките са се счупили — опитвам се да приема това като добър знак.

Днес отворих някои от шишенцата с мострите от миризми към Наръчника и уханията ми напомниха за дома — ябълки, сладкиш с джинджифил, рози, лешници… Опитах се да съчетая с тяхна помощ аромата на парфюма ти, за да извикам в съзнанието си спомена за теб: съчетание от жасмин, кедър и цитрусови плодове. Това ме накара… е, накара ме да се разчувствам. Плаках като дете в продължение на няколко минути.

Скъпа моя Емили, моля те не обръщай внимание на мрачното настроение, предизвикано от болезнената ти липса. Утре ще бъда по-добре. Надявам се.

С много любов:

Робърт