Антъни Капела
С дъх на кафе (23)

Двадесет и три

— Как върви? — попита Пинкър за поне двадесети път, пристъпвайки в стаята. — Приключихме ли? Завършен ли е Наръчникът?

— Почти напълно — признах.

Бях сам в кабинета, като се изключи Фрог — Емили бе излязла на покупки този следобед.

Пинкър се спря на място:

— Какво, за бога, си облякъл?

— Жакет, изработен по индийски модел.

— И в индийски разцветки, както забелязвам. Въпреки че тази дреха сигурно би изгубила много от… великолепието си под жаркото слънце на Ориента.

— Най-вероятно — съгласих се безгрижно.

— Струва осем паунда — обясни нетърпеливо Фрог, която бе приклекнала на пода в обичайната си поза. — Това е единственият такъв жакет в цял Лондон.

— Не съм изненадан. — Пинкър ме изгледа отново и въздъхна. — Както и да е. Ще ни оставиш ли насаме, скъпа Филомения? С господин Уолис трябва да обсъдим някои неща.

Фрог незабавно се отдалечи с подскоци, квакайки.

— Нямам никаква престава защо толкова държи да издава този ужасен шум — измърмори Пинкър. — Но предполагам, че ще го надрасне. — Вдигна очи към мен. — Моите дъщери… Всяка една от моите дъщери е необикновена по свой начин, Робърт.

— И са нещо, с което трябва да се гордеете, защото заслугата за тази им уникалност е изцяло ваша — казах учтиво.

— Създават ми много грижи. Без съмнение всички родители се притесняват за децата си. Но когато родителят е само един, грижите, които по правило са поделени, се увеличават двойно.

— Мога да си го представя.

— Можеш ли наистина? — Той ме погледна в очите. — Емили ми каза, че работите много добре заедно.

— Със сигурност напредваме със страхотно темпо.

— Така е. Но нямах точно това предвид. — Мисълта му отново отскочи напред и така и не разбрах какво е искал да каже. — Сигурно мислиш, че е странно да бъда работодател на собствените си дъщери.

— Дори не съм разсъждавал по този въпрос — казах внимателно.

— Емили изпитва нужда да бъде заета с нещо. Наследила го е от мен, без съмнение. Но това не е всичко — тя има нужда от цел. Има нужда да знае, че това, което прави, ще допринесе за нещо добро. Тя никога не би могла да бъде щастлива, ако й се наложи да управлява домакинството на някой дребен аристократ. Да надзирава слугите, да организира танцови забави, да се грижи за менюто и така нататък.

Мислех, че започвам да схващам накъде отива разговорът, и изобщо не можех да повярвам на страхотния си късмет.

— Разбира се — съгласих се. — Тя е модерна жена. И по никой начин не бива да бъде захвърляна в мрака на миналото.

— Именно! — Пинкър стисна ръката ми. — Да не бъде захвърлена в мрака на миналото — точно това е най-големият й страх. Каза го много добре, наистина имаш дарбата да си служиш с думите.

— Старая се — произнесох скромно. — Но ако съм способен да дам правилното словесно изражение на дадено чувство, то е защото и самият аз го изпитвам — моето желание също е насочено към бъдещето.

— Да. — Той пусна ръката ми. — Трябва да дойдеш на вечеря. Имаме много неща, за които можем да поговорим.

— Много бих се радвал.

— Чудесно. Събота в шест. Дженкс ще ти даде адреса.

 

 

Същата вечер отпразнувах този непредвиден обрат на събитията, като си купих спринцовка и кокаинов разтвор и ги взех с мен на Уелингтън Стрийт. Не беше от най-успешните ми изпълнения. Въпреки че наркотикът ме възбуди до крайност, той оказа и неприятен анестетичен ефект върху представянето ми. Забави ме до такава степен, че в един момент жадувах единствено цялата тази работа да свърши. Така или иначе момичето нямаше нищо против, защото се възползва от това, което беше останало в спринцовката след мен. Забелязвах, че кокаинът определено се превръщаше в предпочитан наркотик сред добрите проститутки: той не отблъскваше клиентите като миризмата на джин и ги правеше по-страстни и ентусиазирани, за разлика от успиващия ги морфин. Освен това човек вече можеше да си купи кокаин от всеки аптекар в Ковънт Гардън. Както би казал Пинкър — усъвършенствахме.

И така, Наръчникът беше завършен. Парфюмерът ни направи дузина здрави махагонови кутии с по тридесет и шест малки отделения, във всяко от които бе положено шишенце със стъклена капачка, приютило в себе си класифицирания от нас аромат. Междувременно се печатаха листовки с указания как да бъдат използвани и картички, които показваха разположението на шишенцата по кутиите. Трябва да призная, че тук се поддадох на суетата си и настоях листовките да бъдат подвързани с телешка кожа, обяснявайки че трябва да издържат при сурови метеорологични условия. Истинската причина беше далеч по-проста — това беше първата ми отпечатана творба и държах тя да изглежда, поне доколкото е възможно, като томче с поезия.

Методът ни беше простичък: всяка кратка глава описваше различните качества на дадено кафе, започвайки с вида на зърната и усещането при смилането им, стигайки до аромата и вкуса, плътността и тежестта на течността в устата, уханието й при съпроводено с дълбоко вдишване отливане и най-накрая — остатъчният вкус. Вкусовете бяха подредени в четирите основни категории, на които се бяхме спрели в началото — солен, кисел, сладък и горчив, всяка отвеждаше към таблицата със своите подкатегории. Всеки вкус бе обозначен с цифра, а всеки аромат — с буква, за да може описанията да бъдат максимално кратки. Екипиран с Наръчника и вървящата в комплект с него кутия с проби, дори и бразилският купувач с възможно най-недоразвити вкусови данни би могъл да изпрати телеграма от пет думи до Лондон и да получи точния продукт, който е описал, сякаш топлата течност е потекла директно по кабелите и се е изсипала право в чашата му, димяща и съвършена.

Пинкър обяви, че е доволен, и дузината кутии моментално бяха качени на корабите, за да бъдат откарани до основните пристанища за търговия с кафе. Рио беше на няколко седмици път, но Амстердам бе по-близо, а Аден — някъде по средата, така че нетърпеливо зачакахме първите си закодирани поръчки от агентите на Пинкър.