Антъни Капела
С дъх на кафе (22)

Двадесет и две

Вкусът може да бъде по-скоро пикантен, отколкото сладък, напомнящ за кардамон; ароматът може да бъде по-скоро билков, отколкото плодов, извикващ спомена за свеж зелен грах; обонянието ви ще бъде погалено от ясно изразени ухания на карамел и бадеми; остатъчният вкус ще бъде остър, сякаш сте сдъвкали скилидка чесън, а в дима от кафето ще се долавя шепотът на мескита. Накратко, целият този букет от аромати… би бил великолепен в цялата си комплексност.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

С Емили не просто опитвахме на вкус кафетата на баща й. Пинкър настояваше да ги оценяваме. Първоначално го правех доста неохотно, защото — както обясних на работодателя си — доброто и лошото бяха морални категории, които нямат място в изкуството.

Той въздъхна.

— Само че в търговията, Робърт, човек трябва да взема подобни решения ежедневно. Каква е ползата от познанието, ако то не ни учи да оценяваме нещата. Разбира се, всяко кафе е различно и човек трудно може да сравни тежкото и смолисто явайско с деликатен сорт от ямайка. Въпросът е, че и за двете се плаща с една и съща монета, и няма как да не се постави въпросът — къде тази монета е по-добре похарчена.

Беше несъмнена истина, че някои кафета бяха забележително по-добри от други. Повечето бразилски видове, например, бяха слаби и безвкусни — имаше едно особено отвратително кафе, наречено „Риой“, на града, в който отглеждаха този боклук. Също така забелязахме, че повечето кафета, които харесвахме, често носеха етикета „мока“. Само че моката включваше различни видове — някои тежки, други леки, а трети с ясно отличим аромат на цветя.

Един ден открих малко чувалче, на което не бе написано нищо. Имаше само малък знак, приличащ на арабска буква; знак, който бях виждал по много от кафетата, които пристигаха от този регион: ي.

Веднага щом го отворих, разбрах, че става дума за нещо специално. В сухия аромат усещах мед и плодове. Взех шепа зърна в офиса и докато чаках водата да заври, чакането ми бе придружено с деликатния мирис на горящо дърво и цитрусови плодове. Напомняше ми за есенна утрин, когато можеш да подушиш дъбовите цепеници от печката в спокойния, хладен, кристално чист въздух. Имаше и още нещо, някакво топло земно ухание като от прясно разорана влажна пръст. Смлях зърната в ръчната машинка, която използвах — ароматът се усили, добавяйки към вълшебния букет basso profundo^[1] намек за женско биле и карамфил. Внимателно изсипах горещата вода върху кафето.

Внезапно, плътен и всеобхватен, букетът от миризми придоби физическа форма, сякаш магически джин бе излязъл от древната си лампа. Уханието беше невероятно и същевременно — разтърсващо с простотата си. Ароматът на непознати цветя изпълни стаята, а над искрящите им цветове се плъзгаше миризмата на липов цвят, на тютюн, на прясно окосена трева. Знаех, че всичко това звучи като плод на фантазията ми — да откриеш подобен изумителен букет, съчетал в себе си толкова много коренно различни неща, но на този етап бях прекалено добре трениран от работата си за Пинкър, а самите ухания бяха толкова ясни и познати, че нямаше как да греша. Освен това не говорим за нещо бегло загатнато — всяка от споменатите миризми беше точна и ясно различима, толкова реална, колкото стените и прозорците на стаята.

Времето за насищане бе отминало — точно две минути. Натиснах утайката надолу с лъжичка и повдигнах чашата към устата си. Този път не поех дълбоко въздух — нямаше нужда да го правя. Вкусът беше точно такъв, какъвто ароматът ми бе обещал с ефирните си думи — плътен, силен, с цветните благоухания, които отекнаха в цялото ми същество, подобно на райски хорове. Преглътнах. Течността потъна в гърлото ми, оставяйки след себе си възхитителното усещане за естествена сладост и дълъг, мек остатъчен вкус на зелен чай и кожа. Бях отпил от съвършеното кафе.

 

 

— Кафетата от Мока не са като другите — обясни Пинкър, когато го попитах за чувала със странния символ. — Виждал ли си града на картата?

Поклатих глава. Той пристъпи към полицата и извади огромен атлас със страници, големи като циркови плакати.

— Така — промърмори той, докато прелистваше нетърпеливо тежкия том, търсейки нужната страница. — Да. Ето тук. Какво виждаш?

Погледнах къде бе забил показалеца си. Сочеше мястото, където Персия и Африка бяха разделени от тънка като цепка на задник водна ивица. Присвих очи, за да видя малкият надпис. „Ал-Мака“.

— Мока — каза той. — Или както я наричат арабите — Мака. Мястото, откъдето произхождат най-великите кафета в света. — Почука по картата. — На това място се е родил сортът, който те е впечатлил така. Това е неговата люлка. И не само неговата — люлката на всичко. Математиката, философията. Разказването на истории. Архитектурата. Дори религията. Когато Европа е била изгубена за цивилизацията, именно Отоманската империя е съхранила християнското учение. И въпреки това днес това място изживява своето собствено мрачно Средновековие, очаквайки историята да дойде и да заповяда на великото минало да възкръсне.

— Защо тези кафета са толкова специални? Толкова по-добри от останалите?

— Чудесен въпрос, Робърт. И проклет да съм, ако знам отговора — той замълча за момент. — Някои търговци се кълнат, че моката има лек шоколадов вкус. Има дори случаи, в които към кафените зърна се е добавял какаов прах, за да се наподоби този вкус. Какво мислиш?

Прерових паметта си.

— Да, при някои видове със сигурност се долавя шоколад. Но не и при най-добрите. При най-забележителната мока най-често се долавят орлови нокти или ванилия.

— Точно така мисля и аз. А към какъв извод ни отвежда това?

— Че различни кафета са известни под общото име мока?

— Абсолютно точно. — Показалецът му очерта въображаем кръг около Червено море. — Арабските страни, както знаеш, някога са държали монопола върху отглеждането на кафе. После холандците са откраднали малко разсад и са го отнесли в Индонезия, където французите са го откраднали от тях, за да го отнесат на Карибите, след което португалците на свой ред са го откраднали и са го отнесли в Бразилия. Нека се опитаме да разсъждаваме логично и да приемем, че самите араби също са откраднали своето кафе. Това извиква въпроса — откъде?

— Бихме ли могли да научим изобщо?

— Предполагам, че не. Срещал ли си се с Ричард Бъртън?

Бях свикнал с резките завои в мисълта на Пинкър, изпращащи разговорите в неочаквани нови посоки — сякаш разумът му работеше на прекалено високи обороти, той виждаше предварително къде иска да отведе събеседниците си и след това ги насочваше към целта стъпка по стъпка. Поклатих глава.

— Срещнах го на един прием. Бяхме над пет хиляди човека, а той беше най-великият сред нас. По онова време бе на върха на славата си заради своите изследвания, свързани с ислямския свят. Е, вече не може да се каже, че е сред най-любимите на обществеността личности заради едни истории от личния му живот… но това няма значение. Когато разбра, че съм в търговията с кафе, пожела да поговори с мен. Бях омагьосан от силата на думите му, а и не бях единствен — край нас скоро се събра малка тълпа. Бъртън наскоро се бе върнал от поредната си експедиция в арабския свят — потъмнил кожата си с орехов сок и облечен в съответните дрехи, се представял за свят човек мохамеданин. Владеел арабския почти перфектно, разбира се, а познанията му за основните им писмени произведения били значителни. Той ми разказа за необикновен, ограден с каменни стени град, на който се натъкнал в особено плодороден регион с чудесен умерен климат. Район, в който се отглеждало кафе. Той заяви, че кафето било толкова изобилно, че никой не си правел труда да го култивира — храстите просто си растели, а нови пониквали непрекъснато от падащите по земята зърна. Търговците на кафе били смятани за толкова важни за икономиката, че не можели да напускат града под страх от смъртно наказание. Очевидно ставало дума за фантастично богато място — Бъртън говореше за слонова кост, скъпоценни камъни, злато… и нещо, което нарече „тъмна търговия“. Предположих, че става дума за роби. Мястото било толкова изолирано от външния свят, че местните търговци дори говорели на някакъв собствен език, различен от диалекта в областта. А кафето… Бъртън ни каза, че това било най-доброто кафе, което бил опитвал през целия си живот. А думите му, които са се запечатали в съзнанието ми, бяха: „имаше вкус и аромат на разцъфнали орлови нокти“.

— Като моката?

— Точно така. Заинтересува ме и още нещо — градът бил наречен Харар, но името на региона на местния език било Кафа.

— Напомня за „кафе“.

— Бъртън бе убеден, че думите със сигурност имат общ корен.

Замислих се за момент.

— Значи зърната, които са расли многобройни и диви в Кафа…

— … може би са били продадени от търговците в Харар на някого, който в края на краищата ги е отнесъл в Ал-Мака. Откъдето са достигнали и до останалите краища на света. Ако ти беше търговец да речем, от Венеция или Константинопол, най-вероятно би кръстил това кафе на пристанищния град, откъдето то е достигнало до теб, а не на мястото, където е израсло. А и като вземем предвид пословичната арабска потайност, надали някой изобщо би ти казал името на града, където е отгледано това кафе. Така че най-логично би било да наречеш всички сортове, преминаващи през Ал-Мака, „мока“, по същата причина, поради която днес много хора наричат всички южноамериканци „сантоси“^[2].

— Интересно. А спомена ли Бъртън къде точно се намира този град Харар?

Пинкър прокара пръст по картата. По онова време атласите се обновяваха и преиздаваха на период от около година, а появяващите се по картите нови държави носеха цветовете на великите сили, предявили претенции за тях. По-голямата част от света, естествено, беше червена — британски червена — като доминиращият цвят бе нарушаван тук-таме от синьо, пурпурно, жълто и така нататък. Помня, че когато бях дете, Африка почти изцяло беше просто един празен контур, последната огромна и неизследвана част от глобуса. С всяко следващо издание на атласите, пътешествениците се завръщаха в Пал Мал или Кенсингтън с новини за земите, които бяха изследвали, кръстили и маркирали на картите. Бялото се свиваше, притиснато от всички страни от бързо разпространяващото се към центъра на континента червено. Не че цяла Африка почервеняваше: французите и холандците със сигурност нямаха намерение да ни оставят всичко, попаднало пред английските ни очи, така че границите между отделните разцветки често бяха маркирани с липсващия на картите зловещо тъмен цвят на кръвта.

Пинкър — естествено — притежаваше най-актуалния атлас. И въпреки това на него все още имаше мъничка част от Африка, която бе защитила белотата си. Петно с размерите на човешка длан в центъра на континента.

Той почука замислено върху него.

— Тук е — промълви. — Бъртън каза, че мястото е тук.

 

 

Не обърнах особено внимание на този разговор: в крайна сметка тогава всички говореха за Африка. Въпреки това може би трябваше да се замисля над нещо друго — Пинкър не беше човек, който пилее с лека ръка ценните си притежания. Всеки шилинг трябваше да бъде вкаран в употреба, а след като Наръчникът беше почти завършен, аз се оказвах монетка, която трябваше да се пренасочи към нещо друго.

Един ден той постави пред двама ни с Емили половин дузина тумбести кутии с грубо напечатани етикети. Една беше обозначена с картинката на ангел, друга носеше знака на лъва.

— Какво е това? — попита Емили, която също като мен явно виждаше странните кутии за първи път.

Нещо проблесна в погледа на Пинкър.

— Защо не ги опитаме, за да разберем?

Донесоха ни вряща вода и приготвихме чашките. В кутиите имаше кафе, при това — не особено изумяващо с качествата си.

— Е? — кимна към мен Пинкър.

Посочих първото:

— Твърде обикновено.

— А следващото?

Вдигнах втората чашка.

— Ако не греша, към това е добавена вода със захар, за да бъде подсладено изкуствено.

С останалите случаят беше същият — бяха или слаби, или неприятни на вкус, или подправени с някакви допълнителни аромати, които почти напълно убиваха уханието на кафе.

— Ще ни кажеш ли какви са тези боклуци? — попитах.

— Разбира се. — Пинкър вдигна една от кутиите. — Това е „Ариоза“ на Арбъкъл. Изпратиха ми я с един от корабите. Една четвърт от целия американски пазар е завзета от това кафе — продават се над един милион фунта^[3] на година. Ако си поръчате кафе където и да е от Ню Йорк до Канзас Сити, ще получите именно това.

Той почука върху втората кутия.

— Това тук е произведено от Чейс и Сандборн. Завладели са почти всичко от Бостън до Монреал. Ако пиете кафе в онези райони, можете да сте сигурни, че течността в чашата ви произхожда от пакет с тяхното лого. Това кафе е „Лайън“, това е с марка „Сийл“, това е на Фоглър от Сан Франциско, а това тук е „Максуел Хаус“, произвеждащо се в Нашвил и целия юг. Тези шест продукта — или търговски марки, както ги наричаме — си поделят цялата консумация на кафе сред най-енергичната нация на земята. Шест! Неминуемо хората, които стоят зад тези марки, притежават огромна власт. Обясних ти за Борсата, нали Робърт?

Кимнах.

— Ние залагаме много на нея. Но тези шест марки са заобиколили Борсата, имат монопол на пазара. Обединени са в синдикат и наричат метода си на действие „валоризация“^[4]. Аз го наричам узаконено изнудване. Ако цената е твърде ниска, те задържат стоката и я пускат на пазара, когато времената са по-трудни. Или просто се отказват да продават, стоят си спокойно и чакат цените да достигнат ниво, което ги удовлетворява. Те контролират половината плантации в Бразилия, така че печалбата им на практика идва от две места. И са постигнали всичко това по една-единствена причина — хората са се научили да вярват в тези марки.

— Не е ли точно това стандартизацията, за която спомена при първото ми интервю?

— Да. — Пинкър присви устни. Бях убеден, че преценяваше колко точно информация относно плановете си да ми отпусне. — Живеем в бъдещето — продължи той след малко. — И трябва да се адаптираме към него или да бъдем изоставени в миналото. Спомни си за Дарвин.

— Но всичко това се случва в Америка, нали? Какво общо има Англия?

Пинкър поклати глава.

— Всички сме на един общ пазар, Робърт. Цената на суровия продукт ще се уеднакви, също както някой ден ще се уеднакви хонорарът за написана статия. А това, което може да убеди една домакиня в Сакраменто или Вашингтон да се раздели с определена сума, ще свърши работа и в Бирмингам или Бристол.

— Надявам се не възнамеряваш да продаваш толкова лошо кафе като това тук?

Пинкър отново се поколеба.

— Възнамерявам… да намаля броя на моите кафени смеси до две. И двете ще носят една и съща марка — „Касъл“. С „Касъл Премиум“ ще бъдат снабдявани Заведнията на Пинкър, а „Касъл Сюпириър“ ще се продава по магазините. По този начин клиентите ще имат гаранцията, че купуват за домовете си същия качествен продукт, на който се наслаждават в заведенията.

Последното изречение се плъзна по езика му, бляскаво и примамливо.

— Марката ще бъде една и съща, да — само дето кафето няма да бъде — отбелязах.

— Подозирам, че за повечето хора ще бъде трудно да ги различат. Правим всичко това в името на общото благо, Робърт — успехът ни ще означава успех на Заведенията и успех на кафето, а следователно и на въздържанието: ще създадем една по-трезва и по-ефикасна икономика, което би било от полза на цялата британска нация. Но никой няма да ни помогне да го направим. Трябва да играем по правилата на играта, за да спечелим. И затова трябва да обърнем погледите си към Америка, където тези методи са доказали, че работят.

— Но ти нямаш контрол над пазара, какъвто притежават американците.

— Нямам.

— Тогава това със сигурност е голямата пробойна в плана.

За моя изненада в очите на Пинкър отново проблесна искра.

— Нека просто приемем, че това е нещо, над което може да се поработи.

— По какъв начин?

— Всичко с времето си, Робърт. Всичко с времето си. Междувременно ще те помоля да помислиш за своите предложения относно състава на новите ми смеси.

Оказа се, че Наръчникът улеснява забележително създаването на смесите — преглеждахме анализите си на различните видове кафе и на базата на техните характеристики трябваше просто да ги съчетаем, отчитайки добрите им качества. Тази работа обаче доведе и до един любопитен диалог с Емили, който проведохме, когато отново бяхме сами в кабинета.

— Баща ти изглежда доста привързан към тези свои смеси — изкоментирах.

— Не ми казваш нищо ново — отвърна ми тя. Беше вдигнала малко от зърната, чиито качества изследвахме. — Този явайски вид, например, има плътен, но леко безличен вкус. Тази мока е точната му противоположност — преизпълнена с аромати, но прекалено слаба. Съчетавайки ги, ще получим кафе, на което човек със сигурност ще се наслади.

Погледнах я.

— Да бракосъчетаем противоположностите и ще получим нещо страхотно, а?

— Именно — съгласи се тя. — И…

— Какво?

Емили въздъхна:

— Баща ми е благосклонно разположен именно към такива… бракосъчетания. За него, както знаеш, съгласуваността на характеристиките е много важна.

— Накъде биеш?

— Това е като смесване на цветовете в дадена картина. Лесно е да получиш кафяво, съчетавайки на едно място съответните бои, но човек не би трябвало да го прави само защото е лесно. Защото по този начин може да убие цветове, много по-красиви от безличното кафяво, което ще получи.

— Съвсем правилно казано. Цветовете изглеждат много по-добре, когато останат самите себе си.

Тя замълча за момент. Не я бях виждал да критикува баща си често.

— Разбирам го — продължи. — Нормално е да взима в предвид търговските фактори.

— Определено е доста добър в правенето на пари.

— О, той има планове — грандиозни планове. Ако знаеше дори и за половината от тях…

— Бих искал.

Още една въздишка.

— Трябва да бъде внимателен с кого и какво споделя.

— Разбира се. Вие сте едно семейство, а аз съм външен човек. Въпреки че се надявам някой ден да бъда възприет като по-близък.

При тези ми думи Емили се изчерви.

— А сега — казах бодро, — нека пристъпим към въпроса с нашето бракосъчетание.

Протегнах й ръка.

— Какво, за бога, имаш предвид?

— Имам предвид бракосъчетанието между двете кафета — посочих моката и явайското, които лежаха в очакване на масата пред нас. — Ароматите им флиртуват толкова отдавна, още откакто се срещнаха на танцовата забава. Нека да благословим техния съюз и да им позволим да пристъпят към консумацията му.

— Робърт!

Повдигнах невинно вежди.

— Говоря метафорично, разбира се. — Поставих зърната в мелачката и я завъртях енергично. — Би било интересно да видим какво ще се получи, когато телата им се слеят в едно.

— Робърт! Престани!

— Добре, де — преставам.

Сложих смляното кафе в чашка и добавих вода. Сместа всъщност съвсем не беше лоша.

— Въпреки че съм длъжен да отбележа — продължих, — че от това май наистина ще излезе един успешен брак.

Емили се правеше, че не ми обръща внимание. Ухилих й се и тя най-сетне влезе в играта и започна да се преструва, че ме удря с малките си юмручета.

И така, флиртувахме и се закачахме, без изобщо да предполагаме, че този лудешки танц ни отвежда към едно грандиозно недоразумение.