Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Various Flavours of Coffee, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бакалов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: С дъх на кафе
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-198-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245
История
- —Добавяне
Двадесет
Един ден Пинкър прекъсна работата ни, влитайки в офиса с думите:
— Искам да ви покажа нещо. Обличайте се.
Отвън ни чакаше каретата му и конете ни поведоха из оживените улици.
— Чувал ли си за последните достижения в автокинетиката? — попита ме, докато се опитвахме да си пробием път през трафика.
Признах, че не съм.
— Поръчал съм си автомобил от Франция — обяви Пинкър. Четири колела, малък двигател с вътрешно горене и скорост, съизмерима с тази на пощенска кола с галопиращ кон. На цялото това бавно и изнервящо движение ще бъде сложен край, когато тези машини станат нещо обичайно.
— Ще ми липсват конете, ако се случи нещо подобно — въздъхна Емили. — А и какво ще стане с тях, ако се окажат ненужни за придвижването?
— Във фермите винаги ще има нужда от коне — отсече баща й. — Чудесно, вече пристигнахме.
Каретата спря на Касъл Стрийт, недалеч от Тауър Бридж. На ъгъла имаше кръчма или по-скоро — нещо, което доскоро е било кръчма. Няколко работници тъкмо приключваха с боядисването на модерната нова врата. Прозорците на някога приятно мърлявото и опушено заведение бяха излъскани до блясък, а над всичко това се мъдреше табела със златни букви на черен фон, информиращи, че се намираме пред Заведението за безалкохолни напитки на Пинкър.
Слязохме от каретата и се запътихме към входа. Пинкър старши направо се пръскаше по шевовете от гордост и се втурна да ни развежда с такава скорост, че се притесних да не си счупи някой крак. В заведението всичко бе издържано в два цвята — черно и златно.
— Това не е просто случайна цветова гама, подбрана от дизайнерите на това място — обясни Пинкър. — Това е униформата за моите заведения на Промяната. Всяко следващо Безалкохолно място, което разтвори врати, ще бъде оцветено по абсолютно същия начин.
— Защо, татко?
— Защо ли? За да изглеждат еднакви, разбира се. Персоналът и сервитьорите също ще носят черни дрехи със златисти мотиви. И бели престилки, също като във Франция. Всъщност взех тази идея от Кафе Роял — той кимна към мен. Горната част на масите — ето, вижте — е изработена от мрамор, не от дърво. Като във „Флориан“, венецианските заведения.
Огледах се. Мястото беше необикновено — доста изискано, но определено странно. Всеки инч дърво бе боядисан в черно, а единственият друг цвят бе златистото. Чувствах се така, все едно съм в катафалка, а не в заведение. В далечния край на тезгяха, който някога беше бар, пухтеше тихо една от машините за кафе, които Пинкър демонстрира преди време в офиса си. До нея бе приклекнал Дженкс и настройваше нещо по циферблатите.
— Готови ли сме? — извика нетърпеливо Пинкър.
— Почти, сър. — При тези думи облак от пара изригна гръмко от една тръба и Емили подскочи.
— Е? — Пинкър се обърна към нас, потривайки превъзбудено ръце. — Какво мислите?
— Чудесно е, татко.
— Робърт? А ти какво ще кажеш?
— Забележително — произнесох с патос. — Абсолютно впечатляващо. Има само едно нещо…
— Да?
— Името.
— Какво за него?
— Сериозно ли смятате, че хората — обикновените хора, биха отишли да пият кафе на място, наречено Заведението за безалкохолни напитки на Пинкър? Със същия успех можете да рекламирате ресторант, в който не се сервира храна, или вино, произведено не от грозде.
Пинкър се намръщи:
— И как предлагаш да го нарека?
— Ами всякак. Можете да го наречете… — огледах се и очите ми се спряха върху табелката с името на улицата, която осведомяваше че се намираме на Касъл Стрийт. — Можеш да го наречеш Кафе „Касъл“[1].
— Касъл — повтори замислено Пинкър. — Хммм. Касъл. Касъл Бранд Кофийс[2]. Това наистина звучи добре. Звучи сигурно. Емили? Какво ще кажеш?
— Мисля, че Робърт има право, когато казва, че „безалкохолни“ може да отблъсне някои клиенти — каза тя внимателно. — Така че Касъл може би наистина звучи по-добре.
Пинкър кимна.
— Значи ще бъде Касъл. Благодаря ти, Робърт, наистина оценявам много високо твоето съдействие. Ще кажа веднага на работниците да променят табелата.
В този ден се роди една от най-известните марки в историята на кафето — марка, позната по-късно като „Лайън“, „Ариоза“ или „Максуел Хаус“. Но това „по-късно“, разбира се, предстоеше да се случи. Събитието, което отчитам като далеч по-важно за себе си, бе едно друго раждане. Раждането на една идея. Докато стоях там, заобиколен от оживлението на индустриалната епоха: работниците, мраморните плотове на масите, миризмата на прясна боя и прокрадващата се в нея миризма на кафе, парата, изригваща от тръбите на създадения от сеньор Тосели апарат, която ми напомняше за драконов дъх, и двамата представители на семейство Пинкър, баща и дъщеря, които ми се усмихваха: бащата със снизхождение, Емили — с гордост… Докато стоях там, прозрях възможността за едно много различно бъдеще за мен, бъдеще, в което буржоазните ценности щяха да заменят бохемските; бъдеще, в което индустрията, упоритата работа и финансовата обезпеченост можеха да се окажат по-важни от гръмките аплодисменти, с които публиката посреща успелия човек на изкуството. Чак сега го осъзнавах — бизнесът всъщност е вид изкуство, форма на създаване, която би могла да въздигне самочувствието и да удовлетвори душевните потребности не по-лошо от една добра поема.
Същата вечер реших, че каквото и да става, преди да приключа с Наръчника за Пинкър, ще поискам ръката на дъщеря му. В крайна сметка — какво толкова лошо можеше да се случи? Както Емили ми беше изпяла „Богатство, власт и положение, потъват на живота сред мъглата“. Всичко, което имаше значение, беше любовта.