Антъни Капела
С дъх на кафе (2)

Две

През 1895 г. бях временно изключен от Оксфорд, след като се провалих на приемните изпити. Отстраняването ми не изненада никого освен самия мен: бях се подготвял твърде малко и бях избрал за компания група младежи, които изпитваха твърде голяма наслада от бездействието и разпуснатостта. Не научих почти нищо, а може би научих прекалено много. В онези дни, сигурно ще си спомните, студентите пееха Суинбърн^[1] по време на шумните си забави в университета — Можете ли да ме нараните, сладки устни, въпреки че аз ви нараних? Мъже ги докосват и в миг се променя ленната белота от линиите на добродетелите в пурпурните рози на порока — и прислужниците в колежа все още говорят шокирано за Патер^[2] и Уайлд^[3].

Сред монашеското уединение на общежитията цареше настроение на чувствен, бездушен романтизъм, който проповядваше преклонение пред красотата, младостта и най-вече — преклонение пред изкуството, а младият Робърт Уолис попиваше тази опасна вяра наред с всички останали опияняващи аромати на това място. Прекарвах следобедите си, пишейки поезия, а благодарение на издръжката от баща ми притежавах всички онези копринени жилетки, великолепни паунови пера, томчета с поезия, подвързани с жълта телешка кожа, и другите objets^[4] така важни за живота на една артистична натура. Всички те, достъпни на кредит от търговеца в Търл.

Но тъй като талантът ми да пиша стихове, подобно на издръжката ми, всъщност бе много по-незадоволителен, отколкото смеех да си призная, беше абсолютно неизбежно тази безметежност да достигне до своя горчив край. До момента, в който бях изключен, бях изчерпал както наличните си средства, така и бащиното си търпение и бях изправен пред необходимостта да открия източник на приходи. Необходимост, която — признавам със срам — възнамерявах да пренебрегвам колкото се може по-дълго.

По онова време Лондон отново се превръщаше в нещо различно. Сякаш отникъде — или поне така изглеждаше — върху столицата се беше стоварила величествена вълна от фриволност. В траур, кралицата се бе оттеглила от публичния живот. Освободен от надзора й, принцът беше започнал да се забавлява и други скоро последваха примера му. Придворните общуваха с куртизанките, контетата се движеха в средите на жени със съмнително поведение, аристократите обядваха с естетите, простолюдието се смеси с хората със синя кръв, френските вестници наричаха всичко това fin de siècle или belle époque^[5].

Английската преса пък съчини инфантилната фраза „деветдесетте на покварата“.

За хората, станали свидетели на всичко това, то бе просто една възхитителна постановка, която се разиграваше измежду театрите и кафенетата. Главните действащи лица бяха младите бохеми — хората като мен. Нашето списание беше, Жълтата книга^[6]на Беърдсли; нашият символ беше зеленият карамфил; нашият стил стана известен като nouveau; нашето изразно средство беше епиграмата — колкото по-парадоксална, толкова по-добре; за предпочитане вметната небрежно в разговора с добре оттренирано изражение на отегчена меланхолия. Ние почитахме изкуственото повече от естественото, артистичното — повече от практичното, и обожавахме Оскар Уайлд, въпреки че говореше за някакви екстравагантни пороци, които малко от нас имаха някакво намерение да опитат на практика. Страхотни времена да бъдеш млад и да бъдеш в Лондон, а аз — дяволите да го вземат! — щях да ги пропусна заради една случайна забележка, която направих по време на закуската си в Кафе Роял. Забележка, дочута от мъж на име Пинкър.