Антъни Капела
С дъх на кафе (19)

Деветнадесет

Сърцето й пее. Умът й мълчи объркано.

Не заради мъничката бяла лъжа, която е казала на Робърт — тя много добре знае, че той не е човекът, който се бе опитал да я целуне на бала, но той възприемаше задълженията си на бавачка толкова на сериозно онази вечер, че й се стори забавно, поне първоначално, да го шокира леко. А после видя ревността и тъгата в очите му и позволи на това недоразумение да се превърне в нещо друго, нещо много по-сериозно — не, не е объркана заради лъжата. Това, което я тревожи в тази връзка, е, че според всички писани и неписани закони на настоящето тя не би трябвало да съществува.

Тези, които принадлежат на една и съща социална прослойка, могат да се влюбят. Тези, които се влюбят — могат да се оженят. В правилата на нейната класа не съществува кауза, която да й обяснява как да действа с човек без пари и положение, с човек, попаднал в обятията й заради прищявка на съдбата. Дори по-лошо — попаднал в обятията й заради съвместната им работа, родила цялото привличане.

Тя се съмнява, че баща й би одобрил идеята да се омъжи за него; всъщност дори не е сигурна, че иска да се омъжи за него.

И прави каквото може. Наслаждава се на момента, но не прекалено много, за да не заподозре баща й, че си е изгубила ума по един бохем.

Казва му, че Робърт — „въпреки неоспоримия факт, че е просто един глупав младеж и ужасно досаден в поетичната си обсебеност естет“ — се труди не само усърдно, но и много добре; че над Наръчника се работи с много любов — добре, това поне е истина — а Робърт е намекнал, че би искал да остане в бизнеса с кафе; че може да бъде от сериозна полза за компанията, стига да порасне мъничко.

Баща й слуша, кима и не подозира нищо.