Антъни Капела
С дъх на кафе (18)

Осемнадесет

Проверка с уста: твърдостта, мекотата, сочността или мазността на зърната могат да бъдат преценени с уста почти по същия начин, по който това се прави и с ръка.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Значи така, Хънт вече имаше публикация. Виланел в Жълтата книга. Всичките ми мечти бяха събрани в това простичко изречение. Трябваше да се чувствам щастлив заради приятеля си, но всъщност усещах единствено тъпата болка на поражението. Биърбом, Доусън, Лейн, лорд Алфред Дъглас… Докато аз си бях губил времето, пиейки кафенце, моят приятел се бе занимавал със значително по-сериозни неща, работейки за репутацията си.

Без да обръщам внимание на махмурлука си, придърпах към себе си купчинката с бледоморавите листа за писане и се захванах с творческа дейност. Майната му на всичко, ей сегичка самият аз щях да напиша един страхотен виланел, при това само като разгрявка, фактът, че виланелът беше една от най-сатанински трудните жанрови форми — базирана върху шест тристишия, при които първият и третият ред от всяка строфа трябваше да образуват рима, непроменена за цялата поема, която пък завършваше с четиристишие, като последният, заключителен ред трябваше да бъде идентичен с откриващия — изобщо не ме разколеба.

Половин час по-късно вече имах пред себе си шест реда. Само дето едно от основните качества на виланелите беше, че ставаха по-трудни, а не по-лесни с напредването на работата. А аз вече трябваше да тръгвам към офиса на Пинкър.

Погледнах обвинително часовника. Вече закъснявах. От друга страна, Пинкър би трябвало да ме освободи от задължения поне до обяд, предвид факта, че бях завел дъщеря му на бала предишната вечер. Реших да поработя още час.

Когато и той отмина, бях задраскал три от шестте реда. А на всичкото отгоре вече бях абсурдно и безнадеждно закъснял. Трябваше да зарежа поемата. Бутнах листа настрана, обещавайки си да продължа, когато се прибера от работа довечера.

Предполагам, излишно е да споделям, че когато отново влязох вкъщи и погледнах какво съм сътворил, установих, че написаното е пълен боклук. Накъсах листа. Реално погледнато, казах си, бях извадил нелош късмет — ако не бях притиснат от необходимостта да отида на работа, със сигурност щях да изгубя целия си ден в опити да направя копринена чантичка от свинско ухо, просто защото виланелът, който бях подхванал, изначално не ставаше за нищо.

Но пък, от друга страна — напомни един много по-тих гласец в главата ми — можеше и да съчиня нещо велико.

 

 

В последвалите дни се концентрирах върху идеята да напиша нещо стихотворно. Логиката подказваше, че чувствата ми към Емили трябваше да са правилната емоция; емоцията, в която поетите през вековете бяха откривали своето вдъхновение. Но при мен родиха само няколко еднообразни и скучни сонета. Репликата на Макс Биърбом, че серията от сонети била най-добрият начин един писател да изгради репутация, все още циркулираше из съзнанието ми, но не виждах с какво тази информация ще помогне — или талантът ми е ръждясал, или просто не ставах за автор на сонети.

Моята истинска любовна поема реално беше Наръчникът — заживяла собствен живот и променяща се непрестанно в унисон с нарастващото привличане между нас. Страстта ми оцветяваше думите, както ароматите във въздуха на избата променяха вкуса на виното в бъчвите.

Пинкър, естествено, винаги беше наоколо, за да обуздава стила ми, щом станеше твърде претрупан и живописен. Когато написах, че мизорето има аромат на къри, полъх от покритите със слонски изпражнения индийски улици, като над всичко това се извисява уханието от пурата на махараджата, той ме замъкна до зоопарка и отбеляза, че никога не съм помирисвал индийска улица, не съм опитвал индийско къри и очевидно съм извънредно незапознат с миризмата на слонските изпражнения. Прав беше, разбира се, но това за пурите си го оставих. Възмутих го по същия начин, когато се опитах да сравня цветните ухания на йеменската мока с „аромата на розови листенца в дъха на девица“.

— Няма такъв аромат, Робърт. Само ти се иска да го има — разкрещя се той вбесено.

За разлика от случая със слона обаче, направи ми впечатление, че не се опита да ми докаже правотата си с помощта на Емили. Явно и на нея й беше минала мисълта, че можехме да я използваме, за да защитим теориите си, защото когато баща й напусна кабинета, забелязах че бузите й са значително поруменели.

 

 

Един ден Фрог ме завари да пиша полустишие и моментално пожела да научи какво точно правя.

— Пиша поезия — казах с въздишка, осъзнавайки че току-що съм приключил с това си занимание.

— Обожавам поезия. Чел ли си „Алиса в страната на чудесата“?

— Да съм я чел? Че аз живях на това прокълнато от Бога място^[1].

Препратката към моята алма матер със сигурност й убягна, но това изобщо не повлия на желанието й да ми досажда.

— Робърт, ще ми напишеш ли стихотворение за крокодил? Моля те!

Въздъхнах още по-дълбоко.

— Добре. Ако ми обещаеш ужасно тържествено, че след това ще се разкараш.

След две минути бях сътворил следното:

Крокодилът знай, че има

апетит голям.

С петдесет яйца сварени

той закусва сам.

 

После хапва хляб препечен,

намазан с мармалад.

Докато приключи с всичко,

става време за обяд.

 

Поднасят му блюда с месо,

чинии със скариди,

поне дузина сьомги пушени,

гарнирани със миди.

 

Обича и малки момиченца,

но това е друга тема,

схрусква ги с удоволствие,

но после го боли корема.

Тя ме беше зяпнала с отворена уста и разширени от възхита очи.

— Ама това е просто велико! Ти наистина си поет!

Продължих да си въздишам.

— Ако и писането на истинска поезия беше толкова лесно.

— Сега бих ли могла да поискам едно за гъсеница? — попита тя с надежда.

— Мисля, че ми обеща нещо.

— Обещавам ти да се махна за три пъти по-дълго време, ако ми напишеш още едно стихотворение. Това е твърде изгодно предложение, смятам — три разкарвания за две стихотворения.

— Ех, всеизвестните умения на семейство Пинкър във воденето на преговори. Да видим…

Тази работа е доста странна —

мисионер един ми сподели —

една гъсеница коварна

из главата ми пълзи.

 

Била е в ябълките на закуска,

които хапнах с чай студен.

Старият й дом аз схрусках

и сега тя живее в мен.

 

Устата ми е неин хол,

ухото ми със спалня сбърка,

а прекали ли с алкохол,

я слушам цяла нощ как хърка.

Фрог заръкопляска възхитено. Емили, която беше влязла в стаята, докато рецитирах тези импровизирани глупости, възкликна:

— Ама това наистина е много сладко, Робърт. Трябва да го изпратиш на някой детски издател.

— Аз съм поет — отсякох. — Наследник на велики бунтовни и декадентски традиции. Не драскач на детински римички и безсмислици.

 

 

Твърдо решен да намеря време за писане, пробвах да се лиша от сън, поддържайки се бодър със сериозни количества от най-добрата продукция на Пинкър. Първата нощ с въодушевление установих, че съм сътворил доста прилична ода от двадесет реда. Следващата нощ обаче преумората и кофеинът влязоха в люта схватка, резултатът от която беше тъпо главоболие и няколко още по-тъпи куплета. На всичкото отгоре бях прекалено изтощен, за да си върша работата за Пинкър като хората — вкусовите способности, подобно на ума, имат нужда от освежаване, за да функционират адекватно. Всъщност бях толкова скапан, че дори се заядох с Емили. Скарахме се за някакъв глупав параграф от Наръчника, в резултат на което тя се разплака.

Бях изумен. Досега не беше показвала никакви признаци, че е от момичетата, които избухват в сълзи при най-малката провокация, дори напротив: бях останал с впечатлението, че подобни типично женски номера са й чужди.

— Извинявай — каза ми, докато бършеше очите си с кърпичка. — Малко съм уморена.

— И аз — обясних.

— А защо, Робърт? — стори ми се, че ме изгледа малко странно, докато задаваше въпроса.

— Опитвам се да работя.

Тя се намръщи.

— Естествено. И двамата това правим.

— Имам предвид истинската си работа, Емили. Писането.

— Разбирам. И това е единствената причина да си — тя се поколеба — толкова отнесен напоследък.

— Предполагам.

— А — отново странният поглед. — Помислих, че може би си уморен от мен.

— Какво говориш, за бога?

— На бала, Робърт, когато ме целуна. Реших, че може би… но разбира се, ти си бохем, една целувка не означава почти нищо за теб…

— Емили — казах раздразнено, — не съм…

Млъкнах. Щях да кажа „не съм те целувал“, но нещо ме накара да се спра.

Помислих си: Всъщност бих я целунал, ако можех. Ако знаех, че няма да отхвърли ласките ми или да изтича при баща си. А сега, заради някакво смехотворно разминаване в маскирания хаос, някакъв непознат я беше целунал, а тя бе решила, че това съм аз.

И очевидно нямаше нищо против. Всъщност й беше харесало.

Имах избор.

Можех да й кажа истината, което не само щеше да я засрами дълбоко, но и да я остави с впечатлението, че не искам да я целувам; или просто можех да приема по-важната истина, че по някакъв нереален начин онази нощ устните ни наистина се бяха докоснали.

Казах бавно:

— Ако се държа странно с теб, скъпа моя Емили, единствената причина за това се таи в несигурността ми дали онази нощ не съм прекрачил границата.

— С такова впечатление ли съм те оставила? Намекнала ли съм го по какъвто и да е начин? — попита тихо.

И идея си нямах.

— Не си. — Пристъпих към нея. Искрено се надявах заместникът ми да се е целувал добре. Е, не чак толкова добре, че да не мога да се представя на неговото ниво, разбира се. — Но и двамата бяхме изпили доста онази нощ и не бях сигурен…

— Ако беше прекрачил границата — прекъсна ме тя, — можеш да си сигурен, че щях да ти кажа.

Погледна ме в очите. Направих още една крачка напред.

— Целуни ме — каза тя. И аз я целунах. Устните й ухаеха на сметана, на захарна глазура, на кафе с много мляко, всичко това, примесено със съвсем слаб цигарен привкус.

Отдръпнах се мъничко.

— Още нищо не съм прекрачил, нали?

— Робърт — възмути се тя. — Не можеш ли да бъдеш сериозен поне за минута?

Целунах я отново. Този път прокарах ръка около кръста й, придърпвайки я към мен. Тя простена от удоволствие. Плъзнах езика си между устните й и след миг на съпротива ги усетих как се разтварят, допускайки ме по-дълбоко. Милостиви Небеса, помислих си изненадано, тя е по-страстна дори от своя илюзорен образ в разюзданите ми фантазии. Което само идва да покаже, че реалността винаги може да те изненада.

Стъпки! Отдръпнахме се един от друг точно навреме, защото вратата се отвори и Дженкс влезе в кабинета. Емили се обърна притеснена и зачервена. Секретарят ни хвърли изпълнен със съмнение поглед.

— Усещам аромата на билката орлови нокти и някакви цветя, които не мога да определя със сигурност. Много ясно изразен аромат — казах бързо, сякаш току-що бях отпил от някое кафе. — Може би и отсянка от цитрусов плод. Във всеки случай оставя страхотно усещане по езика.

Погледът на секретаря обиколи стаята. Няма как да не беше забелязал, че на масата няма никакво кафе, но въпреки това не каза нищо.

— Емили?

— Да? — тя се обърна към мен.

— Какво е твоето мнение? Хареса ли ти тази проба? — попитах с усмивка.

— Беше… много добра, Робърт. Въпреки че може би беше малко силничка. Извинете ме. Забравих нещо на долния етаж.

Тя се върна доста по-късно с дебела папка, която демонстративно разтвори пред себе си на бюрото.

— Чудех се дали изобщо ще се върнеш — казах меко.

Не ми отговори.

— Всяка минута без теб беше дълга като век… — започнах.

— Не сега — прекъсна ме тя, — и двамата имаме работа.

Беше мой ред да я погледна объркано.

— Съвсем неотдавна ми се стори, че предпочиташ моето внимание пред работата.

Последва кратка пауза.

— Това беше преди Дженкс да ни изненада. Слязох обратно на земята.

— Дженкс? — изненадах се. — Какво общо има той с това? Какво общо има който и да било?

— И двамата сме служители на баща ми — произнесе тя с равен тон. — Плащат ни, за да работим. Не трябва, не може да правим нищо непрофесионално. Не можем да предадем доверието на баща ми.

Доверието на Пинкър беше последната ми грижа, както можете да се досетите.

— Осъзнаваш ли колко незначително нещо е кафето, сравнено с любовта?

— Любов! — Тя прехапа устната си. — Че какво общо има любовта с всичко това?

— Знаеш, че те обожавам — казах меко.

Тя ме погледна. Видях страх в очите й, но също и надежда.

— Не трябва да се влюбваш в мен, Робърт. Твърдо ти забранявам. Баща ми…

— Уви — промълвих, — сърцето ми далеч не е толкова покорно, колкото би ми се искало да бъде. То не се интересува от баща ти.

— Не трябва да се целуваме повече — каза тя твърдо. — Обещай ми поне това.

— Искаш и двамата да бъдем нещастни?

— Точно обратното. Искам да спася и двама ни от далеч по-голямото нещастие на неминуемото разочарование.

— Никога няма да се почувствам разочарован, ако просто кажеш, че чувствата ми са споделени.

Тя ме прониза с поглед.

— Това трябва да спре. Дори и да се наложи да се преструваме, че не значим нищо един за друг.

— Много добре — казах великодушно. — Ще се опитвам да не мисля за докосването на устните ти повече от… колко? От веднъж на всеки шест секунди?

Тя мълчеше. Добавих:

— Дотук бяха два пъти. Сега станаха три.

— Робърт!

— Не мога да се боря с чувствата си, Емили. А не мисля, че и ти си способна да го сториш.

 

 

Целувахме се край реката, целувахме се зад гърбовете на сестрите й, целувахме се, докато устните ни все още бяха покрити с ароматната пяна на кафето. Понякога отронваше: „Робърт, не трябва…“, и продължаваше да ме целува.

Веднъж ми каза:

— Иска ми се да не ми доставяше такава наслада, така по-лесно щях да намеря сили, за да спра.

— А защо трябва да спираме?

— Защото не е правилно.

— Какво неправилно има? Изкуството изрично ни учи, че животът трябва да бъде безкрайна поредица от изумителни усещания. Така че е съвсем естествено да ме целуваш.

— Не съм много сигурна кого ласкаеш — мен или себе си — усмихна се тя. — Добре се целуваш, Робърт, но с „изумителни“ малко се поизхвърли.

— Трябва да живеем за мига, защото щастието е преходно, пък и освен това — мисля, че чувам как Ейда трополи по стълбите.