Антъни Капела
С дъх на кафе (15)

Петнадесет

„Зелено“ — кисел вкус, характерен за зелените зърна; недоузрял.

Сивец, Технологията за приготвяне на кафе

Пинкър вече често висеше при нас. С напредването на проекта той ставаше все по-нетърпелив.

— Как върви Наръчникът? — питаше той винаги щом ме видеше. — Все още ли усъвършенстваме?

Реално същината на работата беше завършена, но нямах никакво желание да приключвам.

Бях подпомогнат в тази си неохота от вродената способност на Пинкър да открива нови, неизследвани територии. Така например в един момент той внезапно реши, че трябва да обърнем внимание не само на качествата, които правят дадено кафе добро, но и на недостатъците му. Всъщност казах „внезапно“, но истината е, че той беше събирал проби от развалено кафе от доста време, така че тази идея явно датираше отдавна. Пинкър си беше страхотен извор на изненади.

И така, прекарахме две седмици, ровейки се сред уродите от кралството на кафето: кафе, набрано прекалено късно; кафе, преседяло в складовете твърде дълго; мухлясало или загниващо кафе, което имаше вкус на влажна пръст заради лошо съхранение; недопечено или препечено кафе. Пихме блудкаво кафе, което бе оставено да изстине, и гранясало кафе, преседяло на слънце. Имаше мръсни и солени зърна, които се бяха разпилели по корабната палуба, а след това бяха прибрани обратно в чувалите от безскрупулни капитани; зърна, примесени с белтъци или ориз от мошеници; зърна, забравени в пещите, превърнали се в плътна, смърдяща маса, напомняща за катран.

Не знам дали проблемът беше свързан с изпробването на всичко това, дали любовната ми мъка по Емили бе станала непоносима, или всичко се дължеше на съчетанието от тези две неща, но това беше най-неприятният период от работата ми за Пинкър. Бях убеден, че и двамата чакахме с нетърпение вечерите, когато можехме да оставим чашите и да затворим вратата на офиса от външната страна.

Понякога, за да разкарам отвратителния вкус от устата си, ми се налагаше да търся нови, непознати усещания. Уелингтън Стрийт, разбира се, не беше само дивани и красиви прически, пък и всяко момиче би направило общо взето всичко, което поискаш от него, срещу някоя допълнителна монета. А ако сетивата ти са преситени от възможностите и вариациите на обикновеното — какъвто бе случаят с моите — наблизо бяха достъпни всякакви други удоволствия. Имаше публични домове и дори цели улици, специализирани в различните изкуства на любовта: по същия начин, по който в Лондон можеше да намериш пазар за цветя, пазар за сено, улица на златарите и улица с книжарници, търсещият клиент можеше да открие всички сексуални вариации, за които можеше да си помисли. Като например Дом на Сафо^[1], Дом на болката, Дом на младостта. Нахвърлих се на тези удоволствия, както някой би се нахвърлил върху ориенталски блюда: не защото ги предпочитах пред обичайните неща, които харесвах, а защото ми бяха непознати.

Когато сексът вече не можеше да ме засити, се оказах привлечен от по-опасни удоволствия. Какво ли не можеше да открие човек край пристанището… Веднъж, докато преминавах покрай една сграда недалеч от вълнолома, долових слабата, но ясно различима миризма на опиум: вече бях усъвършенствал сетивата си до такава степен, че ми отне не повече от няколко секунди, за да разбера откъде идва. Запътих се по алеята в съответната посока и се озовах на някакъв кей. Ароматът ме водеше, подобно на ясна следа, към една тъмна, трудноразличима врата. От затворените прозорци на сградата не се чуваха никакви звуци, но веднага щом почуках, вратата се открехна и видях в процепа съсухрено китайско лице. Показах няколко монети. Без да каже и дума, мъжът отвори и ме пусна да вляза. В сумрачното задимено помещение имаше множество легла и пейки, върху които като египетски мумии лежаха завити в палтата си мъже. Други бяха приседнали, захапали глинени лули и вперили невиждащите си очи някъде отвъд пределите на този свят.

В центъра на помещението върху грубо сковано дървена маса лежаха инструментите, с които хората изграждаха устоите на тази доброволна лудост, строго надзиравани от някаква стара вещица: още лули, някои дълги колкото бастуни, малък мангал с горящи в него въглени и ръждиви везни. Платих шилинг, една от лулите бързо беше напълнена с нещо лепкаво и запалена. Покатерих се на мълчаливо посочената ми пейка и се потопих в селенията на опиума. След няколко дръпвания бях обзет от такава страхотна умора, че безсилните ми ръце едва удържаха натежалата между пръстите ми лула. Цветовете станаха по-ярки, звуците — по-отчетливи; тихият, опушен склад отстъпи мястото си на разкошен палат, изпълнен с блещукащи, неуловими звуци и разкошни мелодии, идващи от много далеч. Интриги и идеи се разпръснаха във въздуха край мен, започнах да долавям откъси от нечии весели разговори; почувствах се изпълнен с вдъхновение. Съвършени рими започнаха да се въртят из съзнанието ми, но — за съжаление — примесени с цифри и уравнения. Помня как си помислих, че математиката и поезията всъщност си приличат страшно много в своята поразителност, но преди тази мисъл да се оформи напълно, вече си представях морско пътешествие. Усещах ясно солта по устните си и крехкото месо от костенурка, което бях ял на обяд, прокарвайки го с малко ром. Можех дори да доловя лекия аромат на непознати подправки, който топлият африкански вятър разнасяше край мен. След това просто заспах дълбоко. Събудих се от грубото разтърсване на стария китаец, който настояваше за още пари. Когато с олюляване се изправих на крака и погледнах джобния си часовник, открих че са минали осем часа. Предполагам, не е нужно да обяснявам, че не си спомнях нито една от съвършените призрачни рими. Дотътрих се до улицата и намерих такси, което да ме откара до дома ми. На следващия ден бях толкова сънлив и ми беше толкова лошо, че по някое време Емили се изнерви и ме прати да си вървя. Заклех се пред себе си никога повече да не се подлагам на нещо подобно, но въпреки това ми бе трудно да потисна копнежа си по тези трептящи, вдъхновяващи, развеселяващи видения. Като пробудил се бог, жадувах да заспя отново.

А после парите свършиха. Аз, разбира се, бях свикнал с това. Въпреки това намирах за удивителен факта, че някак бях успял да похарча тридесет паунда за не повече от тридесет дни. За щастие работата по Наръчника се движеше с добра скорост и по мои сметки вече наброяваше поне хиляда думи, така че щях да получа нова сума от Пинкър в обозримото бъдеще.

Занесох някои неща в заложната къща на Еджуеър Роуд. Беше гадно място: старият руснак, който го държеше, беше склонен да приеме почти всичко — от скъпи бижута до абсолютни боклуци. Когато влязох, в носа ме удари киселата миризма на плесен, която собствениците на подобни места наричаха мама: миризма, която не се различаваше особено от тази на мокри, гниещи кожи.

Ике ме изгледа иззад тезгяха и потри ръце:

— Доброе утро, младежо — произнесе той с лека усмивка, — какво имате за меня?

Показах му притежанията си — подвързан с телешка кожа екземпляр на Ковънтри Патмор, три копринени жилетки, които вече не носех, две бомбета от боброва кожа и бастунче от абанос.

— Как вый знаете, аз съм най-добрият купувач — каза, галейки похотливо с ръка вещите ми. — А тези са чудесни, извънредно чудесни. Ще ви предложа оченъ добра цена.

— Колко?

Той измъкна парченце молив и почука с него жълтите си зъби, гледайки ме лукаво. Бях наясно с игричките му, разбира се: сумата, която щеше да назове, нямаше да зависи от цената на това, което продавах, а от това колко съм отчаян по неговата преценка. Положих всички усилия, за да изглеждам силно незаинтересован.

— Трий гвинеи — произнесе най-накрая, записвайки цифрата върху мръсно парче хартия, сякаш това щеше да я направи по-легитимна.

— Надявах се на шест.

Той сви рамене, без да спира да се усмихва.

— Трябва и да ги продам с печальба, нали?

— Явно не съм преценил добре заложната къща. По-добре да взема всичко и да го занеса в Уест Енд.

— Те са специалисти, сър. Няма да ви предложат лучшая цена — усмивката му стана по-широка. — Но, разбира се, ако искате повече пари, бих могъл да ви заема маленкая сума.

— Да ми заемете? Не знаех, че предлагате подобни… услуги.

— Нет на всеки, сър, о, нет. Но за някой толко перспективен като вас… Убеден съм, че ще намерите лихвите ми за очень разумни.

— А те са?

— Девят процента за шест месеца, платими седмично.

Поколебах се.

— Колко мога да взема назаем?

Усмивката вече щеше да разполови лицето му.

— Прийдите в офиса ми и ще прегльедаме докумьентите.