Антъни Капела
С дъх на кафе (14)

Четиринадесет

Безсмислено беше. Въпреки че полагах всички усилия, просто не можех да го отричам повече. Влюбвах се в Емили.

Истината беше, че заниманията с курвите вече не ми носеха удоволствие. Или по-точно казано — не ме задоволяваха. Вече не извличах наслада от насладите. Упадъчното удоволствие, което бях изпитал преди няколко седмици в компанията на потна, пърдяща и грухтяща курва, се бе изпарило.

Дори в таксито, на път към дома, физическите ми желания изглеждаха мъртви. Мачках кашмирения шал между пръстите си в отчаян опит да изстискам неуловимото му ухание и да го вдишам дълбоко, изпълнен със страст, напълно различна от тази, която задоволявах на Уелингтън Стрийт.

Не исках вече да се връщам в тинята. Исках да изградя дом сред звездите. Исках да бъда различен човек: не така себичен, не така повърхностен, не така безцелен в живота си — исках да бъда мъж, достоен за жена като Емили. Каква ли личност бих могъл да бъда, ако съвестта ми говореше с нейния ангелски глас?

Чувствах силна болка в изпълнената си с меланхолия душа, защото знаех, че никога няма да имам възможността да узная отговора.

Звездите не бяха достъпни за мен. Само вратите към тинята бяха винаги разтворени.