Антъни Капела
С дъх на кафе (13)

Тринадесет

„Земен“ — това е характеристиката, с която определяме аромата на прясно разкопаната, мокра от дъждовете земя; вкусът, който се свързва с нея, напомня за този на ряпата.

Льо Ноа, Le Nez du Café

Същата вечер, докато се разхождах по Пикадили, подминах впрегнат в карета кон, който упорито опитваше да се съвкупи с една стояща наблизо кобила. Повечето използвани за впрягове животни, разбира се, бяха кастрирани, но този тук — несъмнено собственост на някой богаташ, съдейки по колата, която теглеше, бе успял да се измъкне от тази безрадостна съдба и сега се опитваше да извлече максималната полза от опазената си мъжественост. Кобилата беше привързана пред магазина на Симпсън, а колкото до притежателя на каретата, той не се мяркаше наоколо.

Беше забавна гледка: жребецът, привързан към тегличите, се опитваше някак да се задържи върху кобилата, бутайки огромния си пенис между бедрата й. Всеки път когато впечатляващият инструмент се изплъзнеше, изтеглен назад заедно с притежателя си от тежката карета, която определено беше сериозна пречка в любовната им игра, конят с подновен ентусиазъм се засилваше в нов опит, придърпвайки се тромаво напред с предните си копита. Напомняше ми за китаец, който упорито се опитва да стисне парче месо между клечките си за хранене. Кобилата от своя страна си стоеше търпеливо, леко потрепвайки, но без да се помръдне, дори и когато жребецът понасили късмета си и я ухапа за врата. Задната част на каретата подскачаше при всеки мощен тласък на възбуденото животно и се стоварваше върху пътя с трясък, който сигнализираше, че скъпото превозно средство се разбива прогресивно.

Малка тълпа се бе насъбрала, за да наблюдава спектакъла. Достопочтенните дами бързо отминаваха, извърнали поглед, но насред зяпачите се забелязваха и няколко ентусиазирани млади момичета и да наблюдавам разширените им от възхищение очи бе почти толкова забавно, колкото да гледам развихрилите се животински страсти.

По някое време се появи и собственикът на каретата, който се втурна напред с крясъци, опитвайки се да свали жребеца си от кобилата. Животното, разбира се, нямаше никакво намерение да спира по средата, дори и когато господарят му започна да го налага с камшик. Това си беше доста рисковано начинание, защото конят се бореше твърде упорито за достъпа си до задницата на женската, размахвайки предните си копита, докато задните танцуваха в странен ритъм, тъй като мъжкият се опитваше едновременно да се задържи изправен и да изрита пречещата му карета. Погледнато отстрани, изглеждаше, че нещастният собственик едва ли не бие жребеца насърчително, подтиквайки го да продължи съешаването. В един момент конят явно приключи със заниманието си и доволно се смъкна от кобилата по своя воля, принуждавайки изстрадалата карета да се удари тежко в паважа за последен път. Омекващият пенис все още разпръскваше тежки бели капки, когато господарят най-сетне успя да се качи на капрата и да тръгне, сподирян от шумните одобрителни викове на зяпачите.

Междувременно две проститутки, възползвайки се от възможността да си намерят клиентела сред ентусиазираната тълпа, започнаха да се промъкват сред хората. Една ме докосна леко:

— Какво ще кажете за едно бързо чукане, сър?

Огледа ме. Аз направих същото: доста приятно момиче, въпреки че беше прекалено обикновено за вкуса ми, на не повече от шестнадесет. Поклатих глава.

— Сестра ми също е тук — добави.

Явно съм й се сторил заинтересуван, защото помаха на второто момиче да се приближи.

Определено си приличаха — с кафяви очи и кестеняви коси, ограждащи пухкави, кръгли личица. Това определено беше нещо ново — досега не бях имал две сестри едновременно, а и бях леко възбуден от неприличната гледка отпреди малко.

— Ей там — махна едната към сградата зад нас, видимо усещайки заформянето на сделката. На един от прозорците имаше залепена бележка — „стаи под наем“.

Последвах ги във входа на някакъв магазин и се качих по задно стълбище, след като подадох по една сребърна монета от пет шилинга на всяка от двете си придружителки и на продавача. Разкопчах се и го направих и с двете, в бърза последователност, без дори да си направя труда да си сваля панталона.

Нещо интересно, свързано с цялата случка, започнала с жребеца и кобилата, се завъртя в мислите ми. Бях забелязал как ноздрите на животното отчетливо се разширяват, докато впиваше зъби в шията на женската; конят изглеждаше така, сякаш се опитва да се доближи максимално до кожата й, вдишвайки ненаситно някакъв секрет, отделен при сексуалния акт. Дали това беше недоловим за човешкия нос аромат, който действа на обонянието ни по начина, по който усещаме и обикновените миризми; аромат, за чието съществуване така и не разбираме, но той си е там, причинявайки възбуда и привличане у животните и карайки нас, цвета на еволюцията, да се чувстваме странно и неловко. Дали има вкусове и мириси, оставащи извън досега на възприятията ни, подобно на недоловимите за човешкото ухо звуци, които кучетата или прилепите чуват, подобно на цветове, съществуващи въпреки неспособността ни да ги видим. И ако съм прав — до каква степен тези недоловими миризми ни влияят, превръщайки ни в свои неволни, невежи за настоятелната им игра със сетивата ни роби?

 

 

Предполагам, трябва да ви обясня нещо за личността си от онези времена. Преди всичко — не съм се опитвал по никакъв начин да ви се представя в по-добра светлина, точно обратното дори — когато се замисля какъв превзет, самовлюбен млад poseur^[1] трябва да съм бил тогава, направо съм изумен, че което и да е момиче е било способно да се влюби в мен. И ако образът, който изграждам у вас, ви се струва нелеп и абсурден, причината за това най-вероятно е, че съм си бил точно такъв. По тази причина дори съм щастлив, че сигурно осъждате мислите и действията ми. Но също така знам, че на този етап от историята сигурно ме осъждате по причини, доста различни от тези, които ще научите по-късно; осъждате ме заради пълната ми липса на морал.

Нека въпреки това ви припомня, че тогава времената наистина бяха различни. Да — спях с проститутки: класни, когато можех да си ги позволя, и долнопробни, когато не можех. Бях здрав млад човек, така че какви бяха алтернативите ми. Въздържанието се приемаше като нещо вредно за здравето, а самозадоволяването бе направо опасно и причиняваше отпадналост, апатия и раздразнение. Освен това проституцията дори не беше нелегална, въпреки че Законът за заразните болести, който даваше право на полицията да задържи всяка жена и да я изследва за следи от венерическо заболяване, бе посрещнат доста гневно от почтените дами, поставени по този начин под общ знаменател с курвите. Спането с проститутка не минаваше дори и за основателна причина за развод (по друг начин обаче стояха нещата с женската изневяра, сериозен повод съпругът да поиска развод). Ходенето по курви не беше нещо, за което се разговаряше открито в културна компания — но от друга страна, в такава компания не се разговаряше за ужасно много неща, най-малкото докато дамите не станеха от масата. Сред близки приятели, естествено, тези неща се обсъждаха, въпреки че често звучаха така: „Не че самият аз имам нужда от подобни труженички, но съществуването на достатъчно хора, възползващи се от услугите им, трудно може да се определи като обезпокоително“. Това бе една от големите ползи на живота в общество, където бедните хора бяха наистина много бедни: слугите, работниците и жените струваха евтино и се намираха в изобилие — основателна причина много мъже да се съпротивляват едва ли не инстинктивно на всякакви идеи за социална реформа, докато повечето жени също така инстинктивно желаеха да се случи нещо подобно.

Много от разговорите ми по време на обедите с Емили бяха именно на тази тема — реформата като такава: за нея модерност бе синоним на социална промяна, а на всичко отгоре приемаше за даденост, че щом съм поет, няма начин да не съм точно толкова ентусиазиран от идеята да променя света, колкото бе и тя. Не бе ли именно Шели този, който твърдеше, че поетите са непризнатите законодатели на този свят? Не бе ли отишъл Байрон да се сражава на фронта в Гръцката война за независимост? Дори Дикенс се беше опитал да помогне на онеправданите, въпреки че организираната от него мисия за изпращане на проститутки в Австрия, които да утешават затворниците, се бе превърнала по-скоро в повод за подигравка, защото момичетата се бяха възползвали максимално от щедростта на великия писател, но в деня, когато трябваше да се качат на кораба и да заминат, мистериозно бяха изчезнали.

Така и не се осмелявах да кажа на Емили, че колкото и да се възхищавах от прическата на Байрон или елегантните ризи на Шели, политическите им убеждения ми бяха напълно чужди. Аз бях от поколението на труфилата и дрънкулките: ние търсехме „преживяванията“; единствената ни цел беше „да се придвижваме бързо от една точка в друга, за да бъдем винаги на мястото, където всички жизнени сили се фокусираха, зареждайки ни с чистата си, опиваща енергия“. Въпреки това бях щастлив от погрешната преценка на Емили и се опитвах всячески да поддържам вярата й в социалната си заинтересуваност. Пък и какво можех да й кажа? Държах на доброто й мнение и бях наясно, че ако се разкрия като личност, напълно незаинтересувана от всякакъв вид политически въпроси, тя ще ме помисли за несериозен и повърхностен, какъвто, разбира се, си бях. Въпреки това обаче тази повърхностност, която възприемах за нещо очарователно декадентско по времето на така нареченото си обучение в Оксфорд, сега започваше да ми се струва малко jejeune^[2].

Всъщност веднъж се опитах да й обясня как точно стоят нещата. Когато за първи път повдигна въпроса за Социалното Зло, й отговорих, че изобщо не се интересувам от политика, добавяйки:

— В което без съмнение приличам на повечето политици.

Тя не ми отговори, въпреки че за миг по лицето й премина сянка на изненада и болка, сякаш я бях зашлевил.

Продължих с лековат тон:

— Да не говорим, че за богатството би било страхотна загуба да попадне в ръцете на бедните. Човек трябва просто да види грозните боклуци, за които харчат парите си хората от нисшите класи, за да се почувства благодарен, че тези индивиди нямат достъп до по-сериозни финансови средства.

Емили въздъхна дълбоко.

Продължих да затъвам, без да се усещам.

— Освен това не се сещам за основателна причина една жена да иска да гласува, когато вижда какви отвратителни хора имат достъп до подобна привилегия. Демокрацията би работила толкова по-добре, ако не беше нещо обществено достъпно.

— Робърт — започна тя бавно — сериозно ли говориш?

— Само когато изобщо не се интересувам от обсъждания въпрос.

— Съмнявам се да го правиш дори и тогава.

— Ще приема това като комплимент, скъпа моя Емили. Бих се почувствал ужасно, ако се сдобия с незаслужената репутация, на искрен човек.

— Робърт, млъкни.

Млъкнах.

— Тези твои епиграми. Имам усещането, че са се превърнали в нещо като вербален тик или неволен навик — начин да се перчиш, в който има точно толкова смисъл, колкото в отвратителния квакащ звук, който Фрог се научи да издава.

Отворих уста.

— Почакай — вдигна ръката си. — Сега ще ми кажеш, че смисълът е надценен: а това, от което думите имат нужда, е една здравословна доза абсурдност; или пък, че всички епиграми са безсмислени: в това се крие тяхната дълбочина, а перченето е основата на всяка форма на изкуство: и именно от него произлиза гениалността; или… или някоя друга абсолютна глупост, която звучи впечатляващо, но всъщност в нея няма повече остроумие или смисъл, отколкото в една най-обикновена пръдня.

Зяпнах.

— Ти да не би току-що да каза…

— Пръдня. Да. Наистина ли смяташе, че едно модерно момиче не знае подобни думи? — Тя повдигна брадичка. — Освен това планирам да пърдя в отговор на всяка твоя епиграма.

— Не можеш!

— О, напротив, ще го правя. Или си мислиш, че може би не знам и как да пърдя? Повярвай ми, със сестрите ми сме истински експерти в тази материя.

— Какво забележително момиче си ти…

— Ако има някакъв шанс да те излекувам от епиграмите, съм способна и на далеч по-лоши неща, вярвай ми.

— И ще рискуваш да бъдеш обвинена в безсрамие?

— Нещо, в което ти никога не си бил обвиняван, убедена съм — каза тя саркастично.

— Самата истина. Но при една жена безсрамието няма нищо общо със заиграването с езика и перченето и има всичко общо с деликатността. Може би това е така, защото жената не може да бъде скромна относно пороците си, а само по отношение на своите добродетели.

От края на масата, в който седеше Емили, се чу звук, напомнящ съмнително много за влажна пръдня.

Отново я зяпнах.

— Ама ти да не би току-що…

— Долових в думите ти ясно различима следа от епиграма.

— Моите епиграми, смятам ще се съгласиш, носят прелестното ухание на теменужки и рози, докато това…

Изпод полите на Емили се чу ново, по-шумно изригване.

— Милостиви Боже — отроних.

— Не се шегувам, Робърт. Смятам да възнаграждавам всяка твоя превзета реплика с една превзета пръдня.

— Знаеш ли, това е доста…

— А сега по-добре отвори някой прозорец — прекъсна ме тя. — Преди баща ми да влезе и да попита защо най-доброто му кафе от Ява мирише на клозет.

 

 

Така аз се научих да се ограничавам в епиграмите и да говоря сериозно по сериозните въпроси. Разбира се, именно говоренето сериозно беше моята поза, защото епиграмите, с цялата им повърхностност, бяха далеч по-близки до истинската ми природа. Но пък кой би устоял на изкушението да произнася възвишени слова за Реформата, когато вижда как всяка негова дума потъва в искрящите дълбини на тези сиви очи? Кой не би се преструвал, че му пука за бедните и онеправданите, ако наградата за тази фалшива съпричастност бе една неустоима усмивка? И кой не би се съгласил, че нещо наистина трябва да се направи по въпроса с правата на жените, след като жената, която говори с такава страст на тази тема, те възбужда неудържимо с всяка мека сричка, оформена от прекрасните й устни?

Струва ли ви се странно, че успявах с такава лекота да премина от следобеден флирт с госпожица Пинкър в Лаймхаус, към вечерно чукане с курва от Хеймаркет? Тези две неща бяха толкова различни, колко закуската и обядът, колкото изтокът и западът. В чукането влагах далеч по-малко, отколкото във флирта, но въпреки това то бе далеч по-необходимо. Почакайте, и това мога да обясня: знаех със сигурност, че ако не бяха проститутките, без съмнение щях да се излагам дори повече по време на следобедните си флиртове.

Във всеки случай сега флиртуването беше значително намаляло: госпожица Пинкър ме водеше на сбирки. Ох, как само ги обичаше тези сбирки. Имаше сбирка на Обществото за подпомагане международното развитие на Цивилизацията, сбирка на Фабианското общество^[3], сбирка на Обществото за премахване на Закона за заразните болести. Започнах да подозирам, че май се опитваха да ме усъвършенстват. Имаше и среднощни сбирки, при които раздавахме сладък чай на проститутките. Именно на такова събиране, прочее, стоицизмът ми да изтърпявам всички тези простотии бе възнаграден с едно наистина великолепно чукане — младо курве с неустоимо сладка усмивка ме хвана за ръката и ме поведе към една странична алея, където я праснах на крак срещу един шилинг, след което с доволна усмивка се върнах при спътниците си.

Присъствах още на официални обеди с теософи, вечери в подкрепа на трезвеността, на които обсъждахме необходимостта да се вдигнат данъците за производството на джин, докато размахвахме чаши с първокласно бордо. Бях също така на сбирка на Обществото за рационално обличане, където последователите на забележителната госпожица Блумър коментираха дизайна на женското бельо без никаква следа от свян (от този ден нататък неизменно се изчервявах лекичко, когато някой споменеше думата „триъгълник“). Имаше и една сбирка, която ме накара да се почувствам безкрайно неловко — тази на Братството на Новия живот, където някакво странно изчадие с висок, писклив глас говореше вдъхновено за транссексуалност, бъдещето на любовта между представители от един и същи пол и всякакви други форми на хомосексуални извращения. Бях придобил червеникаво-кафяв оттенък от неудобство в продължение на цели два часа, но за мое изумление Емили и останалите дами слушаха толкова невъзмутимо сякаш той… тя?… то? обсъждаше невинна екскурзия до някой морски курорт.

Това бе и моментът, в който осъзнах, че освободеното мислене на Емили може да бъде и извор на сериозни облаги за бъдещия й съпруг. В сексуално отношение тя щеше да бъде толкова либерална и лишена от предразсъдъци, колкото изобщо бе възможно за едно младо момиче по онова време. Който се оженеше за нея щеше да бъде голям късметлия.

Тази щастлива личност обаче със сигурност нямаше да бъда аз. Без значение колко сериозно аз и моите приятели презирахме търговията, когато се стигнеше до омъжването на една от дъщерите му, богатството на Пинкър щеше да бъде преценявано въз основа на количеството си, а не спрямо начина, по който е спечелено. Емили може и да не беше подходяща спътница в живота за прекия наследник на знатно английско семейство, но бе чудесна партия за втория син или за някой братовчед. Единствената причина никой все още да не я е вкарал легитимно в леглото си не се коренеше в източника на бащиното й богатство. Подобно на пазара за кафе, пазарът на браковете беше свързан с обмяна на блага, където големи количества стока сменяха притежателите си всяка седмица и докато цената на красивата дъщеря на заможен търговец можеше да варира леко с времето, всеки беше сравнително наясно с нея — както би се изразил Пинкър, ставаше въпрос за обичаен артикул. И точно тук беше уловката, защото Емили бе едно от онези редки явления, които просто не пасваха на обичайната схема — ако се върнем към сравненията с кафето, тя беше Първокласното на Пинкър. Начинът, по който баща й я беше отгледал, съвременните й възгледи, строгите й дрехи, фактът, че беше в бизнеса заедно с баща си — всичко това означаваше, че бе невъзможно човек да я сравнява със съседното момиче на щанда, с артикулите от нейната категория.

Не се съмнявах, че Пинкър се бе огледал сред синовете на познатите си от своя социален кръг, чудейки се кой от тях може да измъкне първородната му дъщеря от бащините ръце. Сигурно беше търсил човек, притежаващ съпоставимо с неговото богатство или най-малкото — достатъчно заможен човек. Ако бракът беше част от бизнеса, трябваше да го възприемаме като гилдия, място, където беше дяволски трудно да проникне външен човек. Обикновено от бъдещия съпруг се очакваше да приготви за съпругата си сума, равняваща се на едногодишния приход на баща й; в отговор на жеста бащата трябваше да се раздели със същата сума. В случая с Пинкър говорехме за хиляди лири. Той можеше и да си затвори очите за това изискване, ако успееше да омъжи дъщеря си за аристократ или в името на някаква друга сериозна социална облага, но просто не си представях как би направил нещо подобно заради някой като мен. Както се казва — пари при пари отиват.

Личните възгледи на Емили за брака бяха значително по-сложни. Спомням си как веднъж отивахме към склада на Пинкър, когато между нас избухна спор. Не мога да си спомня как започна всичко — предполагам, че съм направил някоя насмешлива забележка относно срещата, от която се връщахме. Тя се обърна към мен и попита ядосано:

— Наистина ли вярваш в това, което казваш, Робърт, или това е поредната ти поза?

— Това е едно от най-силните ми и непоклатими убеждения. Което означава, че със сигурност ще съм се отрекъл от него някъде в късния следобед.

— Въпросът — продължи тя, пренебрегвайки думите ми — беше дали мъжете и жените трябва да имат еднакви правни и политически права.

Спомних си, че вече бяхме говорили за тези простотии, свързани с женското право на глас, и въздъхнах, приготвяйки се да бъда сериозен:

— Мъжете и жените имат различни сфери на…

Отново бях прекъснат:

— О, да. Жените си имат стаи за шиене, а мъжете имат политиката, бизнеса и целия останал свят. Това не е равенство. Все едно да кажеш, че затворникът притежава свободата на килията си.

— Но една жена трябва да приема властта на съпруга си.

— И защо?

Трябва да съм изглеждал объркан, защото тя добави:

— О, никога не се говори за тези неща, разбира се. От нас се очаква да вярваме, че ако на жените се даде право на глас, това някак ще подрони изконното право на мъжа да бъде господар на дома. Само дето, като за начало, никой не може да ми даде логично обяснение защо мъжът трябва да бъде господар.

— Ами обърни внимание на всички неща, които са постигнати от мъже.

— Това е спорен аргумент — отсече. — Мъжете просто са имали възможността да ги постигнат.

— Твоят аргумент също е спорен, скъпа ми Емили. Казваш, че жените биха могли да постигнат повече, ако им се даде възможност, нали така?

Тя кимна.

— В такъв случай защо мъжете са получили тези възможности? Защото са се преборили за тях, ето затова.

По някаква неясна причина тези ми думи я разгневиха още повече. Тя спря и тропна с крак върху паважа:

— Значи всичко опира до това, така ли? До грубата сила, до изнасилването?

— Изнасилване? Откъде пък се промъкна това изнасилване в разговора?

— Дойде оттам, че твоите определения за брак и изнасилване са абсолютно еквивалентни. Докато аз вярвам, че един мъж и една жена могат да се обичат истински единствено ако са равноправни на всички възможни нива.

— Но мъжете и жените просто са различни — посочих очевидното аз. — Самият факт, че водим този забележителен спор в момента, го доказва.

— Освен това, ако бяхме женени, като мой съпруг, можеше да ми кажеш, че просто съм длъжна да приема правотата ти, с което да прекратиш спора.

— Аз и сега мога да ти кажа, че съм прав. Но ти просто не ме слушаш.

— Защото не можеш да докажеш гледната си точка! — Тя се беше зачервила от гняв. Продължавах да не разбирам какво толкова й бях казал, за да я вбеся така.

— Разсъждавай разумно — казах кротко.

— Писна ми да бъда разумна. Почти толкова, колкото ми писна и да бъда изискана дама.

— Кой пък ти каза, че си изискана дама?

— Всички мъже сте еднакви — отсече тя сърдито. — Поставяте ни на пиедестал и след това се разстройвате, когато ви информираме, че там горе няма много място за движение. Предполагам смяташ, че е нередно и да работя, нали?

— Емили, как стигнахме до работата? Бях останал с впечатление, че говорим за гласоподавателните права. Оттам изведнъж прескочихме на брака и…

— Не виждаш ли, че всичко е свързано? — отсече тя, след което просто млъкна. Цяла минута бяхме потънали в буреносния облак на гневна тишина.

— Ще имаш ли нещо против, ако запаля? — попитах плахо, докато вадех кутията си.

— Робърт, не ми пука дори и да изгориш.

Тя изобщо не забави крачка, когато се спрях, за да поднеса огънче към цигарата си, така че ми се наложи да я догоня.

— Бих предложил и на теб — казах — но…

— … но за една жена не е прието да пуши на улицата, нали?

— Всъщност щях да кажа, че сигурно е излишно, защото от теб и без това се вдига пушилка.

По-късно, докато работехме над записките си за някакво танзанийско лонгбери^[4] се обърнах към нея.

— Съжалявам, ако съм те разстроил с нещо по време на караницата ни.

Тя изглеждаше изненадана.

— Не е имало караница, Робърт. Ние спорихме.

— Има ли разлика?

— Както би казал баща ми — съществена разлика. — Тя въздъхна. — Понякога наистина ставам малко крайна, когато се намекне, че мястото на една жена е единствено в семейния й дом. Много хора дори смятат, че да работя за баща си е… неприемливо. Но за мен това е истинско удоволствие и не разбирам защо трябва да се откажа от него, за да надзиравам готвачи и прислужнички?

— Никога не бих ти предложил да изоставиш работата и да си останеш вкъщи.

— Нямах предвид теб.

— А кой тогава?

— Мислех си за бъдещия ми съпруг. Който и да е той.

— А!

— Във всеки случай — добави тя, — беше ми наистина приятно да поспорим. Дори когато не си прав, защитаваш разпалено доводите си, а това е хубаво понякога, не мислиш ли?

Това, което каза, всъщност важеше и за мен — беше ми доставило удоволствие да споря с нея. Подозирах обаче, че моите причини за това бяха доста различни от нейните. Всъщност не се интересувах особено от темата на разговора и по никой начин не държах да открием истината относно обсъжданите въпроси. За мен спорът бе сам по себе си друга форма на флирта — предизвикателство, провокация; разпалваща се агресия, която търси своето неизбежно физическо изражение. Подобно на игра на гоненица, аз не разсъждавах за опитите й да ме надбяга, а за това, което щеше да се случи, когато я настигна; когато обвия ръцете си около нея, притисна я към себе си и я принудя да се почувства победена. И подчинена.

А през цялото това време работата напредваше. Самата тя също беше форма на флирт или — може би е по-правилно да кажа на някаква странна сексуална игра. Миг след миг ние споделяхме своите усещания и възприятия; физическа интимност, отстояща на съвсем малко разстояние от истинското докосване. От истинското единение.

— Къпина или праскова?

— По-скоро си мисля за сливи. Или може би за узрели джанки.

— Има и някакво топло усещане — печащо се месо или може би разпален тютюн.

— Печащо се месо? Не би трябвало. Това би намеквало за подправки, а тук по-скоро долавям малц или мая. Подуши го пак.

— Всъщност си права. Бих казал, по-скоро коричката на прясно изпечен хляб.

— Много добре. — Тя си записа. — Ще позвъниш ли на Саут, за да изпразни кофата?

Докато възприятията ми ставаха все по-податливи спрямо тънкостите на различните миризми и нюансите във вкусовете, започнах да развивам и способността да надушвам присъствието на Емили, сякаш в кабинета край мен разцъфваше някакво странно и неустоимо цвете. Тя използваше деликатен парфюм, но аз нямам предвид това. Говорех за нейната собствена миризма, аромат на женственост, който се излъчваше от самата й кожа, особено от задната част на шията й. В него се долавяше захарна глазура, ванилия и топло мляко. Когато по време на работата ни Емили се изпълнеше с възбуда или страст, този аромат ставаше особено опияняващ. Можех да си я представя до мен в леглото съвсем ясно, в толкова ярки детайли — вкусът, докосването, миризмата, звуците и образите, че ми се струваше невъзможно тя да не споделя същите усещания. Всъщност бях убеден, че единствените причини да не ги спомене пред мен, са нейното възпитание и изисканост.

Понякога, когато излезеше от стаята, вдигах шала й, оставен на облегалката на стола, мачках сивия кашмирен плат в дланите си, а после вдигах пръсти към носа си и поемах дълбоко дъх, вдишвайки нейния аромат, който оставаше по кожата ми, сякаш бях докосвал някаква възбуждаща екзотична подправка.

Веднъж тайничко прибрах шала в джоба си, когато напусках офиса на Пинкър, и го отнесох с мен на Уелингтън Стрийт, където накарах едно момиче да го увие около голите си рамене, докато я чуках. Но също както уханието на минзухара бива надвито от торта, в която е израснал, така и този деликатен аромат се разпиля сред острите миризми на сношението. Освен това опъвах толкова енергично момичето отзад, натискайки гърба му силно надолу с едната си ръка, за да го принудя да извие по-нагоре задника си, че то без да иска се изпърдя по средата на акта. И въпреки че измърмори някакво извинение, поглеждайки ме над рамото си, скоро смрадта на развалено месо беше всичко, което можех да усетя. Не мога да кажа, че беше неприятно. Стори ми се дори уместно, вземайки предвид доказаните умения на Емили по темата, което допринесе за нещо още по-първично и животинско в изживяването.

Ах, не е ли възбуждащо!

Първо отпий от светлината на звездите,

а сред това изгрухти, заровен в тинята.

Както беше казал Ричард льо Галиен.