Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Various Flavours of Coffee, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бакалов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: С дъх на кафе
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-198-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245
История
- —Добавяне
Единадесет
Това, което научих в тези първи седмици от работата ми при Пинкър, бе нещо, което едва сега възприемам като очевидно: думите са коварни и подли. Нека вземем за пример прилагателното медицински. То ще отведе някого към спомена за острия вкус на йода; втори ще си помисли за замайващо сладката миризма на хлороформа; трети ще извика асоциация с богатата, ароматна топлина на балсам или сироп за кашлица. И всичко това ще зависи изцяло от техните собствени преживявания. Или думата мазен. Дали това е нещо положително или отрицателно? Веднага отговарям — когато говорим за влажното усещане от прясно смлени зърна кафе, през които прокарваш ръка — това е хубаво. Когато описваш усещането от добре свареното кафе в устата си, гъсто и плътно, пълната противоположност на думата воднисто — това също е хубаво. Ако става дума обаче за вкус на кафе, прекалено богато на масла, вкус, който определяме като гранясал, тогава думата мазен описва нещо твърде нежелателно. Задачата ни бе не просто да определим вкусовете на кафетата, но и да намерим универсални думи и фрази, с които да ги опишем.
Вземете тези думи например: миризма, ухание, благоухание, аромат, дъх. Дали означават едно и също нещо? И ако да — защо? Липсата на думите, които да обозначат различните видове миризми — уханието на зърната, ароматът на смляното кафе, специфичният дъх на течността в чашата — ни принуди да преразпределим вече съществуващи думи на нови назначения. По този начин скоро изоставихме обичайния език някъде зад нас и започнахме да говорим на наш личен, неразбираем за никого другиго диалект.
Научих и нещо друго: нашите възприятия се обогатяват все повече и повече, когато започнем да им обръщаме по-сериозно внимание и да ги анализираме. Пинкър бе споменал, че вкусът ми вече е добре оттрениран, но по времето, когато ме похвали по този начин, нямах много ясна представа за какво говори. Ден след ден обаче ставах все по-уверен в преценките си, по-точен в определенията. След време сякаш влязох в състояние на синестезия[1]], състояние, в което всичките ми сетива се оказаха свързани едно с друго, миризмите се обагриха в цветове, вкусовете рисуваха картини, а емоциите станаха точно толкова плътни и реални, колкото и досега ми с физическия свят.
Сигурно ви звучи превзето. Обмислете тези вкусове, неразделни с емоциите, които те пораждат. Опушеният вкус сякаш е роден в огън, обхванал купчина мъртви есенни листа; леден полъх във въздуха, свежест в ноздрите. Ванилията е топла и чувствена, огрян от тропическото слънце остров, покрит с непознати, ароматни подправки. Смолистият вкус носи плътната острота на борови шишарки или терпентин.
Всички кафета, когато са анализирани внимателно, имат слабия аромат на изпечени лукчета; някои — без никакво съмнение — носят отсянка на сажди, свеж лен, стърготини от подострен молив или окосена трева. Някои ще ви поднесат плодовия богат аромат на прясно обелени ябълки, докато други ще ви изненадат със строгия, леко кисел вкус на суров картоф. Има кафета, които ще ви напомнят за повече от един познат ви аромат: самите ние открихме едно, което съчетаваше целина и къпини, друго, в което си бяха дали среща жасмин и джинджифил, и трето, където усетихме шоколад и плъзгащо се по самия ръб на сетивата ухание на свежа, хрупкава краставица.
А през цялото време Пинкър влизаше и излизаше на скорост от кабинета, проверявайки докъде сме стигнали и крещейки „Какво открихте?“ или „Как ще го определим? Рози? Нека усъвършенстваме — какъв точно вид рози?“.
Работата започна да ме обсебва. Една вечер крачех бързо по крайбрежието, когато чух вик: „Добре опечени!“, и усетих аромата на горещи орехи, чиито черупки почерняваха при досега си с нажежените въглища. Обърнах се: някакво хлапе стоеше до скарата си и пълнеше хартиени кесии с печени орехи. И това, което усещах, беше познатият ми аромат на смляно явайско кафе, върху което изсипваш гореща вода. При друг подобен случай бях в магазин за книги на Сесил Корт, преглеждайки едни заинтригували ме стихосбирки. Взех чудесен стар екземпляр на Де Куинси и докато го прелиствах, осъзнах, че миризмата на восък, идваща от добре запазената кожена подвързия, ми напомня за остатъчния вкус от йеменската мока. Дори съвсем обичайният вкус на препечен черен хляб с масло веднага извикваше спомена за индийското мизоре и в този момент нищо не можеше да ме освободи от натрапчивата идея да изпия чаша от това кафе освен… чаша от това кафе. По това време вече бях взел достатъчно количество проби в квартирата си, за да мога да задоволя заформящата се пристрастеност още в мига, когато се събудя и прочистя съзнанието си.
Въпросното съзнание, трябва да отбележа, посрещаше повечето сутрини силно размътено. Прекарвах всеки ден в компанията на Емили и Ейда, а вечерите си — заобиколен от момичетата от Уелингтън Стрийт или Мейфеър. Няма как да не спомена случая, при който една проститутка от дома на госпожа Купър на Албермарл Стрийт ме попита с какво точно се занимавам и когато й обясних, че работата ми е свързана със сензорен анализ на различните вкусове и миризми, тя настоя да подуша полите й и да определя какво различавам там (за протокола: мускус, праскови, сапуна на Пърл и сурови омари). Когато щастливо се похвали на останалите момичета, всички пожелаха да преминат през същата процедура. Обясних им принципите на паралелния анализ и бързо се озовах в леглото с четири или пет от тях. В резултат прекарах доста интересна нощ, определяйки вкуса и миризмата на телесните им сокове. Изживяването беше впечатляващо не на последно място и поради изненадващия факт, че всички те бяха едва доловимо различни. Базовият аромат определено беше мускус, осезаем в по-голяма или по-малка степен, но към него се добавяше богат набор от индивидуални аромати, вариращи от лимон до ванилия. При едно от момичетата долових ухание, което не можах да определя, въпреки че ясно осъзнавах, че знам за какво става въпрос; подобно на познато име, плъзгащо се по периферията на паметта. Това тайнствено ухание ме измъчваше през цялата вечер и когато се прибрах в стаята си, бях прекалено объркан, за да заспя. Едва на следващия ден прозрението освободи съзнанието ми от мъките: това бе ароматът на ябълков цвят, сладката миризма, обвила междуселски път през пролетта.
Тази вечер донесе със себе си две важни последствия. Първо, осъзнах, че уханието на възбудена жена ми напомняше за кафето, но съществуваха и кафета, напомнящи за аромата на възбудена жена — някои африкански сортове в частност носеха в уханието си нещо тъмно и земно, извикващо в съзнанието идеята за пристъпващи в спечената от слънцето пръст черни женски ходила. Това беше нещо, което съвсем естествено не споменах пред Емили и Ейда, но за себе си използвах един от термините на Лино, за да го опиша: hircinos — мириса на разврата.
Второ — и далеч по-важно — вече разбрах със сигурност, че ако искаме да направим нашия Наръчник наистина полезен, следвайки идеята на Пинкър да създадем общи стандарти в различните краища на света, трябваше да предвидим и някакъв вид проба от всяка миризма или вкус, които определяхме. Реално казусът беше доста прост: от това, което правехме, щеше да има полза единствено ако двама души успеят да разпознаят в дадена дума абсолютно идентичен вкус или миризма. При някои понятия не виждахме проблеми — като например смола или чесън. От друга страна, ябълковият цвят, ванилията, пресните орехи — това бяха миризми, които беше лесно да си представим насред спокойствието на Пинкъровия офис, но как можехме да сме сигурни, че в бъдеще едната от страните в сделката, използваща Наръчника и намираща се насред Африка, Цейлон или Бразилия, ще бъде способна да усети същото, при положение че говорехме за места, където ябълковият цвят не беше често срещано явление. Трябваше да създадем малки здрави кутийки, които да съдържат проби от основните миризми и да дават идея на човека в другия край на света какво точно имаме предвид.
Ейда веднага одобри практичността на идеята — като учен, тя разбираше методите, по които една миризма би могла да бъде адекватно дестилирана, а и нямаше как да не забележа радостта й, че най-сетне сме намерили някаква роля за нея в работата си. Също както в една картина не беше нужно да се съдържат всички налични цветове, различните вторични вкусове и миризми можеха да бъдат просто комбинации от първичните. Тя създаваше кутийки с проби, които не съдържаха всяко ухание, което използвахме в Наръчника си, а по-скоро нещо, което можеше да се определи като еквивалент на първичните цветове от горния пример. Така екстрактът от портокали беше достатъчен, за да напомни уханието на цитрусовите плодове като цяло. За нашите цели бе нает и въведен в работата парфюмеристът господин Клий. След това Ейда се зае с техническото осъществяване на задачата да се създадат проби от различните миризми, които да издържат при излагане на сериозните тропически жеги.
Един следобед се разхождах из офиса, говорейки почти непрекъснато — опитвах се да изясня качествата на едно стипчиво бразилско кафе, анализът на чийто комплексен аромат ме бе принудил да изпия достатъчно, за да се превъзбудя. В добавка тази сутрин си бях купил великолепен нов бастун с дръжка от слонова кост, а от великолепния нов бастун няма особена полза, ако не си в движение — докато в един момент не погледнах надолу и не забелязах човешки крак, подаващ се изпод бюрото.
Млъкнах и вдигнах поглед. Емили стоеше в единия край на бюрото, водейки обичайните си записки, а Ейда бе в другия, погълната от някаква научна книга. Отново погледнах надолу. Кракът, явно забелязал спонтанния ми интерес към него, бързо се раздвижи подобно на охлюв, прибиращ рогцата си.
— Надушвам… — подуших демонстративно въздуха. — Надушвам натрапник.
Емили ме погледна с любопитство.
— Усещам ясната миризма на хлапе, което се крие на място, където не би трябвало да бъде — обявих. Почуках с бастуна си по бюрото. — Кой е там?
Тих, уплашен глас се чу изпод дървото:
— Аз.
— Това е просто Фрог — обясни Емили.
— Разкарай се — изръмжа Ейда, без да вдига поглед от книгата си. — Изчезни, досадно земноводно[2].
Едно малко момиченце изскочи изпод масата, полази приклекнало по пода като жаба и изквака.
— Защо не си в класната стая, Фрог? — попита Ейда строго.
— Госпожа Уолш е болна.
— Госпожа Уолш е болна, защото ти я поболяваш — скара й се Емили. После вдигна поглед към мен. — Възпитателката й. Страда от невралгия.
— Така или иначе, предпочитам да стоя тук с вас — обяви хлапето, изправяйки се на крака. Беше на около единадесет години. Краката изглеждаха прекадено дълги за тялото й, а очите й бяха леко изпъкнали, което наистина я караше да прилича на жаба. — Мога ли да остана? Няма да ви преча, а и мога да предпазвам Емили от поетичните домогвания на Робърт не по-зле от когото и да било друг.
— За теб той е господин Уолис — побърза да каже Ейда, видимо притеснена — И не намирам причина да предпазваме Емили от каквото и да било.
— Мога да ви нося проби.
— Това е работа на Саут. И е неподходяща за дете.
Момиченцето се начумери.
— Защо винаги ме изключвате от забавленията си? Самите вие не вършите нещо кой знае колко полезно. Обещавам да се държа добре.
— Трябва да попиташ татко дали можеш да останеш.
— Щом е така — мога да остана — триумфално заяви момиченцето. — Защото татко каза, че мога да остана, ако ви помоля.
— При условие че не отронваш и думичка — добави Емили непреклонно.
Момиченцето приклекна и изквака.
— И по възможност не квакаш.
— Аз съм жабка!
— Във Франция — отбелязах с благ тон — жабите ги сваряват и след това ги ядат със зелен сос.
Тя обърна големите си кръгли очи към мен.
— Ама аз не съм истинска жаба — обясни притеснено. — Аз съм Филомения. Само че когато Ейда беше малка, не можеше да произнесе Филомения и затова ме наричаше Фрог. Ама на мен всъщност доста ми харесва да бъда жаба — тя подскочи на близкия стол. — Не ми обръщайте внимание. Точно бяхте стигнали до момента, в който обяснявахте, че вкусът му наподобявал лимон.
От този момент нататък в офиса се насъбра прилична тълпа. Ейда ме игнорираше винаги когато беше възможно, но пък хамалинът Саут и хлапето Фрог неизменно ме зяпаха, докато опитвах кафетата, с изумление, което говореше, че виждат в мен някакво особено екзотично изчадие. Не че се гордея особено с поведението си, но тази отдадена на личността ми публика определено ме подтикваше да влизам в екзотичната си роля, извъртайки максимално обясненията си, предизвиквайки възхитените въздишки на Фрог и отчаяните на Емили.
— Опитваш се да впечатлиш Емили, а? — попита ме веднъж Фрог. Току-що се бяхме върнали от обяд и сестра й беше излязла от кабинета, за да закачи палтото си, така че бяхме останали насаме с хлапето.
— Не съм убеден, че това е особено учтив въпрос.
— Ейда е убедена, че го правиш. Преди малко я чух да пита Ем дали вече е попаднала в очарователната клопка на лорд Байрон. Така те нарича Ейда, ако не знаеш. — Тя млъкна за момент. — Ако се опитваш да очароваш Емили, да знаеш, че трябва да се ожениш за нея. Такова е правилото. Тогава ще мога да ви стана шаферка.
— Убеден съм, че баща ви си има собствено мнение по въпроса.
— Да го попитам ли дали мога да ви стана шаферка? — В гласа на Фрог се долаваше плашеща настоятелност.
— Имах предвид, че най-вероятно си има собствено мнение за кого да се омъжи Емили. Убеден съм, че решението в крайна сметка е негово.
— О, той определено иска да я омъжи — каза тя убедено. — Сигурна съм, че ще свършиш работа. Богат ли си?
— Ни най-малко.
— Изглеждаш богат.
— Просто съм прахосник.
— Какво значи прахосник?
— Някой, който не печели толкова, колкото би му се искало. Но продължава да си купува хубави неща, въпреки че не може да си ги позволи.
— Като годежни пръстени?
Разсмях се.
— Не, не и годежни пръстени. Годежните пръстени определено не са хубави неща.