Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (7)

1

Националният празник започна както обикновено, преди хората да са се усетили. Полицията в Осло вече бе прибрала повече от двайсет замаяни, облечени в червено тийнейджъри, които в момента спяха в изтрезвителното, очаквайки бащите им да ги откупят със снизходителна усмивка на уста. Останалите няколко хиляди абитуриенти се стараеха с всички сили никой да не проспи тържеството. По улиците пищяха евтини автобуси със скъпарски музикални уредби. В разкоша вече се виждаха и наизлезли хлапета. Те тичаха като палета след натруфените автобуси и просеха карти за абитуриенти. На гробищата групи ветерани от войната — с всяка изминала година все по-малко на брой — се събираха, за да отбележат тихо и кротко Деня на мира и свободата. През града се влачеше музикална трупа, тътрейки крака в подобие на марш. Сърдитите звуци на тромпетите се грижеха всеки, който все още спеше противно на очакванията, да се събуди и да изпие първата си чаша кафе за деня. В парковете на града изпод одеяла и найлонови пликчета изпълзяваха наркомани, без да имат представа какво се случва.

Времето беше обичайното. На юг облачната покривка се разкъса, но нямаше изгледи денят да бъде топъл. Напротив: възникваха опасения за превалявания от дъжд, ако се съдеше по сивия оттенък на небето на север. Повечето дървета бяха все още с полуоголени клони, макар че брезата вече беше започнала да цъфти. Родителите навличаха децата с вълнено бельо, а малчуганите още на закуска хленчеха за сладолед и кренвирши. Знамената плющяха под напора на силния вятър.

Кралството бе готово за празненство.

Пред хотел в центъра на Осло зъзнеше полицайка. Беше прекарала там цяла нощ. Все по-често и възможно най-дискретно си поглеждаше часовника. Скоро щяха да я сменят. На няколко пъти си позволи да размени две-три думи със свой колега, застанал на пост на пет-шест метра от нея, но иначе нощта й се стори непоносимо дълга. Известно време се мъчеше да убие времето, като гадае кои от минувачите са телохранители. Около два часа обаче потокът от хора намаля. Доколкото виждаше, по покривите нямаше часовои. След като малко след полунощ придружиха американския президент и я оставиха в хотела, тъмните, лесно разпознаваеми автомобили с тайни агенти, които минаваха край нея, вече не се забелязваха. Но те, разбира се, бяха там. Тя го знаеше, макар да беше само едно обикновено ченге, служещо по-скоро за украса в спретнатата си униформа, мръзнейки до степен да си докара цистит.

Към главния вход на хотела се приближи автомобилен кортеж. По принцип достъпът дотам беше свободен. Сега обаче го бяха ограничили с метални решетки и пред скромния вход се образуваше издължена временна площадка.

Полицайката вдигна две от бариерите, както гласеше предварителната инструкция. Направи няколко крачки към входа. Може пък да зърне госпожа Президента отблизо, когато я вземат за празничната закуска. Би било своеобразна награда след кошмарната нощ. Не че й пукаше за подобни зрелища, но все пак тази дама бе най-овластената жена на света.

Никой не я спря.

Първата кола удари спирачки и през въртящата се врата на хотела изскочи мъж. Беше гологлав, без връхни дрехи. На ремък през рамо носеше комплект за радиовръзка. Полицайката мерна кобур изпод разкопчаното му яке. Безизразното му лице биеше на очи.

От седалката до шофьора в четвъртата кола слезе дребен, набит мъж в тъмен костюм. Преди да излезе напълно от колата, другият мъж го пресрещна, хвана го за ръката и двамата постояха така няколко секунди. Разговаряха шепнешком.

— Какво? What?

Дребният норвежец не притежаваше непроницаемото лице на американеца. Зяпна от почуда за миг, после се окопити и се изправи. Полицайката бавно направи няколко крачки към колата. Все още не отгатваше какво казват.

От хотела излязоха още четирима мъже. Единият говореше тихо по мобилен телефон, втренчен в ужасяваща статуя от блестяща стомана на мъж, чакащ такси. Останалите трима агенти дадоха знак на човек извън полезрението на полицайката, а после тримата вкупом, като по зададен сигнал, погледнаха към нея.

— Hey you! Officer! You! (Ей, ти! Полицай! Ти!)

Полицайката се усмихна колебливо. После вдигна ръка и посочи към себе си с въпросително изражение.

— Yes, you (Да, точно ти.) — повтори единият и се озова до нея с три гигантски скока. — ID, please. (Документ за самоличност, моля.)

Тя извади служебната карта от вътрешния си джоб. Мъжът хвърли поглед на норвежкия герб. Без дори да обърне картата, за да провери снимката, я върна на полицайката.

— The main door. No one in, no one out. Got it? (Главната врата. Никой да не влиза, никой да не излиза. Ясно?)

— Yes. Yes.

Полицайката преглътна и облещи очи.

— Yes, sir!

Мъжът обаче вече се намираше твърде далеч, за да чуе учтивата фраза, която тя най-после успя да измисли. Колегата от снощи се приближи до главния вход. Очевидно получи същата заповед като нея и придоби неуверен вид. И четирите автомобила потеглиха внезапно с пълна газ, излязоха от площадката и изчезнаха.

— Какво става тук? — прошепна полицайката и зае позиция пред двойната стъклена врата; колегата й изглеждаше напълно объркан. — Какво, по дяволите, става тук?

— Трябва… Май ни наредиха да пазим тази врата.

— Това го разбрах. Но… защо? Какво се е случило?

Отвътре се зададе възрастна дама и се опита да раздвижи крилата на вратата. Носеше тъмночервено палто и чудата синя шапка с бели цветя по периферията. На гърдите си бе закрепила връзка по случай Седемнайсети май, която стигаше почти до пода. Най-после тя успя да излезе навън.

— Съжалявам, госпожо. Налага се да изчакате малко — съобщи й полицайката с най-милата си усмивка.

— Да изчакам — враждебно повтори дамата. — След четвърт час ще посрещам дъщеря ми и внучката ми! Имам резервация за…

— Вероятно няма да трае дълго — успокои я полицайката. — Бъдете така добра…

— Аз ще се погрижа — обади се мъж в униформа на хотела, задал се от рецепцията с бързи крачки. — Госпожо, елате с мен и…

— Oh say, can you seeeeeeeeeee, by the dawn’s early liiiught… (O, виждаш ли, докато съмне…) — неочаквано мощен глас разцепи сутрешния въздух.

Полицайката се обърна рязко. От северозапад, където отцепената улица водеше към паркинг на юг от Централната гара, се зададе огромна мъжка фигура, облечена в тъмно палто, с микрофон в ръка, следван от музикална трупа.

— … what so prouuuuuuuudly we hailed… (… която толкова гордо приветствахме…)

Тя веднага го позна. Нямаше как да се сбъркат и белите униформи на музикантите и тя внезапно се сети, че Младежката организация на училище „Синсен“ и мъжът с мощния глас на професионален певец по план трябваше да създадат задушевна сутрешна атмосфера за госпожа Президента точно в седем и половина, преди да я заведат на закуска в Двореца.

Биенето на барабаните придоби силата на гръм. Певецът се сви като за скок и си пое дъх:

— … at the twighlight’s last gleeeeeeming… (… при последните отблясъци на здрача…)

Трупата се опитваше да свири в такт, напомнящ марш. Певецът обаче имаше афинитет към тържественото пеене. Постоянно изоставаше в мелодията, а страстният език на тялото му се намираше в ярък контраст с военната стойка на музикантите.

Госпожа Президента все още не се показваше. Автомобилният кортеж отдавна бе изчезнал. Американците, едва успели да дадат заповедите си, преди да се втурнат обратно към фоайето на хотела, също не се виждаха през затворената врата. Там стоеше само възрастната дама с шапка в ръка и беснееше. Някой явно бе блокирал бравата. Младата полицайка стоеше сама и нямаше представа какво да стори. Дори колегата й се изгуби някъде, без тя да разбере къде. Поколеба се дали изобщо постъпи правилно, като прие заповед от чужденец. Но никой не дойде да я смени, каквато беше уговорката.

Дали не е редно да позвъни на някого?

Вероятно причината се криеше в студа или в нервното напрежение заради престижната задача, но четирийсетимата музиканти и вокалът звезда продължаваха невъзмутимо да изпълняват Starspangled Banner (Обсипано със звезди знаме.) на отцепената улица, преустроена по-скоро в неуспешно място за тържества с един-единствен зрител в лицето на полицайката.

— Мамка му, Мариане! Мамка му!

Полицайката се обърна рязко. Колегата й се втурна към нея от странична врата на хотела. Беше си свалил шапката. Тя сбърчи нос и посегна с ръка да оправи периферията на своята.

— Тази жена е изчезнала, Мариане — запъхтяно съобщи той.

— Какво?

— Дочух го от двама… само исках да разбера какво става, нали, и…

— Наредиха ни да не мърдаме оттук! Да охраняваме вратата!

— Не да приемам техни заповеди! Те нямат право да командват на наша територия! А и трябваше да ни сменят преди половин час. Затова влязох оттам — той посочи нетърпеливо с ръка. — … а служителите на хотела не ме спряха, нали съм с униформа и така нататък, та…

— Кой е изчезнал?

— Жената! Бентли! Госпожа Президента, коя!

— Изчезнала — вяло повтори тя.

— Няма я! Никой не знае къде е! Или поне… така чух да казват двама от онези типове и… — той не довърши мисълта си и се засуети с мобилния си телефон.

— На кого звъниш? — подхвана Мариане и запуши едното си ухо; трупата беше на път да достигне кресчендо. — На кого се обаждаш?

— На „Ве Ге“ — прошепна колегата й. — Новината струва поне десет хиляди.

Тя мълниеносно грабна телефона от ръката му.

— Не става — просъска тя. — Трябва да намерим… да се свържем с… — погледна мобилния телефон, сякаш можеше да й помогне. — С кого трябва да…

— … and the laaaand of the freeeeeee! (… и страната на свободните!)

Песента постепенно утихна. Изпълнителят се поклони неуверено. Някой от трупата се разсмя. После настъпи пълна тишина.

Гласът на полицайката прозвуча тънко, пискливо, а ръцете й трепереха, когато вдигна телефона пред очите на колегата си и довърши:

— С кого… с кого, по дяволите, трябва да говорим?