Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (64)

12

— Това е най-красивото място в Осло — обясни Ингвар Стубьо и посочи към обикновена пейка до езерото. — Малко чист въздух ще ни подейства добре.

Лятото превзе града. За едно денонощие температурата се повиши с близо десет градуса. Слънцето окъпа небето в светлина и го оцвети в тебеширенобяло. Листата на дърветата по поречието на Акершелва станаха по-наситено зелени само в рамките на предобеда, а във въздуха се носеше толкова полен, че очите на Ингвар започнаха да сълзят още щом слязоха от колата.

— Това парк ли е? — попита Уорън Скифърд без особен интерес. — Огромен парк?

— Не. Намираме се в покрайнините на града или в покрайнините на гората, ако така ти харесва. Тук дърветата и къщите се срещат. Красиво е, нали? Сядай.

Уорън погледна подозрително мръсната пейка. Ингвар извади носна кърпичка и избърса следите от празненството по случай Седемнайсети май: малко засъхнал шоколад, ивица кетчуп и нещо, което предпочиташе да не разбира какво е.

— Ето така. Настанявай се.

От пластмасовия плик Ингвар извади две грамадни кръгли хлебчета, опаковани във фолио, и няколко кутийки кока-кола „Лайт“.

— Трябва да внимавам за килограмите — напомни той и сложи провизиите върху пейката между тях. — Всъщност предпочитам нормалната кока-кола. The real thing^[1]. Но, знаеш ли…

Потупа се по корема. Уорън мълчеше. Не докосна храната. Наблюдаваше три канадски гъски. По обраслия с трева наклон към езерото гонеха едно кученце, наполовина по-малко от най-едрата птица. Тази игра му допадаше. Щом някоя гъска го застигаше с тракаща човка, бодрото животно се обръщаше рязко и се втурваше на зигзаг към езерото с лай.

— Няма ли да хапнеш? — попита Ингвар с пълна уста.

Уорън продължаваше да мълчи.

— Слушай, Уорън — подзе Ингвар и преглътна. — Наредено ми е да те придружавам навсякъде. Все по-ясно ми става, че не си особено склонен да ме информираш за каквото и да е. По-точно нас, да информираш нас. Не можем ли поне да си прекараме приятно времето? — той лапна голямо парче от двойния сандвич. Думите му се изгубиха сред залъците.

На кучето му писна. Спря да обръща внимание на гъските и пое по брега с нос, забит в земята, в посока към езерото в Мариината долина.

Ингвар продължи да се храни мълчаливо. Уорън обърна лице към слънцето, преметна левия си крак върху дясното коляно и затвори очи срещу ослепителната светлина.

— Какво има? — попита Ингвар, след като погълна своя сандвич и половината от сандвича на Уорън.

Смачка фолиото, пусна го в плика, отвори едната кутия с безалкохолно и отпи.

— Какво става всъщност с теб? — повтори той и се помъчи да преглътне оригването си.

Уорън седеше неподвижно.

— Както искаш — съгласи се Уорън и извади чифт слънчеви очила от джоба на палтото си.

— Навън броди един проклетник — отвърна Уорън, без да си променя позата.

— Много са — поправи го Ингвар. — Твърде много са, ако питаш мен.

— Да, но един иска да ни види сметката.

— Аха…

— Вече започна. За беда не знам как смята да продължи. А и никой не желае да ме чуе.

Ингвар се опита да се намести по-удобно на ръбестата пейка. За момент кръстоса крака като Уорън, но коремът му се възпротиви на натиска и той отново стъпи леко разкрачен на земята.

— Тук съм — напомни той. — Целият съм слух.

Уорън най-сетне се усмихна. Заслони очи с ръка и се огледа.

— Тук наистина е красиво — тихо призна той. — Как е Ингер Юхане?

— Много добре. Чудесно.

Ингвар бръкна в плика и извади шоколад. Махна станиола и предложи на Уорън.

— Не, благодаря. С ръка на сърцето твърдя, че през цялата ми кариера тя се оказа най-съвестната ми и интелигентна ученичка.

Ингвар погледна шоколада. Поколеба се, уви го в станиола и го прибра в пластмасовия плик.

— Ингер Юхане е добре — повтори той. — Миналата зима ни се роди дъщеря. Здраво, прекрасно дете. Това мога да ти споделя. Толкова по въпроса, Уорън.

— Толкова ли е зле? Тя още ли…

Ингвар си свали очилата.

— Да. Зле е. Не искам да говоря с теб за Ингер Юхане. Би било много нелоялно от моя страна. А и нямам никакво желание. Ясно?

— Разбира се.

Американецът леко се поклони и разпери извинително ръце.

— Най-голямата ми слабост — призна той и се усмихна със стиснати устни, — жените.

Ингвар нямаше какво да му каже. Загризаха го съмнения дали изобщо имаше смисъл от този излет. Преди един час Уорън най-неочаквано се появи в кабинета на Петер Салхюс — без предупреждение, без да се обади. Ингвар реши да пробва да намери общ език с него, като разчупи рутината.

Нямаше обаче никакво желание да разговарят за Ингер Юхане.

— Знаеш ли — обади се Уорън, — понякога, когато нощем не мога да заспя и се потя над грешките си в живота, осъзнавам, че всички те са свързани с жени. А сега в какво положение съм? Ако не открият президент Бентли жива, кариерата ми приключва. Една жена държи в ръцете си цялото ми съществуване — Уорън придружи думите си с демонстративна въздишка. — Жени. Така и не успях да ги разбера. Толкова са неустоими и тайнствени.

Ингвар усети как скърца със зъби. Съсредоточи се в опит да спре. Оказа се почти невъзможно и той поглади бузите си с ръка, за да се отпусне.

— Не си съгласен — изсмя се Уорън.

— Така е.

Ингвар рязко се изправи.

— Не съм съгласен — продължи той. — За мен много малко от тях са неустоими. А повечето можеш да ги проумееш много лесно. Невинаги, не през цялото време, но в общи линии. Но — той разпери ръце и погледна в друга посока — за тази цел е нужно да ги смяташ за равноправни на теб хора, разбира се.

— Туш — усмихна се широко към слънцето Уорън. — Много коректно. Напълно… по скандинавски.

На фона на чуруликането на птичките и шума от реката звънна мобилен телефон. Ингвар се потупа по джобовете, за да разбере къде е.

— Ало — избоботи той, когато най-сетне го откри.

— Ингвар?

— Да.

— Петер се обажда.

— Какво?

— Петер Салхюс.

— О! Здрасти.

Ингвар понечи да се изправи и да се отдалечи от пейката, но съобрази, че Уорън не разбира норвежки.

— Нещо ново? — поинтересува се той.

— Да. Да си остане между нас, Ингвар. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се. Какво има?

— Без да се впускам в подробности, ще призная, че имаме… Е, доста добре сме осведомени за случващото се в американското посолство, така да се каже.

Пауза.

Подслушват ги, помисли си Ингвар и взе полупразната кутийка с кока-кола, без да пие. Мамка му, ама те наистина подслушват посолство на приятелска държава на норвежка територия. Какво, по дяволите се…

— Според тях Хелън Бентли е жива, Ингвар.

Дишането на Ингвар леко се ускори. Изкашля се и се помъчи да си придаде вид на опитен картоиграч. За всеки случай обърна гръб на Уорън.

— И къде е?

— Това е въпросът, Ингвар. По тяхна информация госпожа Президента е влизала в интернет страници, за които са й нужни шифри за достъп. Или е тя, или някой е измъкнал от нея тези шифри. Ако последното е вярно и то сочи, че тя е жива.

— Но… Не разбирам докрай…

— Проследили са я и са стигнали до IP-адреса на съпругата ти. За щастие още не знаят чий е.

— Инг…

Ингвар спря. Не искаше да споменава името й в присъствието на Уорън.

— Установили са откъде е влизала в страниците: от компютър на университета. Сега се карат с ръководството, за да им даде информация кой използва компютъра. Ще успеем да ги забавим известно време, но няма да е за дълго. Мислех си обаче… Ще накарам Бастесен да изпрати патрул пред дома ти в случай че има нещо вярно в слуховете за некоординираните с нас действия за ФБР. Ако съм на твое място, ще се прибера.

— Да… Разбира се… Благодаря ти.

Приключи разговора, без изобщо да му мине през ум да съобщи къде да изпратят патрула. Ингер Юхане не си беше вкъщи. С Рагнхил се намираха в квартал Фрогнер, незнайно на какъв адрес.

Ингвар се изправи рязко.

Пластмасовият плик и запечатана кутийка кока-кола „Лайт“ останаха на пейката. Уорън се втренчи изненадан в отпадъците, а после тръгна с бърза крачка след Ингвар.

— Какво има? — попита той, когато го настигна.

— Ще те оставя в града, става ли? Трябва да разбера нещо.

Масивното му тяло се заклати тежко, когато затича към колата. Тъкмо се качваха и телефонът на Уорън звънна. Отговори с кратко „да“ и „не“. Затвори след половин минута. За секунда Ингвар откъсна очи от пътя и погледна американеца. Направо се изплаши. Лицето на Уорън беше пепелявосиво. Стоеше с полуотворена уста и очите му всеки момент щяха да потънат в черепа.

— Май са намерили госпожа Президента — беззвучно съобщи той и мушна телефона в джоба си.

Ингвар превключи на по-висока предавка и се понесе по булеварда.

— По всичко личи, че е заедно с Ингер Юхане — продължи Уорън със същия необикновено вял тон. — Към вас ли отиваме?

По дяволите, помисли си отчаяно Ингвар. Вече са успели да научат! Не можахте ли да ги забавите малко по-дълго!?

— Ще те оставя в центъра — отвърна той. — Оттам нататък се оправяй сам.

С ръка на волана, носейки се с бясна скорост по шосето, той се опитваше да се свърже със Салхюс. Цяла вечност слуша сигнала за свободно, а после се включи гласовата поща.

— Петер, обажда се Ингвар — изломоти Ингвар. — Звънни ми веднага. Незабавно, разбра ли?

За предпочитане беше да мине по Околовръстното. Да си проправи път през града в този час на деня би отнело твърде много време. Сви към колелото на детелината под Околовръстното шосе и пое с още по-голяма скорост на запад.

— Слушай — обади се тихо Уорън. — Ще ти издам една тайна.

— Време беше да започнеш да говориш — измърмори Ингвар. Почти не го слушаше.

— Очертава се сблъсък с моите хора. И то доста силен.

— Знаеш ли, сигурно имаш с кого да говориш за това. Нека да не съм аз.

Тръгна да изпреварва един камион и едва не се блъсна в малък фиат, пътуващ в насрещното платно. Изруга звучно, избегна фиата и натисна газта.

— Ако отиваш при Ингер Юхане — продължи Уорън, — добре е да ме вземеш със себе си. Ситуацията е, меко казано, опасна и аз…

— Няма да идваш.

— Ингвар! Ингвар!

Ингвар удари спирачки. Уорън, който се возеше без колан, политна към таблото. Успя да се предпази с ръце. Ингвар сви към ръба на шосето точно до жп прелеза под Държавната болница.

— Какво — изрева той в лицето на американеца. — Какво искаш, дявол да те вземе? Не можеш да отидеш сам. Предупреждавам те. За твое добро е.

— Излез. Слез от колата. Веднага.

— Сега? Тук? Насред магистралата?

— Да.

— Не го мислиш насериозно, Ингвар. Чуй ме…

— Вън!

— Чуй ме!

В гласа му се прокрадна нотка на отчаяние. Ингвар се помъчи да диша равномерно. Стисна волана с ръце и изпита неистово желание да удари някого.

— Както ти казах и в парка, аз съм идиот по отношение на жените. Правил съм толкова глупости — затаи продължително дъх. Когато отново заговори, думите му заваляха с бясно темпо: — Но съмняваш ли се в качествата ми на агент на ФБР? Нима съм стигнал дотук, без да съм компетентен? Наистина ли си мислиш, че за теб е по-добре да попаднеш в ситуация, за която нямаш никаква представа, вместо да разполагаш зад гърба си с подкрепата на агент с трийсетгодишен опит и в добавка с оръжие?

Ингвар прехапа долната си устна. Двамата мъже се спогледаха бързо. Ингвар даде на първа скорост и потегли. Набра номера на Ингер Юхане. Тя не вдигна. Не се включи дори гласова поща.

— Мамка му — процеди той през зъби и набра 1881. — Мамицата му.

— Моля? — попита нечий глас от телефона. — Какво казахте?

— Искам да помоля за адрес в Осло, ако обичате. На Хане Вилхелмсен. Улица „Крюсе“, но кой номер?

След няколко секунди жената му отговори кисело.

Отклонявайки се от Околовръстното, за да поемат по друга детелина, Ингвар набра номера на дежурната оперативна част.

Нямаше никакво намерение да се озове сам-самичък и опасна ситуация, ала изобщо не възнамеряваше да взема със себе си чужд гражданин, към когото, както осъзна в крайна сметка, изпитваше антипатия.

И то доста силна.