Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (63)

11

Младият мъж пред екрана в малкия кабинет недалеч от The Situation Room в Белия дом установи, че буквите и цифрите започват да подскачат пред погледа му. Стисна силно очи, тръсна глава и направи нов опит. Все още му бе трудно да спре погледа си върху конкретен ред или конкретна колонка. Пробва да масажира врата си. От подмишниците му го лъхна острата миризма на еднодневна пот и той засрамено сви ръце към тялото си с надеждата никой да не се отбие при него.

Не затова се мъчи в университета. Когато му предложиха работа в Белия дом и то само след две години стаж като компютърен специалист, той направо не повярва какъв късмет извади. Но пет месеца по-късно вече съжаляваше. Бе доказал способностите си в малката компютърна фирма, където работи след държавните си изпит и, и предположи, че безспорните му качества на даровит програмист са били причината администрацията на Бентли да го привлече.

Вече близо половин година се чувстваше като момче за всичко.

Сега седеше в задушна стая — по-скоро килер — без прозорци, вонеше на пот след двайсет и три часов работен ден, взираше се в цифри, трепкащи хаотично на екрана, и имаше за задача да въведе що-годе ред в тях. Във всеки случай беше важно да внимава.

Натисна с пръсти очните си ябълки.

Беше толкова капнал от умора, че вече не му се спеше. Мозъкът му блокира. Отказа да работи повече. Харддискът му изключи и остави тялото му на автопилот. Чувстваше ръцете си изтръпнали, а от няколко часа го измъчваше режеща болка в кръста.

Бавно издиша и ококори очи с надежда да ги навлажни. Всъщност трябваше да пие повече вода, но почивката беше чак след четвърт час. Имаше нужда и от душ.

Какво е това?

Нещо интересно.

Примига, а пръстите му пъргаво заиграха по клавиатурата. Екранът замръзна. Колебливо вдигна ръка и проследи с показалец един ред отляво надясно. После отново затрака по клавишите.

Появи се нова картина.

Не може да бъде.

Така беше. Пръв го видя с очите си. Вече изобщо не се разкайваше за избора си да работи тук. Открил бе нещо важно преди всички останали. Пръстите му отново се спуснаха по клавишите. Накрая натисна иконата „принтирай“, вдигна слушалката и зачака нетърпеливо следващата картина на екрана.

— She’s alive — прошепна той и забрави да диша. — She’s fucking alive! (Тя е жива. Мамка му, жива е!)