Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (56)

4

— Нещо ново?

Ингер Юхане Вик се обърна към Хелън Лардал Бентли и се усмихна, докато намаляваше звука на телевизора.

— Току-що го включих. Наложи се Хане да си полегне. Добро утро, впрочем. Изглеждате наистина много…

Ингер Юхане млъкна, изчерви се силно и се изправи. Бързо изтръска с ръка ризата на гърдите си. Трохите от закуската на Рагнхил се посипаха по пода.

— Госпожо Президент — рече тя и едва не направи реверанс.

— Забравете за формалностите — побърза да я успокои Хелън Бентли. — В момента ситуацията може съвсем спокойно да се нарече извънредна, нали? Наричайте ме Хелън.

Устните й вече бяха поспаднали и тя намери сили да се усмихне. Все още имаше сломен вид, но душът и чистите дрехи бяха сторили чудеса.

— Тук някъде има ли кофа и препарати? — попита Бентли и се огледа. — Бих искала да намаля… нанесените поражения — посочи тя към стаята с червения диван.

— А, това ли — небрежно кимна Ингер Юхане. — Забравете. Мари вече се погрижи. Ще занесат някои неща на химическо, но…

— Мари — машинално повтори Хелън Бентли. — Домашната помощница.

Ингер Юхане кимна. Госпожа Президента се приближи.

— А вие сте…? Съжалявам, задето снощи бях напълно…

— Ингер Юхане. Вик. Ингер Юхане Вик.

— Ингер — опита се да го произнесе Хелън Бентли и й подаде ръка. — А малката е…

Рагнхил седеше на пода с капак на тенджера, голяма готварска лъжица и кутия с лего и доволно бъбреше.

— Дъщеря ми — усмихна се Ингер Юхане. — Казва се Рагнхил. Обикновено я наричаме Агни, защото тя си вика така.

Ингер Юхане задържа доста дълго сухата и топла ръка на Хелън.

— Това да не би да е — Хелън Бентли сякаш се боеше да не обиди някого и се поколеба — вид съжителство?

— Не, не! Аз не живея тук. С дъщеря ми сме на гости. За няколко дни.

— О… Значи вие не живеете в Осло?

— Напротив. Тук живея… Но това е апартаментът на Хане Вилхелмсен. И на Нефис. Тя е партньорката на Хале. Искам да кажа, партньорка в живота. Нефис е туркиня и заедно с Ида, дъщеря им, заминаха за Турция на гости на баба й и дядо й. Всъщност това е тяхното жилище. Аз съм само…

Госпожа Президента вдиша ръце и Ингер Юхане млъкна.

— Чудесно — кимна Хелън Бентли. — Разбирам. Може ли да погледам телевизия с вас? Хващате ли Си Ен Ен?

— Не искате ли… да хапнете? Мари вече е…

— Американка ли си? — слисано попита госпожа Президента.

В погледа й се появи нещо ново. Досега гледаше бдително неутрално, все едно се сдържаше, за да има постоянен контрол над обстановката. Дори вчера, когато Мари я домъкна от мазето и тя дори нямаше сили да стои изправена, погледът й беше силен и горд.

Сега в очите й проблесна нещо подобно на страх. Ингер Юхане не разбра каква е причината.

— Не — бързо я увери тя. — Норвежка съм. Чиста норвежка!

— Говорите на американски.

— Следвах в САЩ. Да ви донеса ли нещо за ядене?

— Нека позная — настоя Хелън Бентли, а боязливата нотка в гласа й изчезна. — Бостън — проточи „о“-то и то заприлича на „а“.

Ингер Юхане леко се усмихна.

— Олеле, ама тук вече са се разбудили — промърмори Мари и, куцайки, влезе в стаята с табла в ръце. — Още няма седем, а тук кипи живот. В договора ми не пише нищо за нощна смяна.

Госпожа Президента изгледа смаяна Мари, докато помощницата слагаше подноса върху масата.

— Кафе, палачинки, яйца, бекон, мляко, портокалов сок — заизрежда на английски Мари, като посочваше с ръка. — Добър апетит.

Закри уста с ръка и прошепна на Ингер Юхане:

— Това с палачинките съм го гледала по телевизията. Винаги на закуска ядат палачинки. Странни хора.

Поклати глава, погали Рагнхил по косата и се затътри към кухнята.

— За вас ли го донесе, или за мен? — попита гостенката и седна на масата. — Впрочем, това ядене ще стигне за трима.

— Яжте — подкани я Ингер Юхане. — Ще се обиди, ако е останала храна, като се върне.

Госпожа Президента вдигна ножа и вилицата с вид на човек, който няма представа как да атакува питателната закуска. Предпазливо разчовърка палачинката, навита на руло с обилен пълнеж от сладко и сметана. Поръсената отгоре захар напомняше ивица сняг.

— Какво е това? — попита Хелън Бентли. — Вид креп „Сюзет“?

— Наричаме ги палачинки — прошепна Ингер Юхане. — Мари си мисли, че американците ядат това на закуска.

— Ммм. Вкусно. Наистина. Но е много сладко. Кой е това?

Хелън Бентли кимна към телевизора, където даваха повторение на вчерашните новини. Националната телевизия и ТВ2 продължаваха денонощно да излъчват извънредни емисии. След един през нощта повтаряха вечерните предавания до излъчването на първата нова емисия в седем и половина сутринта.

Венке Бенке отново беше гост в студиото. Тя ожесточено обсъждаше положението с пенсиониран полицай. Той бе пробил като експертен коментатор по криминални случаи след не съвсем успешна кариера на частен детектив. През последните денонощия двамата сновяха между големите телевизионни канали. Винаги те доставяха най-новата информация.

Не можеха да се понасят.

— Тя всъщност е… писателка.

Ингер Юхане грабна дистанционното.

— Ще потърся Си Ен Ен — промърмори тя.

Госпожа Президента се вцепени.

— Не! Почакай!

Учудена, Ингер Юхане застина с дистанционното в ръка. Погледът й се местеше от екрана към госпожа Президента и обратно. Хелън Бентли седеше с полуотворена уста и наклонена глава. Изглеждаше силно съсредоточена.

— Тази жена не спомена ли Уорън Скифърд? — прошепна госпожа Президента.

— Какво?

Ингер Юхане усили звука и се заслуша внимателно.

— … изобщо няма никаква причина да обвиняваме ФБР в употребата на незаконни средства — отсече Венке Бенке. — Както казах, познавам се лично с началника на агентите от ФБР, работещи съвместно с норвежката полиция: Уорън Скифърд. Той…

— Ето — прошепна госпожа Президента. — Какво казва?

Шейсетгодишният мъж с очила на пилот и светлорозова риза се наведе към водещия.

— Съвместно? Съвместно? Ако госпожа писателката на криминални романи… — той изплю званието й, сякаш бе глътнал вкиснато мляко, — имаше изобщо някаква представа какво ще се случи в тази страна, където чужда полиция си позволява да…

— Какво казват? — остро попита Хелън Бентли. — За какво говорят?

— Карат се — прошепна Ингер Юхане и се помъчи едновременно да следи разговора.

— За какво?

— Почакайте — вдигна предупредително ръка тя.

— В такъв случай се налага да…

Водещият се опитваше да надвика гостите.

— Слагаме край на беседата, защото сме напреднали във времето. Убеден съм, че тази дискусия ще продължи в идните дни и седмици. Благодаря ви.

Тръгна заставката на предаването. Госпожа Президента продължаваше да стои с вдигната във въздуха вилица. От отрязаното парче палачинка върху масата капеше сладко. Тя не забелязваше.

— Тази жена говореше за Уорън Скифърд — повтори като зашеметена тя.

Ингер Юхане взе салфетка и избърса масата пред Хелън Бентли.

— Да — кимна тя. — Не чух особено много от дискусията, но като че ли спореха доколко ФБР… Караха се за… дали ФБР си позволява волности на норвежка територия, доколкото разбрах. Този въпрос… действително получи широк отзвук през последното денонощия.

— Но… нима Уорън е тук? В Норвегия?

Ръката на Ингер Юхане замръзна във въздуха. Хелън Бентли вече не изглеждаше нито овладяна, нито особено величествена. Стоеше със зяпнала уста.

— Да.

Ингер Юхане не знаеше как да постъпи, затова вдигна Рагнхил от пода и я взе в скута си. Момиченцето се извиваше като змиорка. Майката не го пусна.

— Долу — хленчеше Рагнхил. — Мамо! Агни иска долу!

— Познавате ли го? — попита Ингер Юхане най-вече защото не й хрумна нищо друго. — Имам предвид, лично…

Госпожа Президента не отговори. Дишаше тежко. След малко отново започна да се храни. Бавно и внимателно, сякаш дъвченето й причиняваше болка, тя изяде половина палачинка и парче бекон. Ингер Юхане вече не можеше да удържа Рагнхил и я пусна при играчките. Хелън Бентли изпи сока на един дъх и наля мляко в кафето си.

— Мислех си, че го познавам — рече тя и вдигна чашата към устните си.

Гласът й беше забележително спокоен, като се вземеше предвид, че току-що видимо бе изпаднала в шок. Ингер Юхане долови леко потреперване в гласа й, когато Хелън Бентли внимателно приглади косата си и продължи:

— Май ми предложихте интернет връзка. Ще ми е нужен и компютър, разбира се. Време е да оправя тази отвратителна каша.

Ингер Юхане преглътна веднъж. После втори път. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе звук. Почувства погледа на госпожа Президента върху себе си. Хелън Бентли внимателно докосна ръката й.

— И аз някога познавах Уорън Скифърд — прошепна Ингер Юхане. — Или поне така си въобразявах.

Вероятно причината се криеше във факта, че Хелън Бентли бе непозната; тя не беше част нито от живота на Ингер Юхане, нито от Осло или Норвегия. Навярно точно това развърза езика на Ингер Юхане. Госпожа Президента рано или късно щеше да се прибере у дома си. Днес, утре, все пак в скоро време. Нямаше да се видят никога повече. След година-две госпожа Президента изобщо няма да помни коя е Ингер Юхане Вик. Вероятно огромната пропаст между двете по отношение на статус, живот и географско положение подтикна Ингер Юхане най-сетне, след тринайсет години мълчание, да разкаже как Уорън й измени по толкова брутален начин, че тя изгуби детето им.

Когато приключи историята си, у Хелън Бентли не остана и капка съмнение. Тя внимателно притегли Ингер Юхане към себе си. Прегърна я и я погали по гърба. Когато най-сетне риданията стихнаха, стана и тихо помоли за компютър.