Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (47)

27

Над Осло се спусна истинска майска нощ.

Облаците, сиво-черни, лежаха толкова ниско над града, че най-горните етажи на хотел „Плаза“ не се виждаха. Стройният, елегантен небостъргач изчезваше във височините. Въздухът беше хладен, но подухващият лек топъл ветрец даваше надежди за по-хубав утрешен ден.

Ингвар Стубьо така и не успя да се спогоди с пролетта. Големите разлики в температурите, резките, непредсказуеми обрати от адска жега в триградусов студ, от градушка във време за плаж не му допадаха. Нямаше как човек да се облече подходящо. Ингвар ходеше на работа с пуловер, за да не настине сутрин, а на обяд целият бе плувнал в пот. Импулсивна идея за грил-парти, появила се около обяд, с наближаването на вечерта изглеждаше като кошмар, изпълнен със зъзнещи хора.

Пролетта миришеше на лошо. Особено в центъра. Мекото време оголваше боклуците на зимата, изгнилата шума на есента и изпражненията на безброй кучета, които не биваше да живеят в града.

Ингвар обичаше есента. Най-добре се чувстваше през ноември. Дъжд от началото до края, постепенно понижаващи се температури и, в най-добрия случай, сняг още преди началото на декември. Ноември миришеше на влага и гнило и беше предсказуем, отегчителен месец, но винаги повишаваше настроението му.

Май беше съвсем друго нещо.

Седна на една пейка и си пое дълбоко въздух. Огледалната повърхност на езерото в Парка на средновековието се диплеше леко от полъха на ветреца. Не се виждаше жива душа. Дори птиците, които по това време на годината от сутрин до вечер устройваха ужасяващ спектакъл, се бяха отдали на вечерна почивка. Няколко зеленоглави патици си отдъхваха до брега с човки под хрилете. Само тлъст паток доволно се носеше по водата и бдеше над семейството си.

Събитията от последното денонощие изцедиха силите не само на Осло, но и на целия Западен свят. Ингвар успя да зърне новинарска емисия в началото на вечерта. Улиците на Ню Йорк изглеждаха по-пусти от всякога. Градът, който никога не спи, бе потънал в унес; в състояние на безчувственост и неясно очакване. Във Вашингтон и Лилесанд, в градчета и метрополиси, навсякъде възприемаха изчезването на госпожа Президента като поличба, вещаеща още по-големи и ужасни нещастия. Затова на хората най-безопасно им се струваше да се скрият вкъщи зад залостени врати и спуснати щори.

Затвори очи. Неизменното жужене на големия град и шумът от минаващ край светофара автовлак от другата страна на езерото му напомняха, че се намира в столица. Иначе той беше другаде. Чувстваше се сам на света.

Повече от час се мъчи да се свърже с Уорън Скифърд. Нямаше никакъв смисъл да си тръгва, преди да проведе разговор с него. Остави два пъти съобщения на мобилния му телефон и в посолството. В хотела не били виждали мистър Скифърд от ранния следобед.

Откриха починалия агент на Сикрет Сървис Джефри Уилям Хънтър, само час след като разтревожен шофьор на такси се яви в дежурната оперативна част със служебен паспорт, който намерил в джоба на якето на покойната си майка. От „Бърза помощ“ незабавно обясниха откъде са прибрали покосената от инсулт жена, оставаше само да започнат да търсят.

Откриха мъжа на дванайсет метра от мястото в яма досами шосето. Черепът му беше пробит с 9-милиметров куршум от SIG-Sauer Р229, който стискаше в ръка. Екипът на местопроизшествието известно време се чуди защо дясната му ръка е наполовина закрита, вклинена в цепнатина между два камъка. На пръв поглед им се стори трудно да се направи нещо подобно с мъртвец. Бърза и неформална възстановка на случая обаче ги убеди, че става дума за самоубийство. Патологът изрази същото мнение, но с уговорка: окончателно заключение може да се направи едва след няколко дни.

Наближаваше единайсет часа и Ингвар се прозя продължително. Чувстваше се едновременно изморен и възбуден. От една страна, копнееше да си легне. Тялото му тежеше изнурено. От друга, го мъчеше безпокойство, заради което нямаше да успее да заспи.

Главното полицейско управление се бе превърнало в непоносимо място. Вече никой не споменаваше за незаконосъобразно надвишаване на работното време. Не се обсъждаше кога ще настъпи краят на безконечните дежурства. Хората се щураха наоколо като в мравуняк. В огромната сграда с неправилна форма влизаха все повече хора, но не излизаше никой. В коридорите гъмжеше от народ. Всички кабинети бяха заети. Пригодиха дори някои складови помещения за офиси за дошлите на помощ служители.

Сградата все едно се намираше под обсада. Селото върху обширната поляна на склона под улицата на Главното управление се разрастваше постоянно. Няколко шведски телевизии се бяха установили от другата страна. Два от автобусите възпрепятстваха достъпа до булеварда. Насочиха ги към улицата непосредствено до църквата в Грьонлан, но пътят беше толкова тесен, че полицейските автомобили не можеха да се измъкнат от задния двор заради автобусите. Шведите се препираха с Отдела по опазване на обществения ред вече четирийсет и пет минути, когато Ингвар установи, че не издържа. Имаше нужда да подиша въздух.

Цял следобед се тъпчеше с повод и без повод. Преди да излезе от сградата, лакомо изгълта парче вече изстинала пица от „Пепе“. Навсякъде се виждаха плоски картонени кутии. За по-малко от две денонощия полицията в Осло се превърна в най-активния клиент за всички времена на веригата за бързо хранене.

Ингвар все още изпитваше глад.

Потупа корема си. Отдавна вече не минаваше за едър. Докато се усети, косата му оредя и надебеля. Шкембето му висеше над колана, който разхлабваше веднага щом останеше сам. Отклони последното повикване при служебния лекар под предлог, че няма достатъчно време. Не смееше да отиде на преглед. Отправи безмълвна благодарност към жалката организация на подобни инициативи: щеше да получи нова покана чак догодина. Понякога когато се събуждаше посред нощ, за да отиде до тоалетната, буквално усещаше как холестеролът се е наслоил като отвратителна, животозастрашаваща слуз по стените на кръвоносните му съдове. Усещаше чести удари на сърцето си, леки бодежи в сърдечната област и изтръпване на лявата ръка. За пръв път в живота му се случваше да лежи буден през нощта, обезпокоен за здравето си.

Когато най-сетне съмваше, с облекчение установяваше, че всичко е само плод на въображението му, и закусваше с яйца и бекон, както обикновено. Той е едър мъж, има нужда от питателна храна. А и съвсем скоро пак ще почне да спортува. Само да намери време.

Телефонът иззвъня.

— Ингер Юхане — прошепна той и го изпусна.

Телефонът падна с екрана към пода. Ингвар бързо го вдигна, не провери от кого е повикването и каза:

— Ало?

— Ало, обажда се Уорън.

— А, здрасти. Търсих те няколко пъти.

— Затова ти звъня.

— Излъга за мъжа на записа от охранителната камера.

— Така ли?

— Да. Знаел ли кой е. Мъжът в костюм е агент на Сикрет Сървис. Излъга ни, а това никак не ни се нрави.

— Разбираемо е.

— Намерихме го. Джефри Хънтър.

От другата страна на линията настъпи мълчание. Ингвар съсредоточи погледа си върху патока. Той се заклатушка на задните си пера, а после се разположи на голяма издатина на няколко метра от семейството си. Сякаш се установи в наблюдателна кула. В гарвановочерното му око проблесна отражение. Ингвар се опита да се загърне по-добре с палтото, но то му беше отесняло. Остави Уорън да асимилира чутото на спокойствие.

— Shit — най-сетне изкоментира американецът.

— Имаш право. Мъжът е мъртъв. Вероятно се е самоубил. Но ти сигурно си се досетил.

Отново настъпи мълчание.

Патокът не изпускаше Ингвар от очи. Тихо изграчи няколко пъти, сякаш искаше да го увери, че е нащрек.

— Най-добре да се видим — внезапно предложи Уорън.

— Наближава единайсет.

— Дни като днешния нямат край.

Дойде ред на Ингвар да не му отговори.

— Среща след десет минути — настоя Уорън. — Ти, аз и Салхюс. Само ние тримата.

— Не знам вече колко пъти да ти обяснявам, че това е полицейско разследване — обезсърчено подзе Ингвар. — Нужно е да присъства началникът на полицията или негов представител.

— Щом казваш — хладно се съгласи Уорън; Ингвар си представи как американецът вдига рамене с присъщата си равнодушна арогантност. — В единайсет и четвърт, става ли?

— Ела в Главното управление. Ще бъда там след десет минути. После ще проверим дали началникът на полицията и Салхюс са свободни.

— Няма как да не са — тросна се Уорън и затвори.

Ингвар остана с телефон в ръката, приковал поглед в екрана, който угасна след няколко секунди. Усети пристъп на необичаен гняв. Сви го стомахът. Ингвар беше гладен като вълк и беше бесен. В началото имаше причина да се ядоса на Уорън. Въпреки това американецът по необясним начин успя да извърти ситуацията. Ингвар отново влезе в ролята на подчинен. Уорън изпитваше непоклатимото убеждение, че не зависи от никого, точно както и родината му, и затова няма нужда да се срамува, задето е уличен в плитка лъжа.

Телефонът звънна за втори път.

Ингвар преглътна, когато видя как на екрана светна в синьо името на Ингер Юхане. Изчака телефонът да прозвъни четири пъти. Ушите му шумяха, буквално усещаше как кръвното му налягане се покачва. Опита се да диша спокойно и натисна зелената иконка.

— Здрасти — тихо поздрави той. — Обаждаш се доста късно.

— Здравей — отвърна тя шепнешком. — Как си?

— Бивам. Изморен съм, разбира се, но всички сме така.

— Къде си?

— Ти къде си?

— Ингвар — промълви тя едва доловимо, — съжалявам за случилото се днес сутринта. Толкова се засегнах, натъжих се, ядосах се и…

— Няма проблеми. Най-важното е да разбера къде сте и кога се прибираш. Мога да ви взема след… един час. Или може би след два.

— Няма как да стане.

— Искам…

— Вече е единайсет, Ингвар. Знаеш колко е глупаво да будим Рагнхил посред нощ.

Ингвар долепи палеца към едното си око и показалеца към другото и натисна. Не каза нищо. Зад клепачите му се спусна празен мрак и в него заиграха червени кръгове и точки. Тялото му тежете повече от всякога, сякаш цялата излишна мазнина се бе превърнала в олово. Пейката му убиваше на гърба, а десният му крак беше изтръпнал.

— Непременно трябва да знам къде сте.

— Не мога да ги кажа.

— Рагнхил е и мое дете. Имам право и съм задължен да знам къде е тя по всяко време.

— Ингвар…

— Не! Не мога да те принудя да се прибереш, Ингер Юхане. Права си, глупаво е да събуждаме Рагнхил посред нощ. Но искам… искам да знам къде се намирате!

Патокът изграчи и леко раздвижи криле. Няколко от патиците се събудиха и последваха примера му.

— Случи се нещо — обясни Ингер Юхане. — Нещо…

— Всичко наред ли е при вас?

— Да — побърза да го успокои тя. — Ние сме добре, но не мога да ти кажа къде съм, колкото и да ми се иска. Разбираш ли?

— Не.

— Ингвар…

— И дума да не става, Ингер Юхане. Двамата с теб не сме от хората, които отпрашват с децата и отказват да кажат къде са. Ние с теб чисто и просто не постъпваме така.

Тя се умълча.

— Ако ти кажа къде съм — най-сетне промълви тя, — ще ми дадеш ли дума да не идваш, преди да те повикам?

— Честно да ти кажа, вече ми дойде до гуша непрекъснато да искаш да ти обещавам нещо — възрази Ингвар и се помъчи да диша спокойно. — Животът на зрелите хора не е такъв! Нещата се случват, обстоятелствата се променят. Не може просто да се кълнеш наляво-надясно…

Той млъкна, защото разбра, че тя плаче. Тихите ридания пращяха в телефонната мембрана и Ингвар усети как го побиват тръпки.

— Какво има? — запъхтяно попита той.

— Случи се нещо — изхлипа Ингер Юхане. — Но обещах да не издавам нищо. Няма нищо общо с мен и Рагнхил, така че бъди…

Сълзите я задавиха. Ингвар се опита да се изправи, но десният му крак беше напълно безчувствен. Лицето му се изкриви в гримаса, той се подпря на облегалката и се надигна, за да пораздвижи изтръпналия си крайник.

— Миличка — нежно подзе той. — Обещавам. Няма да идвам, преди да ме повикаш. Няма да ти задавам повече въпроси. Къде си?

— При Хане Вилхелмсен — изхълца тя. — На улица „Крюсе“. Не знам кой номер, но ти ще го намериш.

— Какво… Какво, по дяволите, правиш при…

— Обеща ми, Ингвар. Даде ми дума да не…

— Добре — бързо се съгласи той. — Добре.

— Лека нощ.

— Лека.

— Чао.

— Чао.

— Обичам те.

— Ммм.

Дълго след като тя затвори, Ингвар остана с телефона в ръка. Валеше ситен дъждец. По единия му крак сякаш пъплеха мравки. Патешкото семейство се отдалечаваше; не смееха да останат близо до него.

Защо винаги позволявам на хората да ме правят на глупак, помисли си той и закуца по влажната, току-що поникнала трева към руините на църквата „Света Дева Мария“. Защо винаги аз отстъпвам? Винаги, с когото и да си имам работа?