Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (44)

24

По коридора между мазетата куцукаше жена, мърмореше под нос клетви и молитви, за да прогони призраците, и подрънкваше с връзка ключове. Някога тя бе най-старата уличница в Осло. Тогава се казваше Харимари и незнайно как успя да оцелее повече от половин век.

— Нека всички добри сили да ми помагат — шушнеше тя и тътреше болния си крак. Трябваше да стигне до дъното на безконечния тунел. — А всички демони, вървете в хралупите си. Къш-къш!

Откакто се роди през една януарска нощ на 1945 година в товарна каросерия в опустошената от войната Финландия, на Харимари й се налагаше да устоява на всички упорити и непрестанни опити на съдбата да я пречупи. Нямаше родители и не мирясваше у приемните семейства, където принудително я настаняваха. След няколко години в детски дом избяга в Осло, за да поеме по свой собствен път. Тогава беше на дванайсет, без образование, грамотна колкото шестгодишно дете, а външността й наистина плашеше. Отваряше й се поприще само за един вид кариера. Роди четири деца, всичките плод на връзки с неизвестни бащи. Отнеха й ги веднага след раждането.

В един момент щастието все пак й се усмихна.

Харимари срещна Хане Вилхелмсен.

Харимари, ключов свидетел в процес за убийство, по непонятни и за двете жени причини се нанесе да живее при разследващата полицайка. И оттогава не мръдна оттам. Върна си истинското име и се превърна в отрудена домашна прислужница и готвачка. В замяна искаше само три неща: метадон, чисто легло и по пакет тютюн на седмица. Нищо друго, нищо повече. След раждането на дъщеричката на Нефис и Хане нещата се промениха. Мари отказа цигарите и в замяна поиска да й направят пачка визитни картички. Върху златист картон с леко нащърбен ръб се четеше:

Мари Улсен.

Гувернантка

Сама избра шрифта. На визитката нямаше нито телефонен номер, нито адрес. Не беше нужно да са изписани, защото тя не излизаше и не й идваха гости. Купчинката визитки лежеше върху нощното й шкафче и всяка вечер тя вземаше най-горната, целуваше я леко и затваряше очи, докато я притискаше с длан към сърцето си и шепнеше обичайната си вечерна молитва:

— Благодаря ти, мили господарю на небето. Благодаря ти за Хане, Нефис и малката ми принцеса Ида. Полезна съм някому. Благодаря ти за това. Лека нощ, Господи.

После спеше непробудно в продължение на осем часа; неизменно.

Най-сетне Мари приближи търсеното мазе. Държеше ключа, готова веднага да отключи.

— Такива неща си виждала — гълчеше сама себе си тя. — Стара вещице, как може да се плашиш от някакви мазета! Къш!

Замахна със слабата си ръка, сякаш да прогони страха.

— Сега само трябва да влезеш вътре — пискливо занарежда тя. — И да вземеш завивки и други работи за Ингер Юхане. Тук няма нищо страшно, нали разбираш. Боже Господи, Мари! Та ти си срещала много по-страшни призраци от тези, дето биха могли да се заселят тук.

Най-после улучи ключалката.

— Трябва да са хубави — продължи Мари и отвори. — Защо тези хора в тази част на Осло не са си направили нормални мазета! Да, ама не…

Напипа ключа за осветлението.

— Тук трябва да има нормални врати и стени и така нататък, а не телени прегради и катинари.

Мазето с площ не повече от двайсет квадратни метра, имаше правоъгълна форма; по протежение на по-дългите стени се издигаха рафтове от пода до тавана, натъпкани с кутии, куфари и многоцветни кашони от ИКЕА. Всички бяха грижливо надписани. Заслуга за систематизирането им имаше Мари. Не беше силна в буквите, но винаги откриваше смисъл в числата и логиката. Понеже за нея азбуката по принцип представляваше пълна каша, нещата бяха подредени по важност. Най-близо до вратата стояха касетки с консерви и трайна суха храна. В случай на ядрена война. После идваше ред на зимните дрехи в кутии с големи отвори, за да влиза въздух. Бебешките дрешки на малката Ида бяха сгънати в розова кутия с нарисувано отгоре мече. Мари леко отвори капака и зарови ръка в меките тъкани. Лъхна я аромат на лавандула.

— Това е момичето на Мари. Душицата ми — прошепна тя.

Миризмата на умалелите дрешки на Ида я успокои. Затътри се по пода и спря до късата стена, където ските на Нефис стърчаха застопорени до шейната на Ида.

ЗАФИФКИ ЗА ГОСТИ

Извади грамадната кутия и повдигна капака. Два широки, червени ластика прикрепяха завивката, навита на руло. Мари я взе под мишница, захлупи кутията, избута я на мястото й и тръгна към вратата.

— Ето така — с облекчение занарежда тя. — Сега само ще се върнем при спокойствието и реда, които царят в апартамента.

Понечи да заключи, но й се стори, че чу нещо.

Прилив на адреналин я накара да притаи дъх.

Нищо.

Отново се чу тъп шум като от удар. Далечен, но вече отчетлив. Мари пусна завивката и сплете ръце, обзета от ужас.

— О, Боже мой, Исусе Христе! — възкликна тя.

Шумът се чу пак.

В мозъка на Мари се бе загнездил спомен от живота й до петдесет и пет годишна възраст, преди да настъпи изумителният обрат и всичко да тръгне по мед и масло. Слабичка, грозновата като въшка, Мари се справи с неволите противно на всички очаквания, защото беше умна. Младата, устата Мари оцеля по улиците на Осло като проститутка през шестдесетте благодарение на острия си ум. Старата уличница Харимари устоя на живот, изпълнен с унижения и тежка наркоза по една-единствена причина: не позволи да я сломят.

Сега беше толкова изплашена, че очакваше сърцето й да се пръсне. Зави й се свят. Най-много й се искаше да седне и да позволи на Призрака да я вземе, да се остави на Дявола да я прибере, както всъщност дълбоко в себе си бе убедена, че заслужава.

— Няма да стане. Все още не.

Преглътна и стисна зъби. Шумът се появи за пореден път.

Като че ли някой удряше по врата, но не успяваше да вдигне шум. Ударите звучаха неритмично и омаломощено и изобщо не бяха агресивни.

Мари вдигна завивката от бетонния под.

— Тук най-после намерих щастието — помисли си тя. — Никому няма да позволя да дойде и да ми изкара акъла.

И тръгна към стълбите на мазето.

Дум. Думдум.

Сега Мари беше сигурна. Звукът идваше от вратата, до която стоеше. За разлика от останалите врати, издържани в стандартно бяло, тази беше боядисана в червено. На височината на лицето си Мари забеляза закрепена с пожълтяло тиксо картонена плочка, наполовина скъсана, а надписът не се четеше. Или поне Мари не успя да го разчете.

Причу й се съвсем слаб глас, почти нереален.

Странно, но вече не се страхуваше. Яростен инат измести първоначалния ужас. Това е нейната къща и нейното мазе. Избра да живее в изолация на улица „Крюсе“, за да се отърве от старите демони. Няма да позволи нито на живите, нито на мъртвите да й отнемат сегашното съществуване.

Никога повече.

— Ехо — високо подвикна тя и почука по вратата. — Ехо, има ли някой там вътре?

Хилавата й ръка удари по вратата. Настъпи пълна тишина. После думканото пак се поднови, толкова внезапно, че Мари отстъпи крачка назад.

От много, много далеч долетя човешки глас. Нямаше как да улови думите.

— Ама че работа — промърмори Мари и се почеса по брадичката. После долепи ухо до вратата. — Това сигурно е най-странната врата в целия град.

— Отключи си! — изкрещя тя към плочката. — Само трябва да завъртиш дръжката!

Думкането продължи.

Мари огледа бравата с присвити очи. Както и за другите мазета, и за тази беше нужен ключ, за да я отвориш. От вътрешната страна всички имаха въртяща се топка, така че бе невъзможно да се заключиш. Или да заключиш някого.

Тази врата обаче изглеждаше направена по друг начин. Мари вече не се съмняваше, че вътре има човек. В съзнанието й нахлуха спомени, преживявания. Бе се помъчила да ги остави във външния свят, където нямаше никакво намерение да стъпва повече. Не желаеше да бъде част от него.

Да си уличница не означаваше да си просто курва. Такива жени са оставени на произвола на улицата. Мари затвори очи, за да пропъди пълните с боклуци къщи и мазета, мръсните дюшеци в забутани улички и бараки за дърва, бързите свирки в раздрънкани коли, пропити с миризмата на тютюн, мазна храна и дърти свине.

Мари отдавна не помнеше колко пъти я бяха изнасилвали. Постепенно се свлече в класацията на курвите и я изместиха от нишата й, отнеха й клиентите. Вносните проститутки, тези проклети рускини, я заплюваха. Младите момчета й се подиграваха. Връстниците й я изоставиха: умираха една след друга. През 1999 Харимари се бе превърнала в жив призрак. Обслужваше онези клиенти, дето дори латвийките, които подбиваха пазара срещу петдесет крони за чукане без презерватив, не искаха да поемат.

В главата на Харимари нахлу спомен за мазе, за мъж.

— Мамка му, искам да забравя всичко! — изкрещя тя и заудря по червената врата. — Ще те изкарам оттам, момиче! Само почакай, Мари ще ти помогне!

Закуцука към нейното мазе, отключи и извади сандъче с инструменти. Нефис редовно добавяше нови, макар никой да не разбираше за какво са й потрябвали.

— Идвам — изрева Мари, влачейки цялото сандъче след себе си. — Идвам, маце!

Макар само кожа и кости, Мари Улсен беше жилава. А сега беше и побесняла. Най-напред с длето откърти част от касата на вратата и хвърли счупените летви на пода. После взе чук и заудря дръжката, все едно си разчистваше сметките със собственото си минало.

Дръжката се счупи, но вратата оставаше заключена.

— По дяволите — изруга Мари, изсекна се в пръстите си и ги избърса в пъстрата си пола. — Ще ми е нужно нещо по-силно.

Изсипа съдържанието на сандъчето. Шумът от падащите върху бетонния под железа отекна оглушителен. След като всичко утихна, зад вратата се раздаде глух отзвук от удар.

— Идвам — обяви Мари и грабна голяма щанга тип кози крак, която намери на дъното на сандъчето.

С всичка сила подпъхна раздвоения й край под бравата. С помощта на чука си извоюва още няколко милиметра за по-ефективното разбиване на вратата. Застана с гръб към стълбището, хвана желязото с две ръце и задърпа.

Дървото изпука. Не се случи нищо.

— Още веднъж — изпъхтя Мари.

Дървото поддаде на натиска, но вратата не помръдна.

— Да пробваме оттук — предложи Мари и повтори процедурата от другата страна.

Бравата се разклати. Вратата се отмести. Мари вкара козия крак в пролуката още веднъж. Отворът, вече достатъчно широк, й даваше по-добра опорна точка.

— И дъъъъърпаме — изстена тя и се сепна, понеже вратата неочаквано се открехна с десет-петнайсет сантиметра.

Изпусна козия крак. Ушите й запищяха, когато щангата се удари о пода. Тя решително хвана вратата и още разшири отвора.

— Еееето така — обърна се тя към седналата на пода жена и я погледна. — Знам какво е. Сега ще…

— Help (Помощ) — сподавено простена жената.

„Руска курва“, помисли си Мари и поклати глава.

— Въпреки това ще ти помогна — обеща тя и се наведе, за да обвие с ръце тялото на пострадалата. — Мъжете няма да се изредят върху теб, както им се ще. Този, дето е бил при теб, май е бил гаден, а? Вързал те е. Я виж…

Сред купчината инструменти намери джобно ножче и разряза лепенките около китките на жената. Напрегна мускули и я изправи на крака. Лъхна я смрад на урина и изпражнения. Мари хвърли поглед към вътрешната част на вратата. На бравата нямаше топка.

— Хитри, отвратителни мъже — прошепна тя с утешителен глас и погали внимателно жената по окървавеното лице. — Сега ще се изкъпеш хубавичко, миличка. Ела с мен.

Жената се опита да тръгне, но краката й се подкосиха.

— Вониш ужасно, момичето ми. Хайде, ела с Мари.

— Help — прошепна жената. — Help me. (Помогнете ми.)

— Добре, де, добре. Нали това правя. Май не разбираш какво ти казвам. Но аз съм била на твоето място, преживяла съм същото и…

Мари бъбри така, докато стигнаха до стълбите. Наложи се почти да пренесе жената по петте стъпала до асансьора. Когато пристигнаха, Мари се усмихна доволно и избута спътничката си в кабината.

— Подпри се тук — посъветва я тя и посочи стоманения парапет. — Ще стигнем за нула време, миличка. Майчице, на какво приличаш!

Едва сега, на силната светлина от неоновите лампи, Мари имаше възможност да разгледа внимателно лицето на непознатата. На едното й слепоочие имаше цицина, която преминаваше в синявица по половината й лице, а окото й беше залепнало. По врата й се забелязваше засъхнала кръв.

— Ама какви хубави дрехи имаш — леко скептично отбеляза Мари и попипа червеното сако. — Това не е купено от някой евтин магазин.

Вратите на асансьора се отвориха.

— Сега бъди добро момиче и се хвани здраво за Мари.

Жената, с абсолютно безучастно изражение, стоеше със зяпнала уста и безжизнен поглед. Мари вдигна тънките си пръсти и щракна пред очите й.

— Ехо! Тук ли си още? Ела!

С една ръка Мари я прихвана през талията, а с другата над китката и я домъкна до входната врата. Не искаше да я пуска, за да търси ключовете, затова натисна звънеца с лакът.

Изминаха доста секунди.

— Help — простена жената.

— Добре, де — нетърпеливо промърмори Мари и позвъни още веднъж.

— Мари — весело подхвана Ингер Юхане, отваряйки вратата. — Толкова се забави, че…

— Намерих тази курва в мазето — прекъсна я Мари. — Май е рускиня или от онези държави нататък, но все пак трябва да й помогнем. Бедничката. Някакъв мръсник се е гаврил с нея.

Ингер Юхане се стъписа.

— Мръдни, де!

— Хане — прошепна Ингер Юхане, без да изпуска непознатата от очи. — Налага се да дойдеш.

— Хане не би обърнала гръб на пребита курва — сопна се Мари. — Направи място, де! Бързо!

— Хане — повтори по-високо Ингер Юхане. — Ела тук!

Инвалидната количка се появи в дъното на коридора, през чиито големи стъклени стени дърветата хвърляха вечерни сенки към къщата. Тя бавно насочи количката към трите жени. Гумените колелца скърцаха едва доловимо по дървения под.

— Нека само се изкъпе — умолително я погледна Мари. — И да похапне малко. Бъди милостива, Хане. Ти имаш добра душа, миличка.

Хане Вилхелмсен се приближи.

— Madam President (Госпожо президент) — обърна се тя към жената и наведе глава. После вдигна очи към нея и направи незабележима пауза. — Come in, please. Let’s see what we can do to help you. (Влезте, моля. Да видим как можем да ви помогнем.)