Метаданни
Данни
- Серия
- Случаите на инспектор Стубьо (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Presidentens valg, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Ева Кънева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Ане Холт
Заглавие: Какво избирате, госпожо Президент
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: норвежка
Художник: Борис Драголов
ISBN: 978-954-357-211-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5580
История
- —Добавяне
15
Госпожа Президента се чувстваше напълно дезориентирана.
Напрягаше се да се съсредоточи върху времето.
Взеха й ръчния часовник и нахлузиха на главата й качулка, когато се качиха в колата. Всичко се случи толкова изненадващо бързо, че тя не успя да окаже никаква форма на съпротива. Окопити се от шума на двигателя и пресметна, че са се возили по-малко от половин час. По време на пътуването мъжете не обелиха дума и тя броеше, необезпокоявана от никого. Завързаха ръцете й отпред, а не на гърба. Понеже седеше сама на задната седалка, можеше да си помага с пръсти. Изминаха десет минути и тя вече нямаше пръсти, на които да отброява. Затова остърга опаката част на дланта си с поддържания си средно дълъг нокът. Болката й помогна да помни по-добре. Три драскотини. Трийсет минути. Горе-долу половин час.
Осло не е голям град. Един милион жители? Или повече?
Единствената светлина в стаята идваше от слаба червеникава крушка, монтирана на стената, непосредствено до заключената врата. Тя прикова очи в червената точка и задиша дълбоко.
Сигурно е отдавна тук. Дали е спала? Ходеше по нужда в ъгъла на помещението. Не й беше лесно да си свали панталона със завързани ръце, но не беше невъзможно. По-сложно се оказа да го вдигне. Колко пъти ходи в кашона с вестници? Опита се да си спомни, да пресметне, да прецени изминалото време.
Сигурно е спала.
Осло не е голям град.
Не чак толкова. Няма и един милион жители.
Швеция е по-голяма. Стокхолм е по-населен.
Съсредоточи се. Дишай и мисли. Можеш да се справиш, знаеш го.
Осло е малък град.
Половин милион? Половин милион.
Сякаш не успя да заспи в колата. Но после?
Тялото й тежеше като олово. Всяко движение й причиняваше болка. Вероятно е седяла дълго време в една и съща поза. Предпазливо се опита да раздалечи бедрата си. Слиса се, като установи, че се е изпуснала. Миризмата не беше неприятна, не усети нищо.
Дишай. Спокойно. Спала си. Съсредоточи се.
Спомни си полета на идване в Норвегия.
Градът пълзеше по заобикалящите го хребети, фиордът се врязваше до самата централна част на града.
Хелън Лардал Бентли затвори очи срещу червеникавия сумрак. Опита се да възпроизведе впечатленията си от мига, когато Еър Форс 1 се приближи до летището, южно от Осло.
Северно. То се намира на север от града, най-сетне се сети тя.
Затвори очи. Така мислеше по-добре.
Горските райони около столицата съвсем не й се сториха толкова плашещи, колкото се стараеше да ги изкара семейната легенда и както беше чувала от баба си, докато седеше в скута й. Старицата не бе стъпвала в родината на предците си, но обрисуваше доста жива картина на децата и внуците си: Норвегия е красива, всява страх и навсякъде има прорязани от пропасти планини.
Не беше вярно.
През прозореца на Еър Форс 1 Хелън Бентли видя нещо съвсем различно. Природата изглеждаше дружелюбна. Имаше възвишения и хребети с остатъци от сняг по северните склонове. Дърветата вече се раззеленяваха, обагрени в резедавия нюанс, характерен за пролетта.
Колко голям град е Осло?
Едва ли са стигнали далеч.
Доколкото се ориентираше, хотелът се намираше в центъра на града. Няма как да се отдалечат много за половин час.
Завиха няколко пъти. Вероятно маневрите се налагаха, но нищо чудно да са ги правили, за да я заблудят. Не е изключено все още да се намира в центъра.
Но може и да греши, да е сбъркала при броенето. Дали е заспала? Или наистина не е?
Не спа в колата. Запази здравия си разум и преброи секундите. Размърда си ръцете и с върха на пръста си напипа три драскотини. Равняваха се на трийсет минути.
Нахлузиха на главата й студена, влажна качулка със странна миризма.
Дали е спала?
Очите й се напълниха със сълзи. Тя се ококори. Не бива да плаче. От ъгълчето на окото й се отдели капка и се търколи по носа към устата й.
Не плачи.
Мисли. Отвори очи и мисли.
— Ти си американският президент — прошепна тя и стисна зъби. — Ти си американският президент, по дяволите!
Не й беше лесно да се хване за една-единствена мисъл. Всичко й се изплъзваше. Мозъкът й сякаш се бе превърнал в сбор от кадри без смисъл, без връзка помежду си, преминаващ във все по-объркан колаж.
Отговорност, помисли си тя и си прехапа езика. Нося отговорност. Трябва да се взема в ръце. Страхът не ми е никак чужд. Свикнала съм да се боя. Стигнах до най-високото стъпало и често съм изпитвала страх. Никога не съм го показвала, но враговете са ме плашели. Неприятелите ми са застрашавали всичко, което представлявам и за което отговарям. Не им позволих да ме пречупят. Страхът ме прави по-силна. Избистря мисълта ми.
Кръвта имаше сладникавия вкус на топло желязо.
Хелън Бентли беше подготвена да се справя със страха.
Но не и с паниката.
Тя сломяваше волята й. Дори обичайното менгеме, стягащо задната част на главата й, не се оказа в състояние да я откъсне от обърканото състояние на парализиращ страх, който я обзе, щом я изведоха от хотелския апартамент. Адреналинът не подобри концентрацията и готовността й да посрещне изпитанието, както по време на разгорещен дебат с опонент или важно телевизионно предаване. Точно обратното. Когато мъжът до ръба на леглото й предаде шепнешком краткото си послание, битието застина в толкова непоносима болка, че се наложи той да й помогне да се изправи на крака.
Само един-единствен път през целия си живот се бе чувствала така.
Това беше отдавна и трябваше да е забравено.
Трябваше да е забравено. Най-сетне забравих.
Тя плачеше, разтърсвана от тихи ридания. Сълзите й бяха солени и се смесиха с кръвта, стичаща се от прехапания език. Сякаш светлината до вратата се разрасна и наоколо плъзнаха заплашителни сенки. Дори когато отново стисна очи, се чувстваше обвита в червен, опасен мрак.
Трябва да мисля. Да разсъждавам трезво.
Дали е спала?
Чувството, че напълно е изгубила представа за времето, я обърка повече, отколкото очакваше. За миг й се стори, че й се губят няколко денонощия. После сложи край на измислиците на мозъка си и направи поредния опит да обмисли ситуацията.
Ослушвай се. Ослушвай се за шумове.
Наостри уши. Нищо. Цареше пълна тишина.
По време на късната вечеря норвежкият министър-председател й бе обяснил, че празненството ще бъде шумно. Цялото население щяло да се вдигне на крак.
— This is the children’s day (Това е денят на децата.) — каза той.
Най-добре да възстанови как протече събитието. Така ще се хване за нещо и ще концентрира върху него мислите си, за да не се разхлабят и разпръснат наоколо като ленти под напора на вятъра. Искаше да си спомни. Отвори очи и се вторачи в червената лампа.
Министър-председателят се запъваше и си помагаше с „пищови“.
— We don’t parade our military forces as other nations do. We show the world our children (Ние не строяваме войските си за преглед като другите нации. Ние показваме на света децата си.) — подчерта той със силен акцент.
Откакто я доведоха в този празен бункер с ужасна червена светлина, не се чуваше никаква детска глъчка; никакви фанфари. Цареше абсолютна тишина.
Не можеше да пропъди главоболието си. Ръцете й бяха вързани с тънки лепенки, които се впиваха в кожата на китките й и й пречеха да изпълни обичайния си ритуал. Отчаяна, осъзна, че й остава единствено да приеме болката и да се надява на пощада.
Уорън, апатично помисли тя.
После заспа посред най-тежкия пристъп, който бе преживявала някога.