Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (12)

6

Събуди се заради потопеното си в повръщано ухо.

Вонята смъдеше в ноздрите му и той се опита да се изправи. Ръцете му не се подчиняваха. Примирен, той се отпусна отново. Нещата вече бяха отишли твърде далеч. Започна да повръща. Не помнеше кога за последно му се наложи да се отърве от цялата помия, която е излял в гърлото си. Няколкото десетилетия тренинг му изградиха стомашен имунитет. Избягваше само червения алкохол. Беше равносилен на смърт. Преди две години, след обилна доза контрабандна стока, се озова в болницата заедно с двамина гуляйджии. Всички бяха натровени с метанол. Единият почина. Другият ослепя. Самият той се надигна на петия ден и се прибра у дома, по-бодър от всякога. Лекарят обясни, че е извадил късмет.

„Тренинг — помисли си той. — Въпрос на тренинг.“

Но стоеше далеч от червения алкохол.

Апартаментът изглеждаше кошмарно. Знаеше го. Налагаше се да предприеме нещо. Съседите започнаха да се оплакват. Най-вече от миризмата. Трябва да направи нещо, преди да го изхвърлят.

Предприе нов опит да се изправи.

Мамка му. Целият свят се въртеше пред очите му.

Усети силна болка в слабините, в косата му имаше повръщано. Ако претърколи долната част на тялото си, навярно ще успее да стане от дивана. Само да не беше този проклет рак. Иначе нещата щяха да са супер. Няма да повръща. Ще намери сили да се изправи на крака.

Бавно, за да щади и малкото останали мускули по немощното си тяло, той избута крака си към ниската масичка. Най-сетне успя да се надигне в горе-долу седнало положение, с колене върху сплъстения килим и тяло, подпряно на дивана все едно за молитва.

Телевизорът работеше с твърде силен звук.

Сега се сети. Включи го, като се прибра тази сутрин. Сякаш в просъница помнеше как някой почука на вратата. Припряно и силно, както постоянно го мъчеха съседите му. За щастие не последва нищо. Ченгетата явно си имаха и друга работа в ден като днешния, освен да закопчаят стар нещастник.

— Ура за Седемнайсети май — просъска той с мъка и най-после успя да се покатери на дивана.

— Все още не е установено кога президент Бентли е изчезнала от хотела…

Звукът проряза изтормозения му мозък. Мъжът се опита да открие дистанционното в царящия хаос върху ниската масичка. Пакет чипс се бе пръснал върху куп стари вестници, полят и обилно с бира от преобърната консервна кутия. Някой си бе позволил да се почерпи с близо половината пица, която реши да запази за националния празник, след като вчера негов приятел му я подари в задния двор. Нямаше представа кой ли я беше изял.

— Доколкото сме осведомени, американският президент е…

В много отношения нощта беше прекрасна.

Чист алкохол, не обичайната боза. Сдоби се с половин бутилка „Upper Ten“ само за себе си. Е, имаше и бонус, ако трябва да е честен. Почерпи се от провизиите на останалите, когато не го гледаха, и само веднъж се стигна до физическа разправа. Но така трябва да се държат добрите приятели. След края на купона във вътрешния му джоб се озоваха още няколко патрончета. Харимари едва ли ще възрази. Няма равна тази Харимари. Птичето кацна на рамото й, когато полицайката и фрашканият й с пари брокер я прибраха от улицата и я направиха своя домашна помощница — гъзарка в западната част на града. Но Харимари не се числеше към хората, които забравят откъде са тръгнали. Тя действително не искаше да излезе от приличния на укрепление апартамент, в който се зазида, но изпращаше пари на старите си приятели два пъти в годината — на Седемнайсети май и на Бъдни вечер. Тогава всички от старата компания си устройваха празненство с храна и чиста пиячка.

Просто не биваше да му призлява така след тази прекрасна вечер.

Не му прилоша от алкохола, а от шибания рак на топките.

Докато минаваше през града на зазоряване — някъде около четири — красива светлина къпеше фиорда. Абитуриентите купонясваха, разбира се, но в кратките тихи мигове той си открадна време за почивка. На пейка ли, на ограда до кофа за смет ли — няма значение, но си намери цяла, неотваряна бутилка с бира.

Светлината през пролетта е прекрасна. И дърветата са по-дружелюбни, и дори автомобилите не бибиткат толкова ожесточено, когато се случеше да залитне в пътното платно доста рязко, а шофьорът да набие спирачки.

Осло е неговият град.

— Полицията призовава всички, които са видели нещо да…

Къде, по дяволите, се дяна дистанционното?

Ето го. Най-сетне. Скрило се е под пицата. Намали звука и се просна на дивана.

— Боже мой — промълви вяло той.

Показаха снимка на някакви дрехи: син панталон, яркочервено яке, чифт обувки, само приличащи на такива.

— … по данни на полицията това е било облеклото на президент Бентли, когато е изчезнала. Важно е да…

Тогава беше четири и десет.

Малко преди това погледна часовника на кулата пред старата Източна гара. Тя се зададе заедно с двама мъже. Якето беше червено, но жената бе твърде стара за абитуриентка.

Мамка му, как му пари в слабините.

Нима някой е изчезнал?

Нощта беше чудесна. Не беше толкова закъсал, само дето се клатушкаше през града, докато се прибере. Чувстваше се сит и доволен. Улиците бяха украсени с гирлянди в красиви цветове и той забеляза колко чисто е навсякъде.

Миризмата на повръщано ставаше все по-дразнеща. Трябва да направи нещо, да почисти. Да измие, за да не го изхвърлят.

Затвори очи.

Проклетият рак. „Така или иначе човек все умира от нещо“, помисли си той. Такъв е животът. Беше само на шейсет и една, но май живя достатъчно, като поразсъждава по въпроса.

После се обърна бавно настрана и повторно заспа дълбоко, с ухо, потопено в повръщано.