Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (61)

9

Най-сетне стана седем и половина сутринта. За щастие беше четвъртък. Двете момичета тръгнаха рано за училище. Луис — за да играе шах преди началото на занятията, а Катрин — за да сложи още една тежест на щангата. Попитаха какво става с чичо им, но се успокоиха, когато баща им намекна, че снощи Файед си е пийнал повечко и има нужда да поспи заради махмурлука.

В къщата на Рюрал Рут № 4 във Фармингтън, Мейн, никога не цареше пълна тишина. Дървенията скърцаше. Повечето врати бяха повредени. Някои се отваряха трудно, други, хлабаво закачени за пантите, хлопаха под напора на постоянното течение между недобре уплътнените прозорци. Големите широколистни дървета от задната страна растяха толкова близо до къщата, че клоните им потрепваха по покрива и при най-лекия порив на вятъра. Къщата като че ли беше жива.

На Ал Мъфет не му се наложи да се прокрадва. Знаеше, че няма да се появи никой, освен пощальона при обичайната си обиколка. Минаваше чак след два. След като закара момичетата на училище, Ал се отби в офиса. Оплака се на секретарката, че е отпаднал. Боляло го гърлото и имал малко температура. Помоли я да отложи днешните срещи. Тя го погледна тъжно и с искрено съчувствие му пожела да оздравее бързо.

Той взе нужните му неща, сбогува се през кашлица и се прибра вкъщи.

— Удобно ли ти е?

Ал Мъфет хвърли поглед към брат си. Двете му китки бяха залепени за таблата на леглото с дебело опаковъчно тиксо, а краката — вързани с въже, омотано около глезените и стегнато в тежки възли. Ал бе запушил устата на брат си със сива лепенка.

— Ммффмм — измуча Файед и разтърси трескаво глава. Звукът беше силно притъпен от натъпкания в устата му парцал.

Ал Мъфет разтвори завесите. Вътре нахлу сутрешна светлина. Прашинките в гостната затанцуваха над изтъркания дървен под. Той се усмихна и се обърна към брат си в леглото.

— Настанил си се удобно. Снощи почти не усети как ти забих успокоителна инжекция. Да те надвия се оказа лесна задача. Направо не мога да те позная, Файед. Някога ти беше побойникът от двама ни.

— Ммфффф!!!

До прозореца имаше стар стол. Седалката му беше износена след повече от сто години употреба. Когато купиха къщата, взеха и него. Целият им дом беше пълен със стари, красиви предмети. Благодарение на тях семейството пусна корени тук по-бързо от очакваното.

Той придърпа стола до леглото и седна.

— Това — спокойно подхвана той и показа на брат си спринцовка, Файед облещи очи, отказвайки да повярва. — Това е много по-опасно от веществото снощи. Да знаеш… — натисна бавно буталото, докато от тънката игла пръснаха няколко фини капчици — това е кетовенидон. Силен препарат със съдържание на морфин. Действа много бързо. И в тази спринцовка имам… — присви очи срещу светлината — 150 милиграма. Смъртоносна доза за човека, с други думи.

Файед започна да върти очи, мъчейки се безуспешно да си отскубне ръцете.

— А в тази — невъзмутимо продължи Ал и извади още една спринцовка от чантата, оставена до него на пода — имаме наксолон. Тоест, противоотровата.

Остави втората спринцовка върху нощното шкафче и за всеки случай я побутна възможно най-далеч от леглото.

— След малко ще ти махна парцала — обеща той и се опита да улови погледа на брат си. — Но първо трябва да ти бия част от морфина. Много бързо ще усетиш действието му. Кръвното ти налягане и пулсът ти ще спаднат. Ще се почувстваш много зле. Възможно е и да имаш затруднение с дишането. Предоставям ти избор. Или ще отговориш на въпроса ми, или ще ти инжектирам и останалото количество. И така, докато получа отговор. Много просто, нали? Щом получа нужните сведения, ще ти бия противоотровата. Но само тогава. Ясно?

Брат му се превиваше отчаяно в леглото. От очите му капеха сълзи и Ал забеляза мокро петно на панталона около слабините му.

— Още нещо — сети се Ал, докато забиваше иглата в бедрото му през пижамата. — Викай, колкото си искаш. Само ще си изгубиш времето, ако питаш мен. До най-близкия съсед има поне миля. Впрочем той не си е у дома. Днес е нормален делник и по улиците няма жива душа. Забрави, че някой ще те чуе. Ето така…

Извади спринцовката и провери колко течност е инжектирал. Кимна доволно, остави спринцовката при другата върху нощното шкафче и с едно дръпване махна лепенката. Файед се помъчи да избута с език парцала, но се задави и повърна. Наклони глава настрани. Ал мушна два пръста в устата му и извади парчето плат.

Файед си пое въздух с мъка. Хълцайки, се опита да каже нещо. Успя само да се оригне и да повърне отново.

— Времето ни изтича — напомни му Ал. — По-добре побързай.

Навлажни устни и се замисли.

— Вярно ли е, че мама те е взела за мен преди смъртта си? — попита той.

Файед кимна едва-едва.

— Каза ли ти нещо, предназначено само за моите уши?

Брат му се стегна. Успокои се. Най-сетне осъзна колко безпредметно е да се мъчи да се освободи. За миг притихна. Само устните му се раздвижиха. Опитваше се да навлажни устните си след часовете, прекарани с парцал в устата.

— Ето — Ал поднесе чаша вода към устните му.

Файед отпи няколко глътки. После се изкашля хубаво и запрати фонтан от вода, сополи, повръщано и части от сдъвкан плат право в лицето на брат си.

— Майната ти — дрезгаво изруга той и отметна назад глава.

— Не постъпваш никак разумно — отбеляза Ал и се избърса в ръкава.

Файед не отвърна нищо. Обмисляше и преценяваше как да разреши проблема.

— Да опитаме пак — предложи Ал. — Мама спомена ли ти нещо за моя живот в заблуждението си, че разговаря с мен?

Файед все още не отговаряше, но поне кротуваше. Морфинът започна да действа. Зениците видимо се присвиха. Ал пристъпи към скрина до вратата на банята, отвори заключалката на куфара и извади бележника на Файед изпод купчината дрехи. Отвори го на календара на 2002-ра и откъсна листа.

— Ето — посочи той и се върна до леглото. — Мама почина на тази дата. И какво си написал тук, Файед? В деня на смъртта на майка ни, когато си бил при нея? — Вдигна листа към брат си, а Файед извърна глава. — Юни 1971, това си написал. Какво значи тази дата за теб? Мама ли ти я каза? Тя ли говори за нея в деня, когато си бил до смъртния й одър? — Не получи отговор. — Знаеш ли — подзе приглушено Ал, докато размахваше листа, — смъртта от свръхдоза морфин не е никак приятна, както си представят хората. Усещаш ли как дробовете ти отказват? Как дишаш все по-трудно и по-трудно?

Брат му изсумтя. Опита се да напрегне мускулите си и да извие тялото си като дъга, но не намери сили.

— Единствено мама знаеше за това — обясни Ал. — Но тя не ме упрекна, Файед. Нито веднъж. Тайната ми я разтърси дълбоко, но тя никога не я използва срещу мен. Мама беше духовният ми пастир. Щеше да бъде и твой, ако се бе държал поне малко по-нормално. Можеше поне да се опиташ да се приобщиш към семейството ни. Ти обаче с всички сили се постара да се разграничиш от нас.

— Никога не съм ви чувствал близки — изсъска Файед. — Благодарение на теб.

Бе пребледнял. Лежеше спокоен, със затворени очи.

— Аз ли? Аз? Та аз…

Ал решително грабна спринцовката с морфин, заби я в бедрото на Файед и му инжектира мускулно още десет милиграма от съдържанието.

— Нямаме време за подобни глупости. Какво ще се случи Файед? Защо си тук? Защо идваш при мен след всичките тези години и за какво, по дяволите, ти е послужила информацията за аборта на Хелън?

Най-сетне Файед се изплаши не на шега. Опита се да си поеме дъх, мускулите му не се подчиниха. По устните му изби бяла пяна, сякаш дори нямаше сили да преглътне повърнатото.

— Помогни ми — примоли се той. — Трябва да ми помогнеш. Не мога…

— Отговори на въпросите ми.

— Помогни ми. Не бива… Всичко ще отиде по… Планът…

— Планът? Какъв план? Файед, за какъв план говориш?

Файед агонизираше. Ал виждаше това и го заля гореща вълна. Усети колко несигурни са ръцете му, когато взе спринцовката с наксолон и я приготви.

— Файед — обърна се той към брат си и стисна брадичката му, за да го принуди да го погледне. — Здравата си загазил. Имам противоотрова. Отговори ми само на един-единствен въпрос. Само на един. Защо дойде? Защо дойде точно при мен?

— Писмата — смотолеви Файед.

Очите му изглеждаха напълно безжизнени.

— Писмата ще пристигнат тук. Ако нещо се обърка…

Той не дишаше. Ал го удари силно по гърдите. Дробовете на Файед направиха последен опит да се опълчат на смъртта.

— Ще те въвлекат в случая — прошепна Файед. — Обичаха теб.

Ал извади нож от чантата и преряза тиксото около дясната ръка на брат си. Преди малко инжектира морфина направо в мускула, но сега му трябваше вена. Бавно изпразни спринцовката с противоотровата в бледосиня вена в ръката на Файед. Бързо, за да не изгуби съвсем кураж, върна ръката в предишното й положение. Стана обиколи стаята, неспособен повече да сдържа сълзите си.

— Мамка му! Мамка му! Исках само да живея спокойно! Никакви свади! Никакъв смут! Намерих това кътче на края на света, където с дъщерите ми се чувстваме добре, а ти пристигаш и…

Ал хлипаше. Не беше свикнал да плаче. Не знаеше къде да си дене ръцете. Отпусна ги от двете страни на тялото. Раменете му се тресяха.

— За какви писма говориш, Файед? Какво си сторил? Файед, какво си направил?

Неочаквано Ал се спусна към леглото и се надвеси над брат си. Докосна бузата му с длан. Големият глуповат мустак, който Файед си бе пуснал, погъделичка кожата му и Ал започна да гали брат си по лицето.

— Какво си намислил този път — прошепна той.

Но брат му не отговори, защото вече бе мъртъв.