Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (59)

7

— Само това ли?

Началникът на службата за сигурност Петер Салхюс направи недоволна физиономия и се почеса по остриганото теме. Ингвар Стубьо разпери ръце и се опита да се настани по-удобно на стола. Телевизорът върху шкафа с документацията работеше. Разнасяше се тих и некачествен звук. Ингвар вече беше гледал репортажа четири пъти.

— Предавам се — призна той. — След снощния инцидент е невъзможно да изкопчиш нещо от Уорън Скифърд. Започвам почти да вярвам на слуховете, че ФБР си играят техни си игри. Според някои колеги, които видях в столовата, снощи американците дори нахлули в апартамент в района на Хюсебю. Или… в къща, май така беше.

— Празни слухове — промърмори Петер Салхюс и дръпна едно чекмедже. — Позволяват си волности, но знаят, че не могат изцяло да си играят на каубои. Щяхме, разбира се, да получим подробен доклад по случая, ако това беше вярно.

— Един господ знае. Според мен всичко това е… крайно обезсърчаващо.

— Кое? Че американците си правят каквото си искат на чужда територия ли?

— Не. Тоест, да, донякъде и това. Но… Благодаря!

Посегна към червената кутия, подадена му от Петер Салхюс. Внимателно, като че ли вземаше безценно съкровище, извади дебела пура и я оглежда няколко секунди. После я потърка под носа си.

— КАО Мадуро номер 4 — тържествено обяви той. — Пурата на семейство Сопрано! Но… тук позволено ли е да се пуши?

— Извънредни обстоятелства — лаконично обясни Салхюс и сложи на масата резачка за пури и кутия с големи кибритени клечки. — С цялото си уважение заявявам, че изобщо не ми дреме.

Ингвар се разсмя гръмогласно и с маниер на познавач запали пурата.

— Щеше да казваш нещо — подсети го Петер Салхюс и се облегна назад.

Димът от пурите се издигаше на меки кълбета към тавана. Макар че още не бе станало обяд, Ингвар изведнъж се почувства изморен като след празнична вечеря.

— Какво ли не — измърмори той и издуха облаче дим към тавана.

— Какво?

— Всичко ме отчайва. Тук сме ангажирали сума ти народ да се мъчи да разбере кой и как е успял да похити госпожа Президента, но тези наши усилия нямат никакво значение.

— Разбира се, че имат…

— Гледал ли си скоро новини? — посочи телевизора Ингвар. — Цялата работа се върти около голямата политика.

— А ти какво очакваш? Случаят да се разследва като всички останали случаи на безследно изчезнали хора ли?

— Не. Но защо всъщност се трепем да открием дребни риби като Герхард Скрьодер и оня пакистанец, който пълни гащите от страх, щом го погледнем, при положение че американците вече са решили какво ще се случи?

Салхюс видимо се забавляваше. Без да отговори, мушна пурата в устата си и вдигна крака върху масата.

— Искам предвид следното — подзе Ингвар и се огледа за нещо като пепелник. — Снощи трима мъже в продължение на пет часа се мъчиха да наредят пъзела кога Джефри Хънтър се е намъкнал във вентилационната система. Задачата се оказа сложна. Появиха се куп неясни моменти. Кога е била претърсена стаята на госпожа Президента, кога са влезли кучетата следотърсачи, кога е била почистена стаята с прахосмукачка заради алергията на госпожа Президента, кога са включвани и изключвани камерите, кога… Сещаш се. Накрая успяха да натъкмят парчетата. И какъв е смисълът?

— Да разрешим случая.

— Но на американците не им пука.

Погледна колебливо пластмасовата чашка, предложена му от Салхюс. После вдигна рамене и внимателно изтръска пепелта от пурата си в нея.

— Полицията в Осло прибира бандит след бандит — продължи той. — В отвличането са замесени и някои от задържаните. Намериха и другия шофьор. Дори пипнаха една от жените, маскирана като госпожа Президента. Нито един от арестуваните обаче не може да каже друго, освен че е изпълнил поръчка срещу добро заплащане, без да има представа откъде е дошла. Килиите ще се напълнят с проклети похитители, преди да е свършил денят!

Петер Салхюс се разсмя високо и от сърце.

— Но те оценяват ли усилията ни? — реторично попита Ингвар и се наведе над масата. — Посолството показва ли и зрънце интерес към работата ни? Искат ли да получат някаква информация? О, не. Те се мотаят и си играят на тексаски рейнджъри, докато целият свят е на път да се разпадне. Предавам се. Просто не мога повече.

Ингвар си дръпна от пурата.

— Носи ти се славата на флегматик — подхвърли Салхюс. — Според слуховете си най-уравновесеният човек от Крипос. Реномето ти ми се струва малко незаслужено. Какво мисли впрочем съпругата ти?

— Съпругата ми ли? Ингер Юхане?

— Ти колко жени имаш?

— Защо да мисли нещо по въпроса?

— Доколкото съм чувал, тя има докторска степен по криминология и стаж във ФБР — припомни му Салхюс и вдигна отбранително ръце. — Изглежда достатъчно образована поне да изрази мнение.

— Възможно е — съгласи се Ингвар и се втренчи в пепелта от пурата, сипеща се върху панталона му, — но в действителност не знам какво смята тя по въпроса. Нямам представа какво е мнението й.

— Така стана — небрежно констатира Петер Салхюс и бутна пластмасовата чашка към Ингвар, — през последните денонощия не сме се вясвали вкъщи.

— Да, така стана — повтори Ингвар и загаси пурата, преди да я е изпушил, сякаш забраненото удоволствие беше твърде хубаво, за да е истина. — Така се случи с всички ни.

Часът беше дванайсет без двайсет, а Ингер Юхане все още не се беше обадила.