Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (54)

2

Уорън Скифърд наистина се чувстваше ужасно.

В полумрака затърси опипом мобилния си телефон, който имитираше кукуригане на петел. Спектакълът нямаше край. Надигна се в леглото, все още замаян. Преди да си легне, бе забравил да затъмни прозорците, но слабата светлина зад ефирните пердета не му подсказваше кое време е.

Кукуригането се усили; Уорън изруга цветисто, докато опипваше нощното шкафче. Накрая намери телефона. Дисплеят показваше 05:07. Сигурно е паднал на пода, докато Уорън е спал неспокойно едва три часа. Недоумяваше как е сгрешил при настройването на будилника. Възнамеряваше да стане в седем и пет.

Няколко пъти не улучи копчето, но най-сетне успя да спре алармата. Мушна се обратно в леглото, затвори очи и веднага прецени, че това няма да му помогне. Мислите му кръжаха тревожно, блъскаха се една в друга и създаваха ужасен хаос. При това състояние очевидно нямаше да заспи. Примирен, стана от леглото, застана под душа и остана в банята почти четвърт час. Без да се почувства особено отпочинал, все пак успя да се поразбуди.

Избърса се и облече боксерки и тениска.

Бързо и сръчно монтира преносимия си офис. Не само че не запали осветлението на тавана, но и затъмни стаята. Нощните лампи и светлината на бюрото му стигаха да си свърши работата. Когато приключи, напълни термоканата и се подпря на рафта, докато чакаше водата да заври. За миг се поколеба какво да си направи. Гранулите на кафето изглеждаха стари и нямаха никакъв аромат, затова взе пакетче чай, пусна го в чашата и го заля с вода.

Нямаше нови имейли.

Опита се да си припомни как протече вечерта му. Легна си някъде към два часа, тоест около осем по вашингтонско време. Сега у дома е единайсет. Всички работят под пълна пара. Вече повече от четири часа никой не бе изпратил нищо.

Опита се да се успокои с мисълта, че не искат да смущават съня му.

Не му олекна. Захлаждането ставаше все по-осезаемо. След изчезването на госпожа Президента позицията на Уорън Скифърд се разклащаше с всеки изминал час. Засега все още той отговаряше за контакта с местната полиция, но в посолството мобилизираха всички кадри, докато него го държаха само в течение. Ключовите фигури бяха оперативните разследващи полицаи, изпратени от ФБР в Норвегия. Отседнаха в посолството. Разполагаха със свръхмодерно оборудване за комуникация. В сравнение с него малкият офис на Уорън, снабден с няколко мобилни телефона и криптиран настолен компютър, приличаше на тъжна пратка за музей на техниката.

Не се интересуваше какво си мисли норвежката полиция.

Е, някои от тях наистина продължаваха да присъстват на срещите, които се провеждаха по няколко пъти на ден, та да се постигне координация между действията на американците и разкритията и хипотезите на норвежката полиция. Уорън ги вмъкваше в графика си. Когато съобщи за намерения труп на Джефри Хънтър, поне му обърнаха някакво внимание. Доколкото разбра от посланика, се стигнало до обичайната дипломатическа криза, когато дошло ред да бъдат предадени тленните останки на агента от Сикрет Сървис. Норвежците настоявали да задържат тялото за по-подробни изследвания. Американската страна по никакъв начин не приемала подобен вариант.

— Да вървят по дяволите — прошепна Уорън Скифърд и си разтърка лицето.

Той предупреди посланик Уелс.

— Ще побеснеят, като разберат какви ги вършите — обезсърчено му каза той на срещата им вчера. — Те действително имат проамерикански настроено правителство, но по мое мнение в тази страна има силна опозиция. Може да са упорити, както ми обърна внимание при идването ми, но не са идиоти. Няма как просто да…

Посланикът го прекъсна с леденостуден поглед и глас, който накара Уорън да замълчи:

— Аз съм човекът, който познава тази страна, Уорън. Аз съм пратеникът на САЩ в Норвегия. Срещам се по три пъти на ден с норвежкия министър на външните работи. Тукашното правителство е в течение на всичко, което правим. На абсолютно всичко.

Последното беше пълна лъжа и двамата отлично го знаеха.

Уорън отпи от чая. Нямаше силен аромат, но напитката бе поне топла. Както и стаята. Отиде до апарата, закрепен на стената, и се опита да намали температурата. Така и не успя да схване как функционира тази система с целзиевите градуси. Прекъсвачът беше нагласен на 25° и жегата беше ужасна. Може би 15° са за предпочитане. Вдигна ръка към филтъра на стената. Въздухът стана по-хладен.

Поколеба се за малко, а после изключи компютъра. На бюрото имаше два документа — единият дебел като книга; другият се състоеше едва от двайсет странички. Взе и двата, натрупа всички възглавници на леглото и легна.

Първо разлисти засекретения доклад за статуса на разследването — беше над двеста страници. Уорън не го получи по криптираната си електронна поща, както се бяха уговорили и както гласяха инструкциите. Случайно дочу откъслечни разговори по темата в щабквартирата на посолството и му се наложи да си осигури достъп до информацията с кавга. Според Конрад Виктори, шейсетгодишен специален агент, поел командването над състава на посолството, Уорън изобщо нямал нужда от този документ. В ситуации като тази действали според строга need-to-know-policy^[1] и Уорън положително знаел от опит какво е това. Уорън играел ролята на свързващо звено между норвежката и американската полиция. Нали самият той се оплаква колко трудно устоявал на натиска на норвежците, които искали да им съобщава как тече американското разузнаване. Колкото по-малко знаел, толкова по-малко поводи за мрънкане щяла да има полицията в Осло.

Но Уорън не отстъпи. След като изчерпи другите си доводи, той не се посвени да акцентира върху близките си лични отношения с госпожа Президента. Спомена го между другото, разбира се. Подходът му даде резултат. Най-сетне.

В два часа се просна на леглото, капнал от умора, и едва сега разгледа документа.

Прочетеното звучеше плашещо.

В напрегнатото издирване на похитителите на госпожа Президента се открояваше все по-зловеща картина: изчезването й ще бъде последвано от по-мащабна терористична атака. Нито ФБР, нито ЦРУ или която и да е от другите многобройни организации в обхвата на Homeland Security^[2] не изразяваше желание да използва наименованието на потенциалната атака, дадено от Уорън Скифърд и хората му: Троя.

Все още не смееха да наричат покушението по никакъв начин.

Дори не се осмеляваха да изразят увереност, че то ще се случи.

Проблемът се състоеше в недоумението срещу какво или срещу кого ще бъде насочена атаката. Разузнаването беше обемно, тоест постъпваха внушителен брой доклади, сигнали, предположения и теории. Въпреки това информацията беше откъслечна, объркваща и доста противоречива.

Било възможно да се касае за ислямистка конспирация.

Вероятно се касаело за ислямистка конспирация.

Сигурно се касаело за ислямистка конспирация.

Съдейки по докладите, властите упражняваха пълен контрол над всички потенциални престъпници, агресори и актуални терористи; доколкото изобщо в подобни ситуации е възможно да се говори за контрол. А що се отнася до групите от побъркани, фанатични американци, те винаги представляваха потенциална опасност. Доказателство за това бе атентаторът Тимъти Маквей, ветеран от войната в Персийския залив и фанатик на тема оръжия. През 1995-а той уби 168 души в Оклахома. За беда нямаше следи от необичайна активност в средите на ултрареакционерите в САЩ. Те все още бяха подложени на всеобхватно наблюдение дори след Единайсети септември, когато вниманието се насочи в друга посока. И сред крайните защитници на животните и радикалните активисти за опазването на околната среда не се забелязваше да са предприели крачки от незаконни и неприятни акции към сериозни терористични нападения. Във всички части на САЩ съществуваха религиозни групировки с фанатични убеждения, но по принцип те представляваха заплаха за самите себе си. А и в техните среди нямаше признаци на необичайно раздвижване.

Освен това тези групировки се намираха на светлинни години от компетентността и средствата, необходими за отвличането на американския президент от хотелската й стая в Норвегия.

Сигурно се касаеше за ислямистка конспирация.

Уорън си нагласи очилата.

Докладът бе просмукан с удивително много страх. За повече от трийсет години във ФБР Уорън Скифърд не бе чел професионален анализ, до такава степен пропит с катастрофално мислене. Сякаш най-сетне цялата система за национална сигурност бе проумяла истината: някой успя да извърши невъзможното, немислимото; някой открадна главнокомандващия и беше трудно човек да си представи, че способността на тези тъмни сили да причиняват нещастия има граници.

Страхът се отнасяше за атака срещу различни, но неидентифицирани обекти на американска земя. Основаваше се на редица доклади и събития, но докладите не съдържаха достатъчно информация, а събитията не се тълкуваха еднозначно.

Най-тревожни и объркващи обаче бяха сигналите.

Американските власти най-съвестно приемаха такива сведения, но в тях, така да се каже, нямаше нищо вярно. Собственици на къщи искаха да накажат съседа си, като го подложат на неприятни разпити и обиск от униформен полицай, затова си съчиняваха всевъзможни невероятни истории какво са видели през оградата. Съмнителни посещения, странни звуци през нощта, необичайно поведение и съхранение на нещо, което положително е взривно вещество. Или дори бомба. Хазаите използваха ФБР като най-безболезнен начин да прогонят некоректен наемател. Въображението на хората не познаваше граници: по цял ден араби влизат и излизат, разговарят на чужд език и пренасят сандъци с бог знае какво съдържание. Дори младежи във възрастта, когато е нормално да се правят пакости, решаваха да изпратят сигнал за терористичен акт, подготвян от техен съученик, само защото въпросното момче проявило нахалството да сваля неподходящата мадама.

Този път сигналите приличаха на предупреждения.

През последните денонощия в полевите централи на ФБР постъпиха невероятен брой анонимни съобщения. Някои се обаждаха по телефона, други използваха електронната поща. Съдържанието варираше, но всички сигнали описваха САЩ като слаба нация, неспособна да опази дори собствения си президент. Сами си били виновни, че флангът им е открит. Този път катастрофата нямало да бъде насочена срещу ограничен район, а САЩ щели да страдат, защото са предизвикали страдания по целия свят.

It was payback time. (Настана време за разплата.)

Най-обезпокоителното беше невъзможността да проследят обажданията.

Не беше за вярване.

Многото организации, ангажирани с държавната сигурност, се смятаха за служби с неоспоримо технологическо преимущество, което им позволява да проследят всеки телефонен разговор от или към американска земя. По принцип установяваха за няколко минути кой изпраща даден имейл. Благодарение на широките правомощия, дадени й от Буш след 2001-а, Агенцията за национална сигурност изгради почти, според тях, абсолютен контрол над телефонната и електронната комуникация. В стремежа си да бъде максимално ефективна, агенцията никак не се смущаваше от факта, че служителите й прекрачват смело границата на дадените им правомощия. Имаха задача да опазват националната сигурност. Малцината, които имаха възможността да разкрият и сложат край на незаконните действия, решиха да си затворят очите.

Врагът беше силен и опасен.

Нужно беше да защитят САЩ на всяка цена.

Плашещите съобщения обаче не можеха да се проследят. Отвеждаха до погрешно място. Напредналата технология светкавично посочваше IP-адреса на изпращача или телефонния му номер, но при по-подробни проучвания се установяваше, че сведенията не отговарят на истината. Телефонно обаждане на приглушен мъжки глас, който предупреждаваше американските власти да не се държат надменно и да не тормозят почтени граждани само защото имат палестински произход, беше дошло от телефонен апарат на седемдесетгодишна жена от Лейк Пласид, Ню Йорк. Когато обаждането постъпило в офисите на ФБР в Манхатън, немощната старица имала гостенки на чаша чай: четири мили женици като нея. Нито една не се била докосвала до телефона, кълняха се те, а разпечатката от местната телефонна компания доказа, че вдовиците казват истината: никой не беше използвал телефона в този момент.

Чаят поизстина. Уорън отпи. За миг очилата му се замъглиха от парата, сякаш от нечий дъх.

Той бързо прелисти техническата част от доклада. Не разбираше кой знае колко, а и подробностите не го интересуваха. Целта му беше да прочете заключението. Намери го на страница 173:

Напълно възможно е да се манипулират адресати по този начин.

Страшно ненужен извод, помисли си Уорън Та вие вече сте документирали 130 идентични случая!

Намести се по-удобно върху възглавниците и пак зачете.

Подобна манипулация изисква огромни ресурси.

А, не бе. Едва ли някому е хрумнало, че това е дело на бедняк.

А вероятно и на собствен телекомуникационен сателит. Или достъп до капацитет на такъв сателит. Нает или откраднат.

Сателит? Проклет космически кораб?

На Уорън му стана студено. Явно 15° по Целзий са твърде малко. Стана да коригира апарата на стената. Този път го нагласи на 20° и се върна на леглото да продължи с четенето.

Понеже такива сателити се намират в околоземната орбита на височина около четирийсет хиляди километра, явно са използвали арабски сателит. Всички обаждания и електронни съобщения бяха свързани с телефони и компютри по Източното крайбрежие на САЩ.

Едва ли арабски сателит би достигнал по-нататък.

Но би се справил с Източното крайбрежие.

Проследяване, помисли си Уорън Скифърд и нетърпеливо запрелиства доклада. При всички милиарди, правомощия, технологии, с които разполагаме, защо не проследят и не реконструират разговорите и съобщенията?

Уорън Скифърд работеше като профайлър.

Уважаваше техниката. След като години наред проследява серийни убийци и сексуални престъпници садисти, той изпитваше още по-дълбока почит към съдебните патолози и магическите им трикове с химия и физика, електроника и технология. Случваше се тайно да изгледа епизод на „От местопрестъплението“ с искрено възхищение от материята.

Не разбираше обаче от такива неща. За него беше важно да включи компютъра и да научи няколко кода. Не се нуждаеше от повече знания за техниката. С удоволствие я оставяше на другите.

Предмет на неговите изследвания беше душата.

За него технологиите бяха нещо непонятно.

Продължи да чете.

Сигналите спрели рязко в 09:14 сутринта източно време. От ФБР буквално на минутата посетили първия адрес, до който се докопали. Според сигналите, регистрирани от Националната агенция за сигурност, някой бе позвънил в щабквартирата на ФБР в Куонтико от малка къща в околностите на Евърглейдс, Флорида, и отправил заплаха, че САЩ са обречени на разпад.

Установили, че в къщата живеел възрастен човек с нарушено зрение и увреден слух. Телефонният му апарат дори не бил включен. Оставен бил в мазето, но синът от Маями все още му плащал абонаментната такса и текущите сметки. Очевидно не се замислял какъв смисъл има в това. Вероятно от много години не бил посещавал баща си.

Не последвали други сигнали.

Настъпило затишие.

Авторът на доклада завършваше с уверението, че специалистите по гласов и езиков анализ на записите работят с пълна пара. Засега не можело да се каже нищо съществено относно разследването нито на записите със заплахи, нито на близо шейсетте имейла с подобно съдържание. Гласовете били заглушени и променени и не бивало човек да възлага големи надежди. Почти сигурно било единствено, че всички са мъже. По обясними причини анализът по отношение на пола не бил толкова лесен при електронните писма.

Край на доклада.

Уорън огладня.

Взе си от минибара шоколад и отвори бутилка кока-кола. Нито едното, нито другото му се услади, но поне си вдигна кръвната захар. Лекото главоболие, причинено от недостатъчно сън, се изпари.

Отново си легна. Дебелата папка падна на пода. Според инструкциите трябваше да я унищожи веднага. Ще почака, реши Уорън. Взе по-краткия документ и го задържа във въздуха за няколко секунди. После отпусна ръка върху завивката.

Този кратък доклад беше истински шедьовър.

За съжаление никой не изглеждаше особено заинтересован от него, камо ли — готов да действа в съответствие с направените изводи.

Уорън го знаеше почти наизуст, макар че го бе прочел само два пъти. Докладът беше изготвен от екипа на Уорън във Вашингтон. Самият той помогна според силите си от това забравено от Господа място на земята, наречено Норвегия.

На Уорън му домъчня за вкъщи. Затвори очи.

В последно време се чувстваше стар. Не просто остарял, а направо възрастен. Лесно го налягаше умора и с тази нова работа си вкара таралеж в гащите. Искаше да се прибере в Куонтико, Вирджиния, при семейството си; при Катлийн, която търпеливо бе понасяла него и безбройните му, дълбоко оскърбителни изневери през целия им съвместен живот; при порасналите им деца, установили се близо до бащиния дом; при къщата, при градината си. Искаше да се прибере. Усети силно присвиване под ребрата. Преглътна няколко пъти, но не му мина.

По-краткият доклад представляваше разработен профил.

Както обикновено, започваха с обобщаване на действията и събитията. Екипът на Уорън се движеше по времевите линии и в дълбочина, правеше връзка между събитията и анализираше причинно-следствени връзки и резултатите от тях. Разнищваха разходи, подхождаха комплексно. Противопоставяха всеки детайл от хода на събитията на алтернативни решения, защото само така можеха да се доближат до мотивите и схващанията на виновниците за отвличането на госпожа Президента.

Картината, която бавно се оформяше в двайсетте страници, разтревожи Уорън и верните му хора, както дебелият доклад взе акъла на другите служители от ФБР.

Надяваха се да разработят профила на организация — група хора, терористична формация. Вероятно малка армия, армия в свещената война срещу стожера на Сатаната, наречен САЩ.

Обаче доловиха контурите на мъж.

Един-единствен човек.

Той, разбира се, едва ли действаше сам. Всичко случило се през последните шест седмици, след като екипът на Уорън за пръв път съзря леки признаци на оформящата се Троя, носеше отпечатъка от намесата на страшно много хора.

За беда обаче те като че ли нямаха нищо общо. По никакъв начин. Вместо да конкретизира описание на терористична организация, Центърът за противодействие на тероризма съзря един-единствен актьор, който използва хората като своеобразни сечива и е лишен от всякаква лоялност или други човешки емоции към помощниците си, както човек е безчувствен към ковчеже с инструменти.

Не правеше нищо, за да защити впоследствие извършителите. Щом някой си изиграеше ролята, щом дадеше своя принос, нямаше кой да се застъпи за него. Герхард Скрьодер бе подхвърлен на вълците също като чистача от пакистански произход и всички други елементи от големия пъзел.

Оттук се налагаше мисълта, че те не са знаели за кого работят.

Уорън се прозя, разтърси отривисто глава и ококори очи, за да не му потекат сълзи. Ръката, в която държеше доклада, натежа като олово. Стегна се, вдигна папката и прегледа първата страница.

Най-отгоре на листа заглавието бе изписано скромно със същата големина на буквите като останалата част от документа, но с получер шрифт: Виновника. Профил на похитителя.

Виновника.

Уорън се поколеба дали харесва избраното определение. От друга страна, то поне беше достатъчно неутрално, без етнически или национални окраски. Опита се за пореден път да се настани по-удобно и продължи да чете.

I. Отвличането.

Както обикновено, за отправна точка вземаха сърцевината на действието.

Самото отвличане на госпожа Президента им даваше силни индикации какъв профил да изградят. От безбожния час, когато в апартамента му във Вашингтон го събуди агент с потресаващата новина за похищението на госпожа Президента, Уорън изпадна в състояние на сериозна безпомощност. В самолета за Европа очакваше и дори — макар и абсурдно — се надяваше да го посрещнат с новината за намерения труп на госпожа Президента.

Още тогава изключи възможността да я открият жива.

Основният въпрос през цялото време беше: Защо е отвлечена? Защо не е убита? От всички гледни точки много по-лесно беше да се осъществи атентат, имаше много по-малко рискове. Длъжността главнокомандващ на САЩ е много опасна, защото е невъзможно стопроцентово да защитиш някого от неочакваните смъртоносни атаки на други хора, без да го изолираш от тях.

Сигурно отвличането криеше специален замисъл. Явно някой извличаше значително по-големи дивиденти, като държи САЩ в неведение, отколкото ако сплоти американците във всеобщ потрес и скръб за убития им президент.

Очевиден резултат от безследното изчезване на госпожа Президента беше, че страната стана по-уязвима за нови нападения.

Самата мисъл накара Уорън да настръхне.

Отгърна на следващата страница. Взе бутилката с кока-кола и отпи. Все още изпитваше неопределен дискомфорт в стомаха си. За миг се почуди дали да не си поръча храна, може би щеше да се почувства по-добре. Часовникът на мобилния му телефон показваше 05:57 и той се отказа. Щяха да сервират закуската след час.

Да използват агента на Сикрет Сървис Джефри Хънтър беше гениално по своята простота. Макар че на теория вероятно е възможно да отвлечеш госпожа Президента без помощ от вътрешен човек, на практика подобно начинание е почти немислимо. Виновника разполагаше с апарат в САЩ, способен да извърши две отвличания на момче-аутист, за да изнуди професионален агент по сигурността да му сътрудничи. Наличието на подобен факт в събрания материал избистряше още повече профила на Виновника. И го правеше още по-поразителен.

Телефонът звънна.

Звукът така изненада Уорън, че той изпусна бутилката с кока-кола, приклещена между бедрата му. Изруга, спаси остатъците от лепкавата тъмна течност и вдигна слушалката.

— Ало — изстена той и избърса свободната си ръка о завивката.

Настана време за разплата. Уорън — раздаде се глас отдалеч.

— Да?

— Обажда се Колин.

— О! Здрасти, Колин, чувам те много слабо.

— Налага се да побързам.

— Защо шепнеш? Говори по-високо!

— Мамка му, Уорън, слушай ме. В момента не сме много на почит.

— Да, забелязал съм.

Колин Улф и Уорън Скифърд работеха заедно от близо десет години. Когато комплектуваше екипа си, Уорън се спря първо на връстника си Колин. Той беше от старата школа. Приличаше на мечка, беше старателен, спокоен и безпристрастен. Сега гласът му прозвуча по-пискливо от обикновено, а закъснението на звука му придаваше още по-стресирана нотка.

— Не искат да чуят какво им казваме — обясни Колин. — Решили са.

— Какво? — попита Уорън, макар да знаеше отговора.

— Че зад всичко това стои някоя ислямистка организация. Върнаха се на следата Ал-Кайда, дяволите да ги вземат. Ал-Кайда! Та те са на нивото на ИРА. Или на скаутското движение, в този ред на мисли. Сега имат нова следа. Затова ти звъня.

— Какво се е случило?

— Появи се сметка.

— Каква сметка?

— Джефри Хънтър. Парите са преведени на съпругата му.

Уорън преглътна. Кафявото петно на слабините му изглеждаше отвратително. Придърпа завивката с лепкавата си ръка, за да се прикрие.

— Ало?

— Тук съм — обади се Уорън. — Ама че гадост.

— Да. Прекалено хубаво е, за да е истина.

— Какво искаш да кажеш?

— Слушай сега, налага се да побързам. Но искам да знаеш. Касае се за 200 000 долара. Парите, разбира се, са пречистени през обичайните канали, за да не можем да ги проследим, но въпреки това успяхме да стигнем до дарителя. На момчето от Пенсилвания му трябваха не повече от пет часа.

— И кой е дарителят?

— Дръж се здраво.

— Легнал съм.

— Братовчед на министъра на петрола на Саудитска Арабия. Живее в Иран.

— Мамка му.

— Имаш право.

Уорън взе доклада на екипа си. Хартията полепна по ръката му. Не може да бъде. Няма как да е така. Имаха право — Колин, Уорън и останалите от малката, отхвърлена група профайлъри, които никой не желаеше да слуша.

— Не може да бъде — тихо отбеляза Уорън. — Виновника никога не би постъпил така аматьорски, че да успеем да проследим парите.

— Какво?

— Не може да е вярно!

— Да де, нали затова ти звъня! Твърде елементарно е, Уорън. Ами ако решим да обърнем всичко на обратно?

— Какво? Не те чувам, връзката е…

— Да обърнем всичко на обратно — извика Колин. — Нека предположим, че парите ни отвеждат до Саудитска Арабия нарочно… Ако ние сме прави и замисълът им е да открием парите и да разберем откъде са дошли…

… всичко си идва на мястото, помисли си Уорън и си пое дъх. Така действа Виновника. Точно това иска. Цели да създаде хаос, да предизвика криза, той е…

— Разбираш ли? Съгласен ли си с мен?

Гласът на Колин се чуваше от много далеч.

Уорън не долови добре какво казва.

— Няма да мине много време и информацията ще изтече — обясни Колин, а връзката ставаше все по-лоша. — Следиш ли борсата?

— Горе-долу.

— Като се оповести връзката между Саудитска Арабия и Иран…

Цените на петрола, помисли си Уорън. Ще скочат до небето както никога.

— … драматичен срив на индекса Дау Джоунс, който продължава главоломно надолу и…

— Ало — извика Уорън.

— Ей! Там ли си? Трябва да затварям, Уорън. Ще тичам, че…

Пращенето беше неприятно. Уорън държеше слушалката на няколко сантиметра от ухото си. Неочаквано гласът на Уорън пак се появи. За пръв път чуваше думите му кристалночисто.

— Говорим за сто долара на барел — мрачно предупреди той. — Преди края на следващата седмица. Точно това иска той. Така е, Уорън. Всичко се връзва. Трябва да тръгвам. Обади ми се.

Връзката прекъсна.

Уорън стана от леглото. Налагаше се да си вземе душ за втори път. Пристъпи към куфара с разкрачени крака, за да не се докоснат лепнещите му бедра.

Все още не си бе разопаковал багажа докрай.

Виновника е човек с огромен капитал и широки познания за Запада, припомни си той от профила. Притежава много над средната интелигентност. Характеризира се с рядко срещано търпение и способност за дългосрочно планиране и обмисляне. Изградил е внушителна международна, силно усложнена мрежа от помощници, вероятно посредством заплахи, капитал и скъпо струващи грижи. Налице са всички причини да смятаме, че единици от тях знаят кой е той. Ако изобщо има такива.

Уорън не намери чисто бельо. Обезсърчено прерови страничните джобове на куфара си. Пръстите му напипаха нещо тежко. Поколеба се за миг и измъкна предмета от тесния отвор.

Часовника?

Verus amicus rara avis.

Смяташе, че е изчезнал завинаги. Това го тормозеше повече, отколкото искаше да признае пред себе си. Обичаше този часовник и се гордееше, че му го подари самата госпожа Президент. Никога не го сваляше от ръката си.

Освен когато правеше секс.

Сексът и времето някак не се връзваха и винаги го махаше.

Вътрешно се опасяваше да не би да го е откраднала червенокосата жена. Вече не помнеше името й, макар че се запознаха само преди седмица. В някакъв бар. Май си спомни нещо: работела в сферата на рекламата. Или беше във филмовата индустрия?

„Както и да е“, помисли си той и щракна верижката около китката си.

В куфара нямаше чисти боксерки.

Ще му се наложи да се справи с тези.

Най-вероятно не е американец, като че ли чу Уорън сякаш документът тръгна на магнетофонна лента в главата му. Ако е мюсюлманин, клони повече към секуларизъм отколкото към фанатизъм. Вероятно живее в Близкия изток, но е възможно и да е отседнал временно някъде в Европа.

Минаваше шест и половина и от сънливостта на Уорън Скифърд вече нямаше и помен.