Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (53)

1

Хелън Лардал Бентли отвори очи и първоначално не съобрази къде се намира.

Лежеше в неудобна поза. Дясната й ръка, притисната под бузата й, бе изтръпнала. Надигна се предпазливо. Усещаше тялото си вцепенено; разтърка си ръката, за да възстанови кръвообращението. Затвори очи, за да преодолее внезапно обзелото я замайване, и чак тогава си спомни какво се бе случило.

Вече не й се виеше свят. Усещаше главата си странно олекнала, но когато предпазливо раздвижи крака и ръце, разбра, че няма сериозни контузии. Дори раната на слепоочието беше несъмнено по-добре. Опипа подутината с пръсти и усети колко е спаднала, докато е спала.

Заспала ли е?

Последно помнеше как хвана жената в инвалидната количка за ръка. Тя й обеща…

Да не би да съм заспала права? Или съм припаднала?

Едва сега забеляза все още мръсните си дрехи. Миризмата изведнъж стана нетърпима. Бавно, подпирайки се с ръка на дивана, се изправи на крака. Искаше незабавно да се измие.

— Добро утро, госпожо Президент — обади се от вратата тих женски глас.

— Добро утро — слисано поздрави Хелън Бентли.

— Само отскочих до кухнята да направя кафе.

— Вие да не би… да сте стояли тук цяла нощ?

— Да — усмихна се жената в инвалидната количка. — Притеснявах се да не сте получили мозъчно сътресение и затова ви разтърсих на няколко пъти. Доста ми се ядосахте. Искате ли?

Тя подаде димящата чаша.

Госпожа Президента махна уклончиво.

— Трябва да си взема душ. А ако не — за миг имаше объркан вид и разтърка очи, — ако не ме лъже паметта, ми предложихте чисти дрехи.

— Разбира се. Можете ли да вървите сама, или да събудя Мари?

— Мари — промърмори госпожа Президента. — Това… домашната прислужница ли беше?

— Да. А аз се казвам Хане Вилхелмсен. Може би сте забравили. Наричайте ме Хане.

— Хана — повтори госпожа Президента.

— И така става.

Хелън Бентли направи няколко предпазливи крачки. Коленете й трепереха, но краката я държаха. Погледна въпросително другата жена.

— Къде е банята?

— Последвайте ме — дружелюбно предложи Хане и пое към вратата.

— Вие…

Госпожа Президента млъкна и тръгна след нея. Сумракът навън й подсказа, че е много рано. Въпреки това тя прекара доста време тук. Сигурно няколко часа. Жената в инвалидната количка явно бе спазила обещанието си. Не се беше обадила в полицията. Хелън Бентли все още имаше възможността да вземе нужните мерки, преди да разкрие къде е в момента и да намери изход от ситуацията, но за целта никой не биваше да знае, че е жива.

— Колко е часът? — попита тя, когато Хане Вилхелмсен отвори вратата на банята. — Колко време съм… — почувства необходимост да се подпре на вратата.

— Сега е четири и петнайсет — осведоми я Хане. — Спахте повече от шест часа. Едва ли е достатъчно.

— Много повече е от обичайната ми доза сън — госпожа Президента се насили да се усмихне.

Банята беше великолепна. Ваната с двойна ширина, вкопана в пода, напомняше по-скоро на басейн и заемаше по-голямата част от помещението. В необичайно просторната душ-кабина имаше нещо подобно на радио и малък телевизор. Подът бе облепен с мозаечни плочки в ориенталски стил, а над двете мраморни мивки се издигаше гигантско огледало в рамка от тежко, позлатено дърво.

Хелън Бентли сякаш имаше спомен, че жената й се представи като пенсионирана полицайка. Почти нищо в този апартамент не говореше за полицейска заплата, освен ако тази страна не бе единствената в света, където заплащат достойно труда на служителите на реда.

— Започвайте — подкани я Хане Вилхелмсен. — В шкафа ей там има кърпи. Ще оставя дрехите пред вратата, за да ги вземете, като привършите с банята. Не бързайте.

Насочи количката навън и затвори вратата.

Госпожа Президента се съблече бавно. Чувстваше мускулите си все още отпуснати и болезнени. За миг се поколеба какво да прави с изпоцапаните си дрехи, но забеляза сгънат чувал за смет до едната мивка, явно оставен от Хане.

„Странна птица — помисли си тя. — Но не бяха ли две жени? Три, с домашната помощница?“

Вече беше гола. Натъпка дрехите в чувала и грижливо го завърза. Копнееше да се потопи в топла вана, но душът й се стори по-разумен вариант с оглед на мръсотията по тялото й.

От душа с размери на чиния потече топла вода. Хелън Бентли изстена отчасти заради приятното усещане, отчасти заради болката, която пробяга по тялото й, когато отметна глава назад, за да посрещне струята с лице.

Снощи имаше и друга жена освен Хане. Хелън Бентли вече си спомни ясно. Тази, другата искаше да съобщи в полицията. Двете жени разговаряха на норвежки и Хелън Бентли успя да долови една-единствена дума, подобна на полиция. Жената в инвалидната количка сигурно е надделяла в дискусията.

Душът й се отрази добре.

Водата я пречисти в прекия и в преносния смисъл на думата. Усили душа докрай. Натискът осезаемо се увеличи. Водните струи се превърнаха в масажиращи стрели по кожата й. Пое си въздух. Напълни устата си с вода, та чак не можеше да диша, изплю я наведнъж, а тя потече по тялото й. Разтърка силно тялото си с ръкавица, приятна и грапава на допир до ръката й. Кожата й се зачерви. Горещата вода направо я опари и образува алени ивици след грубия плат. Усети силно смъдене при влизането на водата в отворените рани.

Точно в такава ситуация се намираше и една вечер през късната есен на 1984-та. Не беше споделяла с никого какво се случи тогава и никой нищо не знаеше.

Тогава стоя близо четирийсет минути под душа, след като се прибра. Беше полунощ, ясно помнеше това. Търка кожата си с гъба до кръв, сякаш бе възможно да заличи от тялото си видяното с очите и да го накара да изчезне завинаги. Топлата вода свърши, но тя стоя под леденостудената струя. Накрая Кристофър дойде озадачен и я попита няма ли да се погрижи за нощния тоалет на Били.

Навън валеше дъжд. От небето се изливаше оглушителен потоп и плющеше върху асфалта, върху колата, по покривите на къщите и апаратите за играчки на малката площадка над шосето, където под поривите на вятъра напред-назад се мяташе люлка, а някаква жена чакаше.

Искаше да си вземе Били.

Друга роди дъщерята на Хелън. Всички документи бяха изрядни.

Хелън помнеше как извика документите са изрядни и си спомни как извади портфейла от чантата си и го размаха пред бледото, решително лице на жената, колко искаш? Какво да ти дам, за да не ми причиняваш това?!

— Не става дума за пари — отвърна биологичната майка на Били.

Знаела, че документите са изрядни, но в тях не фигурирала информация за бащата на Били. А той се върнал.

Каза го с лека усмивка, някак победоносно, сякаш е спечелила състезание и не може да се въздържи да не се изфука.

Бащата. Бащата! Та ти не посочи баща! Нали не беше сигурна, а и той бил през девет планини в десета — някакъв безотговорен хулиган, на чието влияние не бивало да излагаш Били. Нали искаше най-доброто за Били, а именно да дойде при нас, при Кристофър и при мен, и всички документи са изготвени изрядно. Ти ги подписа! Даде писмено съгласието си, а сега Били си има своя стая с розови тапети и бяла бебешка кошара с дрънкалка, към която протяга ръчички и се усмихва.

Бащата искал да се погрижи и за двете, каза жената. Налагаше й се да вика в бушуващата буря. Щял да поеме отговорност и за Били, и за родната й майка. И бащите имат права. Призна колко глупаво постъпила, като не посочила името на бащата още при раждането, защото така щяла да спести на Хелън всички неприятности. Изрази съжалението си. Но така стояли сега нещата. Приятелят й излязъл от затвора и се върнал при нея. Ситуацията се променила. Сигурно Хелън Бентли е наясно с тези неща, нали работи като адвокат.

Налагало се да си вземе Били обратно.

Госпожа Президента опря длани о стената на душ-кабината.

Нямаше сили да си спомни. Повече от двайсет години се бе опитвала да изтласка спомена за обзелата я паника, когато се обърна с гръб към жената и изтича до колата от другата страна на шосето. Искаше да вземе диамантената огърлица, подарък от баща й, получен по-рано същата вечер. Празнуваха появата на Били в семейството и лицето на баща й бе потно и зачервено. Той се смееше ли, смееше на малкото внуче, докато всички се надпреварваха да хвалят красотата на малката Били Лардал Бентли.

Огърлицата беше останала в жабката и Хелън вероятно щеше да успее да откупи детето си за втори път с диаманти и кредитна карта.

Две кредитни карти. Вземи ги всичките!

Докато се суетеше с ключа за колата и се мъчеше да пропъди сълзите и паниката, които я задушаваха със страшна сила, чу силен удар. Раздаде се ужасяващ трясък в човешка плът и Хелън Бентли се обърна точно навреме, за да зърне как летяща фигура в червен дъждобран разсича въздуха. В бурята долови и втори удар, когато жената пльосна на асфалта.

Зад ъгъла на улицата се изгуби малка спортна кола. Хелън Бентли дори не забеляза цвета на автомобила. Настъпи тишина. Вече не чуваше дъжда. Оглуша за всички звуци. Бавно, машинално пресече улицата. Едва когато наближи облечената в червено жена, се спря.

Биологичната майка на Били лежеше в странна поза извита и неестествена, и дори и на лошата светлина от уличната лампа Хелън различи течащата от раната на главата й кръв. Тя се смесваше бързо с дъждовните капки и се превръщаше в тъмна вада, която се вливаше в канавката. Очите на жената бяха широко отворени, а устата й се раздвижи.

Помогни ми.

Хелън Лардал Бентли отстъпи две крачки назад.

Обърна се с гръб и се затича към колата, отвори рязко вратата, качи се и потегли. Отиде си у дома и стоя четирийсет минути под душа, докато търкаше с гъба кожата си до кръв.

Биологичната майка на Били не се обади повече. Точно двайсет години по-късно, през една ноемврийска нощ на 2004-та година, Хелън Лардал Бентли бе обявена за победител в президентските избори в САЩ. Дъщеря й стоеше редом с нея на трибуната — висока, руса млада жена, давала на родителите си само поводи за гордост.

Госпожа Президента свали ръкавицата, взе шише с шампоан и насапуниса косата си. На очите й залютя и сълзите замъглиха образа на ранената жена върху мокрия от дъжда асфалт, с глава, потопена в кръв и кал.

Джефри Хънтър я събуди тихо и твърде рано в хотела и й показа писмо. Тя се чувстваше объркана; той сложи показалец до устните си в прекалено интимен жест.

Знаят за детето, пишеше там. Щели да разкрият тайната й. Налагало се да последва Джефри. Поставили началото на операция Троя и щели да извадят на бял свят тайната, която ще я унищожи.

В края на писмото стоеше подписът на Уорън Скифърд.

Хелън Бентли се залови мислено за името. Стисна зъби и подложи лицето си под водната струя.

Уорън Скифърд.

Не биваше да мисли за жената в червения дъждобран, а за Уорън. Само за него. Нужно бе да се съсредоточи. Бавно се обърна под душа и остави водата да барабани по натъртения й гръб. Наведе глава и си пое дълбоко въздух. После издиша.

Verus amicus rara avis.

Истинският приятел е рядка птица.

Това я убеди. Само Уорън знаеше какъв е надписът върху долния капак на ръчния часовник, който тя му подари след изборите. Той беше неин стар добър приятел; обади й се преди последния телевизионен дебат между нея и Джордж Буш. Социологическите проучвания сочеха известен ръст на избирателите на действащия президент. Наистина, тя все още имаше числен превес, но тексасецът бързо я догонваше. Реториката му за сигурността намери почва сред електората. Той се открояваше като решителен, уравновесен мъж с опит и знания, необходими за страна във война и криза. Въплъщаваше приемствеността. Хората знаеха с какъв човек си имат работа, но не и какво предлага Хелън Бентли със скромния си опит на международната сцена.

— Налага се да се откажеш от „Арейбиън Порт Мениджмънт“ — Уорън взе ръцете й в своите.

Същото й обясняваха и всичките й съветници по вътрешните и външните въпроси. Настояваха да ги послуша. Порицаваха и заклинаха: моментът не е назрял. Може би по-нататък, с течение на времето, но не и сега.

Тя не прие доводите. Компанията от Саудитска Арабия със седалище в Дубай беше сериозна и работеше ефективно. От доста отдавна поддържаше важни пристанищни съоръжения по целия свят — от Окинава до Лондон.

Две компании, едната британска, собственици на най-големите пристанищни съоръжения в САЩ, проявят интерес към продажбата им. „Арейбиън Порт Мениджмънт“ изяви желание да купи и двете фирми. Едната щеше да им осигури контрол върху дейността в Ню Йорк, Ню Джърси, Балтимор, Ню Орлиънс, Маями и Филаделфия другата — върху Чарлстън, Савана, Хюстън и Мобайл. С други думи, арабска компания щеше да разполага със значителен контрол над всички ключови пристанища по източното крайбрежие и в Залива.

Според Хелън Лардал Бентли идеята не беше никак лоша.

Първо, компанията функционираше отлично: беше най-ефективната и най-печелившата. А продажбата би представлявала важна крачка по пътя на нормализиране на отношенията с онези сили в Близкия изток, с които САЩ имаха интерес да се спогаждат. И не на последно място, а за Хелън Бентли това като че ли беше най-същественото, продажбата щеше да укрепи уважението към коректните американски граждани от арабски произход.

Според нея те бяха страдали достатъчно и тя твърдо настоя на своето. Проведе няколко срещи с ръководството на арабската компания и без да прояви неблагоразумието да им обещае нещо, открито демонстрира благоразположението си. Остана особено доволна от факта, че въпреки несигурността, свързана с одобрението на продажбата, компанията вече направи огромни инвестиции на американска земя, за да си подсигури стабилни позиции при евентуален бъдещ успех.

Уорън говореше шепнешком. Не пусна ръцете й. Закова погледа си в нея, докато обясняваше:

— Подкрепям начинанието ти. Изцяло. Но никога няма да постигнеш целта си, ако пропилееш всичко още сега. Отвърни на удара, Хелън. Засегни Буш там, където най-малко очаква. Посветих години от живота си да го изучавам, Хелън. Познавам го възможно най-добре за човек който няма личен контакт. И той държи да си подсигури тази продажба! Просто е достатъчно обигран и не го обявява. Осъзнава какви настроения ще събуди подобна идея сред електората, а с това шега не бива. Трябва да го разобличиш, да го притиснеш в ъгъла. Слушай сега какво ще направиш…

Най-сетне се чувстваше чиста.

Кожата й пареше, а банята беше пълна с гореща пара. Излезе от душ-кабината и взе хавлиена кърпа. Загърна се и уви главата си с по-малък пешкир. Избърса с ръка запотеното огледало.

Кръвта по лицето й беше отмита. Цицината все още се виждаше ясно, но можеше да си отваря окото. Най-зле всъщност беше положението с китките й. Тесните лепенки се бяха впили в плътта й и на доста места зееха дълбоки рани. Трябва да помоли за дезинфектант, а най-добре за бинт.

Онзи път послуша съвета на Уорън, и то, без да се колебае много-много.

Водещият на дебата попита дали оценява продажбата на централна американска инфраструктура като заплаха за националната сигурност. Тя погледна право в камерата и в продължение на петдесет и четири секунди пламенно агитира за побратимяване с „нашите арабски приятели“. Не на последно място наблегна на значението да се култивира основополагащата американска ценност, която проповядва всеобщото равенство, независимо откъде са произлезли предците на един лоялен американец и каква религия изповядва той.

После си пое дъх. Бегъл поглед към действащия президент я убеди в правилната преценка на Уорън. Буш се усмихваше като победител. Вдигна рамене с присъщия си странен жест, протягайки подканящо напред ръце. Знаеше какво му предстои да чуе.

Но последва нещо съвсем различно.

— Що се отнася до инфраструктурата — спокойно подзе Хелън Бентли, — нещата стоят другояче. По мое мнение части от нея могат да бъдат отдавани само на американци или на най-близките ни съюзници. Целта е всички главни пътни артерии, летища, пристанищни съоръжения, митнически и гранични пунктове, както и железниците винаги да бъдат притежавани, управлявани и ръководени от американски интереси. За да се гарантира националната ни сигурност — отсече тя и добави с лека усмивка: — Постигането на тази цел, разбира се, ще отнеме време и изисква силна политическа воля. Още повече че самият Джордж Буш е посрещнал с отворени обятия продажбата на американски предприятия на арабски фирми.

За няколко секунди тя показа към камерата уличаващ го документ, после го остави на катедрата и протегна подканящо ръка към водещия на дебата. Бе приключила с речта си.

Хелън Лардал Бентли спечели предизборната дискусия с единайсет процента. Следващата седмица стана госпожа Президент и осъществи дългогодишната си мечта. Малко след това Уорън Скифърд оглави новосъздадения Център за противодействие на тероризма с акцент върху науката за човешкото поведение.

Шефското кресло не беше награда.

Ръчният часовник обаче беше.

И той злоупотреби с тази награда. Измами я с обяснението във вечно приятелство.

Verus amicus rara avis. Оказа се по-вярно, отколкото бе предполагала.

Приближи се до вратата и предпазливо я отвори. Отвън я чакаше купчина сгънати дрехи. Бързо, доколкото й позволяваше отмалялото тяло, тя се наведе, грабна дрехите и затвори вратата зад себе си.

От чисто новото бельо етикетите не бяха свалени. Тя отбеляза наум деликатния жест и облече бикините и сутиена. Дънките също изглеждаха нови и се оказаха съвсем по мярка. Докато нахлузваше бледорозовия кашмирен пуловер с остро деколте, усети бодежи в раните по китките си.

Застана пред огледалото и се погледна. Вентилацията изсмукваше последната влага и в банята стана доста по-хладно отпреди пет минути, когато спря душа. По навик се запита дали да не се гримира. На рафт до мивката стоеше отворена японска лакирана кутия, пълна с козметика.

Намери идеята за неподходяща. Подутината на устата й още не бе спаднала, а цепнатината на долната й устна щеше да изглежда отчайващо с червило.

Преди много години, по времето на първия мандат на Бил Клинтън, Хилари Родам Клинтън покани Хелън Бентли на обяд — първата им среща на четири очи. Хелън помнеше колко нервно очакваше представянето си. Беше заела поста си на сенатор само преди няколко седмици и все още не бе усвоила последните детайли от обичаите, етикета и протокола, задължителни за всеки новоизбран сенатор без особена тежест, който иска да оцелее повече от два часа в Капитолия. Обядът с първата дама се превърна в приключение. Хилари действително се оказа съобразителна, внимателна и интересна жена, както я описваха нейните привърженици. Нямаше и помен от арогантността, студенината и пресметливостта, приписвани й от враговете й. Тя, разбира се, целеше нещо, както всички във Вашингтон, но Хелън остана с впечатлението, че първата дама е добронамерена към нея. Хилари искаше да я предразположи да се почувства добре в новото си поприще. Ако сенатор Бентли би била така добра да прегледа документ за здравна реформа в полза на средностатистическия американец, щяла да зарадва много първата дама.

Хелън Бентли помнеше срещата много ясно.

Приключиха обяда и станаха от масата. Хилари Клинтън погледна дискретно към часовника, леко я целуна по бузата и хвана ръката й.

— Още нещо — прибави тя, без да пуска Хелън. — На този свят не бива да имаш доверие на никого. Освен на един човек — на съпруга си. Докато е твой мъж, единствено той ще ти желае доброто. Само на него можеш да разчиташ. Никога не го забравяй това.

Хелън запомни съвета й.

На 19 август 1998 Бил Клинтън призна, че е измамил не само целия свят, но и съпругата си. Няколко седмици по-късно, след среща в Белия дом, Хелън случайно се срещна с Хилари Клинтън в Западното крило. Първата дама току-що се бе прибрала от остров Мартас Винярд, където цялото президентско семейство беше потърсило убежище в тежките за тях времена. Тя се спря, взе ръката й и я задържа, както и при първата им среща преди много години. Хелън успя само да пророни:

— I’m truly sorry, Hillary. I’m truly sorry for you and Chelsea.^[1]

Мисис Клинтън не отговори. Очите й бяха зачервени по краищата. Устните й трепереха. Насили се да се усмихне, кимна и пусна ръката й. После тръгна по коридора с изправен гръб, гордо, а погледът й смело пронизваше всеки осмелил се да го пресрещне.

Хелън Лардал Бентли никога не забрави съвета на първата дама, но не се вслуша в него. Не можеше да живее, без да вярва на някого. Още по-малко пък бе способна да поеме по дългия път към най-високия пост в САЩ, без да се довери напълно на шепа надеждни сътрудници — подбрана група добронамерени приятели.

Един от тях беше Уорън Скифърд.

Винаги го беше смятала за верен другар. Ала той я излъга. Предаде я, а измамата му премина всякакви граници.

Нямаше откъде той да има информацията, с която по думите му разполагали троянците. Никой не знаеше за това. Не беше казала дори на Кристофър. Тази тайна беше нейно бреме и тя я носи сам-самичка повече от двайсет години.

Цялата история беше напълно неразбираема и единствено паниката, вцепеняващият, поразяващ страх, обзел я в мига, когато Джефри Хънтър й показа писмото, й попречи да прозре всичко още тогава.

Уорън я лъжеше. Имаше нещо гнило.

Никой не знаеше за инцидента.

По зъбите й се бе наслоила плака и изпитваше неприятен вкус в устата си. Колебливо се огледа в банята и откри каквото търсеше. Хане Вилхелмсен бе оставила чаша с нова четка за зъби и туба с паста. Мъчи се дълго, докато отвори опаковката на четката, дори се поряза на твърдата пластмаса.

Президент Бентли се озъби на огледалото.

— You bastard^[2] — прошепна тя. — Дано гниеш в ада, Уорън Скифърд! На такива като теб мястото им е точно там!