Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (5)

1

— Ужасна дата. Кой, по дяволите, я избра?

Началникът на Полицейската служба за сигурност, ПСС, поглади рижата си коса.

— Много добре знаеш — отвърна малко по-млада от него жена, присвила очи към остарял телевизионен екран, който се поклащаше върху шкаф за документация в ъгъла на кабинета; цветовете бяха бледи, а в долната част на картината трепкаше черна лента. — Самият министър-председател. Нали се сещаш, идеален повод да покаже старата страна в целия й националромантичен блясък.

— Пиянски изцепки, простотии и боклуци навсякъде — изръмжа Петер Салхюс. — Не ми звучи особено романтично. Утре е Седемнадесети май^[1] и ще настъпи пълен ад. И как по дяволите… — гласът му премина във фалцет, когато посочи към телевизора. — … са си въобразили, че ще бъде възможно да опазим тази жена?

След секунди госпожа Президента щеше да стъпи на норвежка земя. Пред нея вървяха трима мъже в тъмни палта. Неизменните слушалки в ушите им се виждаха ясно. Въпреки ниските облаци всички носеха слънчеви очила, сякаш се опитваха сами да пародират себе си. На слизане по стълбата от Еър форс 1 зад госпожа Президента се появиха норвежките им близнаци — със същия ръст, също толкова мрачни и с точно същите безизразни лица.

— Май могат да свършат работата и сами — суховато отбеляза Ана Биркелан и кимна. — Освен това се надявам никой друг да не узнае за твоя… песимизъм, така да го кажем. Всъщност малко се тревожа. По принцип ти нямаш навика да… — не довърши мисълта си.

Петер Салхюс мълчеше, впил очи в екрана. Не му беше присъщо да избухва така. Напротив, когато преди две години го назначиха да ръководи наблюдателно охранителната дейност, причината изобщо да вземат човек със стаж в армията за завеждащ служба, известна с нелицеприятни истории, бе именно неговата уравновесеност и приятен характер. Левицата надигна глас, но утихна малко, когато разбра, че навремето, като млад, Салхюс е бил социалист. Той постъпил в армията на деветнайсет години „за да разобличи американския империализъм“, както обясни с усмивка в излъчено по телевизията интервю-портрет. После превключи на сериозна вълна и за минута и половина обрисува заплашителна картина, с която повечето се съгласиха напълно, и така по-голяма част от работата бе свършена. Петер Салхюс смени униформата с костюм и се премести в офисите на ПСС, ако не с бурно одобрение, то поне със стабилен политически гръб. Служителите го харесваха, а колегите му от чужбина го уважаваха. Късата му военна подстрижка и прошарената брада му придаваха старомодно, мъжествено излъчване. Парадоксално, но факт: Петер Салхюс беше популярен началник на службата за сигурност.

А Ана Биркелан просто не го познаваше.

Осветлението от тавана хвърляше отблясъци по потното му теме. Тялото му се поклащаше напред-назад, без той да го осъзнава. Ана Биркелан хвърли поглед към ръцете му — бяха здраво сплетени.

— Какво има — тихо попита тя, сякаш не очакваше да получи отговор.

— Не е добра идея.

— Защо не спря всичко това? Щом си толкова загрижен, както изглеждаш, би трябвало да…

— Опитах. Знаеш отлично.

Ана Биркелан се изправи и се приближи до прозореца. Пролетта не се изявяваше добре в бледосивата следобедна светлина. Долепи длан до стъклото. Около нея се образува мъгла и после изчезна.

— Имаше резерви, Петер. Обрисуваше сценарии и изразяваше притесненията си. Не е същото, като да се опитваш да спреш нещо.

— Живеем в демокрация — напомни той; доколкото усещаше Ана, в гласа му нямаше ирония. — В случаи като този аз съм само един нищожен съветник. Ако можех да решавам…

— Щяхме да изолираме всички?

Тя се обърна рязко.

— Всички — повтори тя, този път по-високо. — Всички, които по някакъв начин застрашават селската идилия, наречена Норвегия?

— Да — кимна той. — Може би да.

Не беше лесно да разтълкува усмивката му. На телевизионния екран госпожа Президента бе отведена от огромния самолет към импровизирана трибуна. Облечен в тъмно господин се засуети с микрофона.

— Всичко мина по мед и масло при посещението на Бил Клинтън припомни тя и предпазливо захапа нокътя си. — Човекът се поразходи из града, пи бира и се запозна с кого ли не. Влезе дори в сладкарница и то без никакъв план или уговорка.

— Това беше преди.

— Преди?

— Преди Единайсети септември.

Ана отново седна. Повдигна средно дългата си коса на тила. После заби поглед и си пое дъх, за да каже нещо, но от гърдите й се изтръгна само въздишка. От коридора долетя смях, но нечии бързи стъпки го отнесоха към асансьора. На онемелия телевизионен екран госпожа Президента вече бе привършила кратката си реч.

— Сега полицейският окръг на Осло отговаря за охраната — най-сетне се обади тя. — Строго погледнато, посещението на госпожа Президента не е твой проблем. Наш, де. А и… — тя направи жест към шкафа с документацията под телевизора. — … не открихме нищо. Няма движение, няма активност. Не и сред вече познатите ни групи в страната. Нито в граничните зони. Нищо от получената отвън информация не подсказва друго, освен че това ще бъде едно наистина приятно посещение на… — гласът й придоби интонацията на новинар: — … президент, който иска да уважи родината на дедите си, добър съюзник на САЩ. Няма признаци някой да крои други планове.

— А това е странно, нали? Това е…

Той млъкна. Госпожа Президента се качи в тъмна лимузина. Жена със сръчни ръце светкавично й помогна с палтото. То увисна извън колата и вратата щеше да го защипе. Норвежкият министър-председател се усмихна и махна за поздрав на камерата, малко прекалено по детски нетърпелив и въодушевен от височайшето посещение.

— Това е най-мразеният човек в света — Салхюс кимна към екрана. — Знаем, че всеки ден се кроят планове как да отнемат живота на тази жена. Всеки, абсолютно всеки ден. В САЩ, в Европа, в Средния изток. Навсякъде.

Ана Биркелан подсмръкна и поглади с пръст мястото под носа си.

— Това не е от вчера, Петер. Правили са планове за покушения за много други президенти. А ние и колегите ни по целия свят непрекъснато установяваме пропуските за да не се превърнат в реалност. Те имат най-доброто разузнаване в света и…

— По този въпрос има доста спорове — прекъсна я той.

— … и най-ефективната политическа организация в света — невъзмутимо продължи тя. — Едва ли си струва да будуваш нощем и да се тревожиш точно за госпожа Президента на САЩ.

Петер Салхюс се изправи и притисна огромния си показалец към копчето за „стоп“, когато камерата показа в близък план малко американско знаме, закрепено до капака на колата. То се развяваше в червено, бяло и синьо, докато автомобилът набираше скорост.

Екранът почерня.

— Не се тревожа за нея — каза Петер Салхюс. — А за друго.

— Сега наистина разбирам накъде биеш — кимна Ана, видимо изгубила търпение. — Трябва да се махам оттук. Знаеш къде да ме намериш, ако възникне нещо.

Тя вдигна обемна чанта с документи от пода, изправи гръб и тръгна към вратата. С ръка на дръжката, отворила вратата наполовина, тя се обърна към него и попита:

— Щом не се тревожиш за Бентли, за кого тогава?

Петер Салхюс поклати глава и леко смръщи вежди, сякаш се колебаеше дали е чул въпроса.

— За нас — внезапно и рязко изтърси той. — Тревожа се какво ще се случи с нас.

Дръжката на вратата й се стори необяснимо студена на допир. Тя я пусна. Вратата бавно се затвори.

— Не за нас двамата — усмихна се той към прозореца; знаеше, че тя ще се изчерви и не искаше да я гледа. — Безпокоя се за… — свитите му пестници описаха широк, неясен кръг в нищото — Норвегия — призна той и най-после улови погледа й. — Какво, по дяволите, ще стане с Норвегия, ако нещо се провали?

Тя не беше сигурна, че разбра вложения от него смисъл.