Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (48)

28

— Тук ли? Тази врата?

Полицай Силе Сьоренсен прикова очи в изплашения до смърт трийсетгодишен пакистанец и се помъчи да смекчи раздразнението си.

— Сигурен ли си, че е тази врата?

Той кимна трескаво.

Тя, естествено, съвсем добре разбираше защо се страхува той, въпреки че имаше норвежко гражданство и всичките му документи бяха изрядни.

Неговите — да.

Но положението на младата пакистанка, за която наскоро се бе оженил, никак не беше розово. Първо бе изгонена от Норвегия след незаконен престой в страната като тийнейджърка. След година я арестуваха на летището в Осло с фалшиви документи и сериозно количество хероин в багажа. Тя се кълнеше, че други хора я принудили да го пренесе и те ще я убият. За всеобщо учудване се отърва с второ изгонване от страната. Този път й отказаха достъп завинаги. Това обаче не попречи на баща й да я омъжи за неин втори братовчед с норвежки паспорт. Тя пристигна в Норвегия преди няколко седмици, като се промъкна през Свинесюн в едно ранно утро, скрита зад четири палета с доматен сос в автовлак от Испания.

„Али Курам сигурно е луд по нея“, помисли си Силе Сьоренсен, докато оглеждаше посочената от него врата. От друга страна, прекомерният му страх за съдбата на съпругата му би могъл да е породен от опасенията му как ще постъпи нейният баща. Въпреки че живееше в Карачи, на почти 6000 километра от Осло, тъстът на Али Курам вече бе успял да мобилизира двама адвокати. Изненадващо, но те се оказаха разбрани. Съгласиха се, че мъж, извел тайно американския президент от хотелската й стая в кош за мръсно бельо, следва да даде обяснение за действията си. Кимнаха сериозно, когато им позволиха да надникнат в съвсем малка част от материалите по разследването с уговорката да не разпространяват показаната им поверителна информация. Единият адвокат, също с пакистански произход, проведе шепнешком кратък разговор с Али Курам на урду. Усилията му дадоха резултат. Курам си избърса сълзите и прояви желание да посочи мястото в мазето, където е оставил количката за почистване.

Силе Сьоренсен погледна чертежите още веднъж. Листовете бяха огромни и с тях се боравеше трудно. Младшият полицай, когото водеше със себе си, се опита да хване единия край, но твърдата хартия непокорно се нагъна помежду им.

— Нещо не е както трябва — отбеляза полицаят и се помъчи да прегъне ненужната част от чертежите.

— В правилния коридор ли сме?

Силе се огледа. Неоновата светлина от тръбите на тавана дразнеше очите. В края на дългия коридор на запад имаше врата към задно стълбище, извеждащо на партера два етажа над тях.

— Мазето е на две нива — обясни мъжът на средна възраст, докато хапеше нервно редкия си мустак. — Това е долното. Така че… Да, в правилния коридор сме.

Той беше технически директор на хотела. От поведението му човек би си помислил, че всеки момент ще напълни гащите. Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак и не пускаше мустака си.

— Но тази врата не е отразена на чертежите — обърна внимание Силе и се втренчи във вратата с дълбоко подозрение, сякаш самото й съществуване нарушаваше всички закони и правила.

— Кои чертежи са у вас всъщност? — попита техническият директор и се опита да намери датата.

— Какво имате предвид? — учуди се младши полицаят и за пореден път се помъчи да подреди огромните листове.

— Каза, че бил от Сикрет Сървис, и чак тогава му дадох номера на мобилния си телефон — жалваше се Али Курам. — Откъде можех да знам… Показа ми служебна карта! Дето ги дават по телевизията, със снимка и звезда и… По-рано през деня ми поръча да се кача веднага щом ми се обади. Незабавно, наблегна той! Та нали беше агент на Сикрет Сървис, не кой да е! Как да се досетя…

— Трябваше да ни съобщиш, като си разбрал, какво се е случило — ледено отвърна Силе и му обърна гръб. — Защо не обяви веднага тревога? Ориентирате ли се? — Последният въпрос бе отправен към техническия директор.

— Да, ама жена ми — продължи Али Курам. — Беше ми се взел акълът заради… Какво ще стане с жена ми? Ще я изгонят ли? Не може ли…

— Това няма да го обсъждаме пак — сопна се Силе и вдигна ръка. — От няколко часа само се обясняваш. Няма да помогнеш нито не себе си, нито на жена си, като продължаваш да мрънкаш. Стой там. И си затваряй устата.

Властно посочи точка на пода на няколко метра от вратата. Али Курам се изтегли по коридора. Закри лице с ръце и зашепна на урду. Униформеният полицай тръгна след него.

— Чертежите ви са погрешни — най-сетне установи техническият директор. — Тези са първоначалните. Тоест, от времето на построяването на хотела. Той е готов от 2001-ва. Тогава тази врата я нямаше.

Придружи думите си с усмивка, вероятно за да обезоръжи Силе, сякаш вече нямаше смисъл да се тревожат заради вратата, щом са разгадали мистерията с неточните чертежи.

— Погрешни — повтори вяло Силе.

— Да — нетърпеливо кимна директорът. — Или… всъщност тази врата на практика не фигурира на никакви чертежи. Във връзка със строителните работи по операта, взривове в основите и тем подобни ни задължиха да избием врата към паркинга. В случай на…

— Какъв паркинг? — отчаяно попита Силе Сьоренсен.

— Този — посочи към стената техническият директор.

— Този? Този?

Силе Сьоренсен беше от рядка порода, наречена богата полицайка. Правеше всичко по силите си, за да прикрие най-голямата си слабост: надменността, резултат от обезпечено и спокойно детство и голямо наследство. В момента й беше изключително трудно.

Техническият директор беше пълен идиот.

Безвкусното му сако в бургундскочервено имаше ужасна кройка. Коленете на панталоните му лъщяха. Мустакът изглеждаше смехотворно. Тесният му крив нос напомняше на птича човка. Освен това се държеше раболепно с нея. Не спираше да се усмихва въпреки сериозността на положението. Силе Сьоренсен изпитваше почти физическа непоносимост към този мъж и когато той приятелски я хвана за лакътя, тя рязко се отдръпна.

— Този — повтори тя и се опита да обуздае невъздържаната си природа. — Звучи ми малко неточно. В смисъл?

— Паркингът за Централната гара — обясни той. — Обществен паркинг. От хотела няма изход за там. Трябва да се заобиколи. Ако гостите…

— Нали току-що казахте, че тази врата води натам — прекъсна го тя и преглътна.

— Точно така — усмихна се той. — Тази врата! Но тя е неизползваема. Задължиха ни да я направим, когато щяха да взривяват във връзка с операта и…

— Това вече го чух — отново го сряза тя и поглади грубо стъкмената рамка на вратата. — Защо няма брава?

— Както споменах, вратата не е направена да се ползва. Просто ни наредиха да избием изход към паркинга. Махнахме бравата от съображения за сигурност. Доколкото ми е известно, изобщо не са я нанасяли на чертежите.

Той се почеса по врата и се наведе. Силе не беше в състояние да разбере защо врата, предназначена да бъде авариен изход при злополуки с взривни вещества, не може да се отваря, но нямаше сили да се задълбочава. Затова просто посегна към бравата, която техническият директор извади от обемиста чанта с логото на хотела.

— Ключа — изкомандва тя и мушна бравата в отвора.

Техническият директор се подчини. Силе успя да отключи само за няколко секунди. Внимаваше много да не остави отпечатъци. Дежурният екип от експерти щеше да пристигне всеки момент, за да провери дали все още има веществени доказателства. Силе отвори вратата. Лъхна ги застоялата миризма на паркирани автомобили и изгорели газове. Силе Сьоренсен остана на място — не влезе в паркинга.

— Изходът за автомобили е оттатък, нали? — тя посочи вдясно, на изток.

— Да. Бих искал да добавя — той се усмихна още по-широко и притеснението му понамаля, когато продължи, — лично Сикрет Сървис инспектираха района. Няма никакви, ама никакви проблеми. Дори се сдобиха със собствена брава и ключ. Както за вратата, така и за асансьора. Изобщо, справиха се блестящо. Претърсиха хотела от мазето до тавана няколко дни преди идването на госпожа Президента.

— На кого сте дали ключ и брава? — попита Силе, без да се обръща.

— На Сикрет Сървис.

— На кого от Сикрет Сървис?

— Ами, как му беше името… — нервно се изсмя техническият директор. — Те не бяха никак малко. Съвсем естествено не успях да запомня всички имена.

Най-сетне Силе Сьоренсен се обърна, затвори тежката врата, заключи я, издърпа бравата и я мушна заедно с ключа в дамската си чанта. После извади от страничен джоб лист хартия и го показа на техническия директор.

— Да не би да е този мъж?

Директорът присви очи и приближи глава към листа, без да помръдне тялото си. Приличаше на лешояд.

— Съвсем същият! Имената ми убягват, но никога не забравям лицата. Навярно заради професионална деформация. В хотелиерския бизнес…

— Сигурен ли сте?

— Да, да! — засмя се техническият директор. — Помня го много добре. Много приятен мъж. Всъщност слиза тук два пъти.

— Сам ли?

Мъжът се замисли.

— Даааа — проточено отговори той. — Бяха толкова много. Но съм почти сигурен, че той пое тази част от мазето сам. Като изключим моето присъствие, разбира се. Аз лично взех…

— Чудесно — прекъсна го Силе и прибра снимката на Джефри Хънтър в чантата си. — Някой идвал ли е тук после?

— Кога после? След изчезването на госпожа Президента ли?

— Да.

— Нееее — отвърна техническият директор. — В часовете, след като се разбра за изчезването, цялата сграда бе щателно претърсена. Аз, разбира се, не съм напълно сигурен, защото бях в кабинета си със служител на полицията и проверявах историята с тези чертежи — ръката му се отплесна към подаващите се от чантата на Силе скици — и давах разни нареждания. А и сутеренът беше отцепен.

— Отцепен? Сутеренът?

— Да, разбира се — усмихна се авторитетно той. — От съображения за сигурност — изразът звучеше като мантра, която той изрича стотици пъти на ден и по тази причина е изгубила значението си — отрязаха достъпа до долното мазе известно време преди да пристигне госпожа Президента. По мое разбиране Сикрет Сървис са искали да… редуцират риска до минимум. Затвориха и части от западното крило, както и от осмия и деветия етаж. Това се нарича… minimal risk… minimizing risk… — Той се мъчеше безуспешно да намери английската дума, научена съвсем скоро. — Зона с минимален риск — доволно обясни той на норвежки. — Напълно нормално в тези среди. Изключително разумно.

— Значи изобщо не е било задължително полицията да слиза тук, долу? — бавно попита Силе. — Имам предвид в часовете след отвличането.

— Не — той отново изглеждаше несигурен какъв отговор всъщност очаква тя. Взираше се напрегнато в лицето й, без да успее да разбере. — С други думи, целият етаж беше отцепен. Заключен. Тук можеше да се слезе с асансьора само с ключ. Тук не биваше да се мотаят никакви гости, нали се сещате. При цялото това техническо оборудване и… Да, знаете за какво говоря. Сикрет Сървис, разбира се, имаха ключове, но освен тях никой друг нямаше. Е, освен мен и онези от моите служители, които…

— По тази карта ли претърсиха хотела? — попита Силе Сьоренсен и посочи скицата, подаваща се от чантата й.

— Не. Това са първоначалните чертежи. Ние използвахме по-новите, където е отразено преустройството на президентския апартамент. Но чертежите на мазето винаги са си били едни и същи и този етаж на вашите скици — той посочи чантата й — е еднакъв навсякъде. Мазето. И в двете копия.

— И на никое от тях не е обозначена тази врата? — още веднъж попита Силе, сякаш всичко й се струваше твърде гадно, за да е истина.

— Ние сме изцяло на разположение на полицията — увери я техническият директор. — Намираме се в тясно и ефективно сътрудничество с органите на реда, както преди, така и след похищението.

Боже мой, помисли си Силе и преглътна. Бяхме твърде много. Девет баби, хилаво дете. Мазето беше отцепено и заключено. Според чертежите оттам няма изход. Търсиха откъде са избягали и настана пълен хаос. Не открихме тази врата, защото изобщо не сме я търсили.

— Може ли вече да се прибирам у дома? — помоли Али Курам, който все още стоеше на няколко метра от тях, долепен до стената. — Нали вече разрешавате да си ходя?

— Такива като теб не спират да ме удивляват — злобно процеди Силе, без да сваля поглед от отчаяния мъж. — Нищо не схващате, нали? Наистина ли си въобразяваш, че можеш да нарушаваш закона, както ти скимне, и после да се прибираш при мадамата си, все едно нищо не се е случило? Действително ли така си представяш нещата?

Тя направи крачка към него. Али Курам не отговори, а хвърли бегъл поглед към младшия полицай. Стройният служител на реда се казваше Халид Мущак. Преди две години бе завършил Висшето полицейско училище с най-висок успех във випуска. Сега присви очи и адамовата му ябълка издаде колко трудно преглътна. Но иначе не продума.

— С такива като теб — побърза да обясни Силе и изписа огромни кавички във въздуха, — имах предвид не буквално такива като теб, а… хора, които не са се научили как функционира нашата система, които не разбират как…

Прекъсна мисълта си. Чуваше се единствено постоянното бръмчене от огромните, оголени вентилационни тръби на тавана. Техническият директор най-после спря да се усмихва. Али Курам вече не подсмърчаше. Халид Мущак гледаше втренчено полицай Сьоренсен, без да обели дума.

— Съжалявам, сгреших — призна тя. — Изръсих ужасна глупост.

Подаде ръка на полицая.

Той не я пое.

— Не от мен трябва да искаш извинение — глухо обясни той и сложи белезници на арестанта. — А от този мъж. Но ще имаш достатъчно възможности за това. Той ще поостане тук известно време, предполагам.

Щракна белезниците на задържания и погледна Силе с усмивка — нито студена, нито подигравателна, а изпълнена със съжаление.

Силе Сьоренсен отдавна не се бе чувствала като пълен идиот. По-голямата беда в случая беше свързана с изхода от хотел „Опера“, явно известен само на самоубилия се агент на Сикрет Сървис.

„Отнел си е живота от срам“, помисли си тя и почувства как се изчервява.

Но все пак най-сериозният проблем беше, че им отне повече от денонощие и половина да го намерят.

— Проклета врата — промърмори жената, която по принцип никога не ругаеше.

Изкачи стълбите зад широкия гръб на Халид Мущак.

— Трябваха ни четирийсет часа да открием една смотана врата. Какво ли още ни убягва?