Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (46)

26

— Коя от двете ни ще се обади в полицията? — прошепна Ингер Юхане Вик с мобилен телефон в ръка.

— Никоя — полугласно възрази Хане Вилхелмсен. — Все още не.

Госпожа американският президент седеше на яркочервен диван с чаша вода в ръка. Миризмата на екскременти, урина и избила от страх пот беше толкова силна, че Мари съвсем невъзмутимо отвори широко прозореца.

— Жената трябва да се изкъпе — сопна се тя. — Не разбирам как може да кисне тук и да лъха на гадости. Президент и тъй нататък, пък и така я унижаваме.

— Я се успокой — решително я скастри Хане. — Ще се изкъпе, разбира се. А после сигурно и ще иска да похапне. Моля те, иди да сготвиш нещо топло. Супа. Не смяташ ли, че така е най-добре? Да свариш вкусна супа?

Мари се затътри към кухнята. През целия път мърмореше под носа си. Дори и след като затвори вратата зад гърба си, чуваха изблиците на джавкащия й глас през шума от яростно удрящи се в стоманения плот тенджери.

— Трябва да се обадим — повтори Ингер Юхане. — Боже мой… Целият свят очаква…

— Десет минути повече или по-малко едва ли имат голямо значение — отвърна Хане и се насочи към дивана. — Нямаше я повече от денонощие и половина. Според мен госпожа Президента има право сама да избира дали да съобщим за намирането й. Може, например, да не желае да я видят в такова състояние. Други хора, освен нас, де.

— Хане! — Ингер Юхане сложи ръка върху облегалката на инвалидната количка, за да я спре. — Ти си работила в полицията — ядно отбеляза тя, като същевременно се стараеше да не повишава глас. — Тя не бива да се мие и да се преоблича, преди да я прегледат! Та тя е подвижна купчина с доказателствен материал! Нима как да знаем дали не е…

— Не ми пука за полицията — прекъсна я Хане. — Но за нея ми пука. И няма да пропилея нито прашинка от този материал.

Погледна нагоре. Ингер Юхане си помисли, че очите й са по-сини от всякога. Черният пръстен около ириса ги правеше твърде големи за тясното й лице. Решителността изглади бръчките около устата й и я подмлади. Хане не отмести очи от Ингер Юхане и с леко движение на дясната вежда я накара да пусне инвалидната количка. Младата жена реагира, все едно се бе опарила на нея. За първи път, откакто се запознаха преди по-малко от половин година, тя видя онази Хане, за която само бе чувала легенди — разследващия полицай Хане с блестящ, цинично аналитичен ум, своенравна до мозъка на костите.

— Благодаря — тихо промълви Хане и тръгна към дивана.

Госпожа Президента седеше неподвижно. Чашата с вода, от която бе отпила едва-едва, стоеше на масичката пред нея. Гърбът й бе изправен, ръцете — отпуснати в скута, а погледът — прикован в огромна картина на стената.

— Who are you?^[1] — неочаквано попита тя, когато Хане се приближи до нея.

Това бяха първите й думи, откакто Мари я натика в апартамента.

— I’m Hanne Wilhelmsen, Madam President. I’m retired police officer.^[2] А това е Ингер Юхане Вик. Можете да разчитате на нея. Жената, която ви откри в мазето, е Мари Улсен, моята домашна помощница. Мислим ви само доброто, госпожо Президент.

Ингер Юхане не знаеше кое я смайва повече: фактът, че госпожа Президента е в състояние да разговаря в подобно състояние; начинът, по който Хане я представи като надежден човек; или необичайно високопарният й изказ. Хане Вилхелмсен сякаш се чувстваше по-нисша при срещата с американския президент, в колкото и окаяно състояние да се намираше Хелън Бентли.

Ингер Юхане не знаеше къде да се дене. Не смяташе за редно да седне, но и се чувстваше нелепо, застанала насред стаята, подобно на нежелан слушател на поверителен разговор. Ситуацията й се виждаше страшно абсурдна и й беше трудно да си събере мислите.

— Ще повикаме съответните служби, разбира се — полугласно отбеляза Хане. — Но сигурно искате първо да се поосвежите. Май имам дрехи, които биха ви станали. Ако пожелаете да ги облечете, естествено. А ако предпочитате…

— Не го правете — прекъсна я Хелън Бентли, без да помръдне; здравото й око бе приковано в абстрактната картина на стената. — Не се обаждайте на никого. Как е семейството ми? Дъщеря ми… Как…

— Близките ви са добре — успокои я Хане Вилхелмсен. — Според съобщенията в медиите са настанени на пазено в тайна място и при засилени мерки за сигурност, но предвид обстоятелствата се чувстват добре.

Ингер Юхане стоеше като закована.

Жената на дивана в мръсни дрехи и с наранено око миришеше лошо. Голямата цицина на слепоочието й, където косата й се бе сплъстила на валма заради засъхналата кръв, подсилваха приликата й с многото изтерзани жени от практиката на Хане и Ингер Юхане. Госпожа Президента събуди у Ингер Юхане спомена за нещо, за което не мислеше и не искаше да се сеща. За миг й се зави свят.

След близо десет години проучвания в областта на насилието тя почти успя да забрави защо всъщност започна. През цялото време я мотивираше вътрешното желание да разбере, дълбокият порив да надникне в постъпки, дълбоко неразбираеми за нея. Дори и сега, след придобитата докторска степен, две издадени книги и дузина научни статии, тя не смяташе, че се е доближила до отговора на въпроса защо някои мъже използват физическото си преимущество над жени и деца. А когато реши да удължи майчинството си, оправда избора си с несъзнателна лъжа: желанието да прекара повече време със семейството си.

Поиска да остане вкъщи още една година заради децата.

Истината беше, че се намираше на кръстопът; в задънена улица, в лабиринта на науката. Не знаеше как да постъпи. Посвети съзнателния си живот на каузата да проумее как са устроени престъпниците, защото не можеше да приеме последиците от поведението им да са за сметка на жертвата. Не беше в състояние да се справи с най-верния съратник на насилието, срама — нито със своя, нито с чуждия.

Хелън Бентли нямаше вид на опозорена. Ингер Юхане не схващаше как е възможно. Никога не бе виждала толкова горда жена, с така вдигната глава след нанесен побой. Брадичката й беше издадена напред; тази жена не падаше по гръб. Раменете бяха изправени като начертани с линия. Изобщо не изглеждаше унизена. Точно обратното.

Здравото й око неочаквано се премести върху Ингер Юхане и я прониза със силен и директен поглед. По необясним начин бе разбрала, че Ингер Юхане иска да повика помощ.

— Настоявам — каза тя. — Имам причини да не искам да ме открият. Засега. Бих се почувствала по-добре след един душ — при опита за учтива усмивка, отправена към Хане, подутата й долна уста се разцепи — и бих била много благодарна, ако ми намерите чисти дрехи.

Хане кимна.

— Веднага ще се погрижа, госпожо Президент. Надявам се все пак да ме разберете, нужна ми е причина да не съобщя за присъствието ви тук. Строго погледнато, извършвам нарушение, като не подавам сигнал в полицията…

Ингер Юхане се намръщи. В бързината не се сещаше за нито една законова наредба, която забранява да осигуриш спокойствие на пострадала жена. Не каза нищо.

— … и затова се налага да настоявам за обяснение — Хане бързо се усмихна и добави: — Или поне за част от него.

Госпожа Президента се опита да се изправи. Олюля се и Ингер Юхане й се притече на помощ, но тя си възвърна равновесието.

— No thanks. I’m fine.^[3]

Хелън Бентли застана удивително стабилно на пода; докосна слепоочието си и се помъчи да отлепи от кожата кървав кичур коса. Изкривената от болка гримаса веднага изчезна от лицето й. Изкашля се и погледът й заснова от Ингер Юхане към Хане.

— В безопасност ли съм тук?

— Напълно — кимна Хане. — Няма да намерите по-изолирано място в центъра на Осло.

— Значи съм в Осло, така ли? — попита госпожа Президента.

— Да.

Хелън Бентли оправи скъсаното си сако. За пръв път, откакто влезе в това жилище, прояви леко смущение, като каза:

— Аз, разбира се, ще се погрижа да получите обезщетение за нанесените щети. Както тук — тя посочи тъмните петна по дивана, — така и в… мазето?

— Да. Бяхте в мазе. В запуснато звукозаписно студио.

— Това обяснява защо стените бяха някак меки. Бихте ли ми показали банята? Трябва да си пооправя тоалета.

По лицето й отново се изписа отеклата усмивка от преди малко.

Хане също се усмихна.

Ингер Юхане бе обзета от отчаяние. Не вярваше на привидния самоконтрол на президента. Контрастът между окаяния вид на жената и учтивия, решителен тон й се струваше твърде ярък. Най-много искаше да вземе ръцете й в своите, да ги подържи и да избърше кръвта от челото й с топла кърпа. Искаше да й помогне, но нямаше представа как би могла да утеши жена като Хелън Лардал Бентли.

— Никой не се е гаврил с мен — успокои ги госпожа Президента, прочела сякаш съмненията на Ингер Юхане. — Сигурно са ме упоили по някакъв начин. Ръцете ми бяха вързани. Всичко ми е като мъгла. Но се сещам, че паднах от стола и се ударих лошо. Не съм… — тя прекъсна мисълта си. — Кой ден е днес?

— Осемнайсети май — отвърна Хане. — Часът е девет и двайсет вечерта.

— Близо две денонощия — установи госпожа Президента, все едно говореше на себе си. — Имам доста работа. Тук има ли интернет връзка?

— Да — кимна Хане. — Но, както споменах, налага се да ви помоля за обяснение…

— За мъртва ли ме смятат?

— Не. Не правят предположения. По-скоро са… объркани. В САЩ предпочитат да ви смятат за…

— Имате думата ми — отсече госпожа Президента и подаде слабата си ръка.

Леко залитна и направи малка крачка встрани, за да си възвърне равновесието.

— Имате думата ми. От огромно значение е никой да не разбере, че сте ме намерили. Думата ми би трябвало да ви е повече от достатъчна.

Хане протегна ръка и стисна нейната леденостудена длан.

Вгледаха се една в друга.

Госпожа Президента се олюля настрани. Коляното й отказваше да й служи: тя се помъчи да се изправи след комично приклякване, после пусна ръката на Хане и прошепна:

— Не се обаждайте на никого. Моля ви, никой не бива да научи!

Бавно се свлече на дивана. Падна странично, килна се като захвърлена парцалена кукла. Главата й се просна върху възглавницата. Легнала в такава поза, с една ръка на хълбока, а другата — пъхната под бузата й, имаше вид на жена, внезапно решила да си отдъхне.

— Супата идва — обяви Мари.

Тя се спря стъписана насред стаята с димящ супник в ръце.

— Бедничката, сигурно е пребита от умора — промълви тя и се обърна. — Ако някой друг иска да хапне, да дойде в кухнята.

— Трябва да се обадим — отчаяно рече Ингер Юхане и клекна до изпадналата в несвяст госпожа Президент. — Непременно трябва да повикаме лекар!