Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (45)

25

— Нека да обобщим — предложи Ингвар, — за да избегнем каквито и да било недоразумения.

Прокара пръсти през косата си и възседна стола на обратно. С два пръста стискаше червен флумастер.

— Обадил ти се е непознат мъж.

Герхард Скрьодер кимна.

— Не знаеш откъде е и как се казва.

Герхард кимна отново.

И, разбира се, нямаш представа как изглежда. Арестантът се почеса по тила и заби смутено поглед в масата.

— Нямаше видеовръзка.

— Значи твърдиш — проточено подхвана Ингвар и закри лице с ръце, — че си приел поръчка от напълно непознат тип, с когото си разговарял само по телефона и чието име не знаеш.

— Това не е кой знае колко необичайно.

Адвокат Уве Рьонбек предупреди клиента си с едва забележимо повдигане на дясната ръка.

— Тоест, не е толкова странно…

— Напротив. На мен ми се вижда странно. Как звучеше по телефона?

— Ами…

Герхард нервничеше на стола като тийнейджър, спипан да опипва момиче против волята му.

— На какъв език говореше? — попита Ингвар.

— Май беше норвежец.

— Аха — въздъхна проточено Ингвар. — Значи е говорел на норвежки?

— Не.

— Не? А как стигна до извода, че е норвежец?

Адвокат Рьонбек вдигна ръка и понечи да се обади, но светкавично седна на стола, когато Ингвар рязко се обърна към него.

— Имате право да присъствате, но не и да прекъсвате. Едва ли е нужно да ви напомням колко сериозно е положението за клиента ви. За пръв път Герхард Скрьодер не ме интересува. Искам само да разбера възможно най-детайлни подробности за анонимния ти поръчител — изрева той на Герхард, който се дръпна още по-назад.

Столът му вече бе плътно долепен по стената и нямаше накъде да се люлее. Очите му гледаха трескаво. Ингвар се наведе напред и дръпна шапката му.

— Майка ти не те ли е научила да си сваляш шапката на обществено място? — попита той. — Защо ти е приличал на норвежец?

— Не говореше на чист английски. Имаше… акцент.

Герхард все по-ожесточено се чешеше по слабините.

— Иди на лекар — посъветва го Ингвар. — Престани да се дръгнеш.

Изправи се и се приближи до масата за багаж до вратата. Взе последната бутилка с минерална вода, отвори я и пресуши половината от съдържанието й на един дъх.

— Знаеш ли — внезапно поде той с отривист смях. — Толкова си свикнал да лъжеш, че не си в състояние да разкажеш смислена, истинска история, дори и когато си решил да го направиш. И това ако не е професионална деформация!

Остави бутилката и се отпусна на стола. Облегна се назад със сплетени на тила ръце и затвори очи.

— Опиши какво се случи — спокойно помоли той. — Както се разказва приказка на дете, ако изобщо можеш да си представиш подобно нещо.

— Имам двама племенници — сърдито възрази Герхард. — Знам как да се държа с деца.

— Браво. Чудесно. Как се казват?

— А?

— Как се казват племенниците ти? — повтори Ингвар, все още със затворени очи.

— Атле и Оскар.

— Аз съм Атле, а Рьонбек е Оскар. Сега ще разкажеш историята за чичо Герхард, комуто непознат човек възложил поръчка срещу заплащане.

Герхард не отговори. Показалецът му пробиваше дупка в камуфлажния панталон.

— Веднъж — подхвана Ингвар, за да го улесни. — Хайде, де. Веднъж на чичо Герхард…

— … му се обадили по телефона — довърши Герхард.

Настана тишина.

Ингвар го подкани да продължи с красноречив жест.

— От анонимен номер. Не беше изписан на екрана на телефона. И аз вдигнах. Обади се мъж. Говореше на английски. Но сякаш… не беше англичанин. Звучеше почти като… норвежец.

— Ммм — кимна окуражително Ингвар.

— В произношението му имаше нещо… странно, при всички случаи. Искал да ми предложи много проста сделка срещу куп мангизи.

— Помниш ли каква дума използва за „мангизи“?

— Money^[1]. Да, точно така. Money.

— А това се е случило на… — Ингвар прелисти записките си. — На трети май — установи той и погледна въпросително Герхард, който леко кимна и бръкна вече с два пръста в растящата дупка на панталона си. — Вторник, трети май, следобед. Ще направим разпечатка на приетите повиквания от телефона ти и ще проверим дали денят и часът съвпадат.

— Ама това… Нямате право… — запротестираха в хор адвокат Рьонбек и клиентът.

— Успокойте се! Успокойте се! — обезсърчено простена Ингвар. — Точно сега телефонната разпечатка е най-малкият ти проблем. Ще се върнем на нея после. Продължи. Не те бива много-много да разказваш. Съсредоточи се.

Адвокатът и Герхард се спогледаха. Рьонбек кимна.

— Той поръча да съм свободен на шестнайсети и седемнайсети май — промърмори клиентът.

— Да си свободен?

— Да. Да не си правя никакви планове. Да не пия алкохол. Да не напускам територията на Осло. Един вид, да съм на разположение.

— Но ти не го познаваш?

— Не.

— И въпреки това се съгласи да жертваш най-големия празник заради молба, отправена по телефона от непознат човек.

— Ставаше дума за пари. За страшно много пари.

— Колко?

Последва продължително мълчание. Герхард взе шапката си от масата и понечи по навик да си я сложи, но се усети и я остави. Продължаваше да мълчи, приковал поглед в скъсания на бедрото му панталон.

— Е, добре тогава — най-сетне заключи Ингвар. — После ще обсъдим сумата. Какво друго разбра?

— Нищо. Трябваше само да чакам.

— Какво?

— Обаждане по телефона. На шестнайсети май.

— И обадиха ли ти се?

— Да.

— Кога?

— Следобед. Не помня точно часа. Вероятно около четири. Да, малко след четири. Тъкмо се приготвях да тръгвам за среща с мои приятели. Бяхме се разбрали да пийнем бира преди мача „Енга“ срещу „Фредрикста“ на стадиона в квартал Юлевол. Онзи тип се обади точно преди да изляза от къщи.

— Какво ти каза?

— Всъщност нищо. Искаше само да разбере какво ще правя.

— В смисъл?

— Ами… какви са ми плановете за вечерта. Дали спазвам уговорката ни да не пия и така нататък. После ми каза да се прибера преди единайсет. Щяло да си струва. Определено щяло да си струва. И аз… — вдигна рамене. Ингвар беше готов да се закълне, че по лицето на Герхард плъзна червенина. — Изпих две-три бири с момчетата, изгледах мача и се прибрах. Завършиха нула на нула и нямаше какво толкова да празнуваме. Прибрах се у нас преди единайсет и…

Безпокойството му вече бе видимо. Почеса се по рамото под пуловера, като търкаше ту едното, ту другото си бедро о стола. Дясното се тресеше неудържимо, Герхард мигаше непрекъснато.

— И той се обади. В единайсет.

— Какво каза?

— Нали ти го повторих един милион пъти! Колко още ще се занимаваме с тази история?

— Разказа ми я два пъти. Сега искам да я чуя за трети. Какво ти каза?

— Да отида до часовниковата кула на Централната гара след няколко часа. В четири сутринта. Да стоя там, докато дойдат мъж и жена. После заедно да се качим в кола, която ще се намира наблизо, и да отпрашим. В жабката щяло да има описание на маршрута и половината от обещаната сума. И хоп! — приказката свършва тук.

— Не съвсем — възрази Ингвар. — Поръчката не ти ли се стори странна?

— Не.

— Нареждат ти да обикаляш с кола Южна Норвегия с двама пътници, които не познаваш, и да се показваш на персонала на разни бензиностанции, но да внимаваш да не те заснемат охранителните камери. Не се налага да правиш нищо, не те карат да крадеш, а само да шофираш. После ти казват да паркираш колата до горичка до Лилехамер, да се качиш на влака за Осло и да забравиш цялата история. Това не те е смутило ни най-малко.

— Мдам.

— Хич не ми се прави на ударен, Герхард. Стегни се. Някой от другите двама, от жената и мъжа, стори ли ти се познат?

— Не.

— Норвежци ли бяха?

— Нямам представа.

— Нямаш представа.

— Точно така! Не сме разговаряли!

— Цели четири часа?

— Да! Тоест… не! През цялото време си държахме езика зад зъбите.

— Не ти вярвам. Не е възможно.

Герхард се наведе над масата.

— Кълна се! Опитах се да ги заговоря, но мъжът посочи жабката. Отворих я и намерих бележка, както ми каза онзи по телефона. Пишеше къде да карам и така нататък. Забраняваха ни да дрънкаме врели-некипели. Чудесно, помислих си аз. Мамка му, Стубьо, нали казах, че ще разкажа всичко от игла до конец! Повярвай ми!

Ингвар скръсти ръце на гърдите си и навлажни устни с език, без да сваля очи от арестанта.

— Къде е тази бележка сега?

— В колата.

— А къде е колата?

— Казах ти един трилион пъти: в Лилехамер. Точно до ски шанцата, откъдето минава…

— Не е там. Проверихме.

Ингвар посочи бележка, оставена преди десет минути от полицай.

Герхард вдигна равнодушно рамене.

— Някой я е взел — предположи той.

— Колко ти платиха?

Ингвар, извадил от джоба на ризата си тубата с пура, бавно я търкаляше между дланите си. Герхард мълчеше.

— Колко — повтори Ингвар.

Герхард продължаваше упорито да гледа втренчено в масата без видимо намерение да отговори. Ингвар се изправи и се приближи до прозореца. Беше започнало леко да се стъмва. Первазът бе покрит с прах, а между мръсните прозорци се търкаляха мъртви насекоми, наподобяващи грапави зърна черен пипер.

На поляната между сградата на полицията и затвора се бе появило цяло село. Няколко чуждестранни телевизии бяха разположили вановете с оборудването си на тревата. Ингвар преброи осем палатки и шестнайсет различни медийни емблеми. После се отказа. Вдигна ръка за поздрав, сякаш видя познат. Усмихна се и кимна. Обърна се, все още широко усмихнат, и мина от другата страна на масата, където седеше арестантът. Наведе се над него. Устата му беше толкова близо до ухото на Герхард, че той потръпна.

Ингвар зашепна бързо, през зъби.

— Това е извън правилата — обади се адвокат Рьонбек и се надигна на половина от стола.

— Сто хиляди долара — почти извика Герхард. — Дадоха ми сто хиляди долара!

Ингвар го потупа по рамото.

— Сто хиляди долара — повтори бавно той. — Май съм си сбъркал професията.

— Половината бяха в жабката, а другите петдесет хиляди мъжът ми ги даде в плик, след като приключихме. Онзи, дето се вози в колата.

Дори адвокатът едва успя да прикрие удивлението си. Отпусна се на стола и трескаво си разтърка челюстите. Като че ли се опитваше да измисли нещо умно, но без успех. Затова прерови джобовете си и извади драже. Мушна го в устата си, сякаш взе успокоително.

— Къде са сега парите? — попита Ингвар, отпускайки тежката си ръка върху рамото на Герхард.

— В Швеция.

— В Швеция, значи. Аха. Къде в Швеция?

— Не знам. Дадох ги на един тип, комуто дължах пари.

— Дължал си някому сто хиляди долара — обобщи Ингвар с умишлено бавна интонация.

Ръката му стисна рамото на Герхард по-силно.

— И вече си успял да ги дадеш на кредитора. Кога се случи това?

— Днес сутринта. Появи се неочаквано в дома ми. Страшно рано, ама с тези момчета от Гьотеборг шега не…

— Почакай — прекъсна го Ингвар и вдигна ръце в жест на неочаквано изтощение. — Спри! Прав си, Герхард.

Арестантът вдигна очи. Сега изглеждаше смален, смачкан и очевидно изморен. Безпокойството му преминаваше във видим тремор. Очите му бяха влажни, когато погледна Ингвар и попита с тънък глас:

— За кое съм прав?

— Че трябва да те задържим. По всичко личи, че в теб има още много хляб. Но с това ще се занимае някой друг. Имаш нужда от почивка, а, честно казано — часовникът показваше девет без четвърт — и аз.

Събра си записките и ги взе под мишница. Тубата с пурата бе паднала на пода. Ингвар хвърли поглед към нея, поколеба се, но не я вдигна. Герхард Скрьодер се изправи вдървено и без да се противи, тръгна с повикания полицай към килията си.

— Що за човек плаща сто хиляди долара за такава работа — полугласно попита адвокат Рьонбек, докато си прибираше нещата.

Сякаш говореше на себе си.

— Човек, който не е ограничен откъм пари и иска да бъде сто процента сигурен, че работата ще бъде свършена — обясни Ингвар. — Който има толкова много средства, че просто не му пука колко ще му струва.

— Звучи плашещо — устата на Рьонбек приличаше на отвор на спестовна касичка.

Ингвар Стубьо не продължи разговора. Вече гледаше мобилния си телефон, за да провери дали има пропуснати повиквания.

Нито едно.