Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (43)

23

— Ти си и си оставаш уникално явление — констатира Ингвар Стубьо.

Герхард Скрьодер седеше с широко разкрачени крака, полуизлегнат на стола, безучастно отметнал глава назад и приковал поглед в тавана. Тъмните кръгове под очите му ярко контрастираха с бледата му кожа и правеха носа му видимо по-голям. Мъжът с прозвище Канцлера не беше докоснал нито чашата с кафе, нито бутилката минерална вода, които Ингвар Стубьо постави пред него.

— Питам се — продължи началник-отделът и леко подръпна ухото си, — наистина се чудя дали разбираш колко малоумен е всъщност този съвет. Не се клати!

Краката на стола се удариха о пода.

— Кой съвет? — неохотно попита мъжът, скръсти ръце на гърдите си и заби очи в пода; двамата все още не се бяха погледнали очи в очи.

— Онази глупост, дето ви я втълпяват адвокатите: винаги да си траете по време на полицейски разпит. Не схващаш ли колко е глупаво?

— Преди е имало ефект.

Мъжът се ухили и вдигна рамене, без да се изправи на стола.

— А и не съм направил нищо лошо. Не е забранено да шофираш из Норвегия.

— Ето, виждаш ли!

Ингвар се подсмихна. В очите на Герхард Скрьодер припламна нещо, наподобяващо интерес.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита той и взе бутилката с водата.

Най-после погледна Ингвар Стубьо в очите.

— Винаги мълчите като партизани и ние знаем, че сте виновни. Но това само ни предизвиква. Нищо не получаваме от вас даром, но затова пък се амбицираме още повече да ви натрием носа при първата удала ни се възможност. А ти си наясно — той се наведе над старата олющена маса между тях, — в случаи като този, където само си въобразяваш, че не си извършил нищо подсъдно, няма да се сдържиш. Все някога ще пропееш. Отне ми — хвърли поглед към стенния часовник — двайсет и три минути да те изкуша да проговориш. Нима не разбираш, че отдавна сме разгадали глупавия ви шифър? Невинният винаги говори. Който говори, често е виновен. А мълчаливият винаги е виновен. С други думи, знам каква стратегия бих избрал на твое място.

Герхард Скрьодер потърка гърба на носа си с мръсния си показалец. Нокътят беше посинял и изгризан. Отново се залюля напред-назад на стола. Стана по-неспокоен и нахлупи шапката с козирка над очите си. Ингвар се пресегна за скицник формат А4, взе флумастер и започна безмълвно да драска.

Лесно откриха Герхард Скрьодер. Кефеше се в компанията на проститутка от Литва в жилищна сграда в квартал Грюнерльока. Апартаментът фигурираше в подробния полицейски регистър на обичайните местонахождения на криминално проявените в Осло. Изпратеният патрул удари джакпота при третия опит. Скрьодер се озова в ареста няколко часа след като Ингвар го разпозна на неясния запис от охранителните камери на денонощна бензиностанция. Там го укротиха за един час. После Ингвар Стубьо дойде да го вземе. Като го видя, Канцлера избълва шумни ругатни.

После утихна. Досега.

Очевидно понасяше по-трудно мълчанието на Ингвар, отколкото всичките му въпроси, обвинения и снимков доказателствен материал. Герхард Скрьодер захапа нокътя на палеца си, от който не бе останало почти нищо. Едното му бедро потрепери. Изкашля се и отвори бутилката с вода. Ингвар продължи да драска; получи се сюрреалистична шарка с кървавочервени ивици и звезди.

— Искам все пак да изчакам адвоката си — най-сетне отсече Герхард и се поизправи на стола. — Имам право да знам какво нередно съм сторил според вас. Само обикалях с колата, докато возех неколцина пътници. Откога е незаконно?

Ингвар грижливо завъртя капачката на флумастера и го остави настрани. Продължаваше да мълчи.

— Къде, по дяволите, се бави Уве Рьонбек? — изхленчи Герхард, очевидно зарязал първоначалната си стратегия. — Нямаш право да говориш с мен в отсъствието на адвоката ми!

— Напротив — възрази Ингвар. — Имам. Мога, например, да предложа да ти претопля кафето. Не си го докоснал и вече е изстинало.

Герхард поклати кисело глава.

— И да ти направя и друга услуга — добави Ингвар и се изправи.

С бавни крачки се приближи до масата и седна на ръба й, полуобърнат към Герхард.

— Каква? — промърмори арестантът с уста, долепена до бутилката.

— Става ли да ти направя услуга преди идването на адвоката ти?

— Мамка му, Стубьо! Какви ги дрънкаш?

Ингвар подсмръкна и отри ръкав под носа си. В стаята беше изненадващо студено. Сигурно някой не бе нагласил правилно вентилационната система. Вероятно дори беше нарочно, за да се разхлаждат главите на необикновено многото служители, които денонощно работеха под пълна пара в сградата. Дори в момента, в седем и половина, когато коридорите обикновено са доста пусти, а всички врати — затворени, се чуваше шум от затръшнати врати и стъпки, гласове и подрънкване с ключове, все едно е напрегнат петъчен предобед през юни.

Сакото му стоеше метнато върху облегалката на стола. Той стана от масата и го взе. Докато го обличаше, се усмихна дружелюбно и призна:

— Никога не съм те харесвал, Герхард.

Арестантът чоплеше раничка на пръста си мълчаливо.

— И вероятно точно затова — продължи Ингвар, оправяйки реверите си. — За пръв път съм доволен от факта, че си траеш.

Герхард понечи да си свали шапката и отвори уста, за да каже нещо. Отказа се малко късничко и думата му се превърна в странно грухтене. После стисна зъби. Отново се отпусна на стола, докато яростно се чешеше по слабините.

— Много съм доволен — повтори Ингвар и кимна.

Стоеше с гръб към арестанта, сякаш разговаряше с въображаем трети човек.

— Защото не те харесвам. А поведението ти ми дава повод да те пусна — обърна се рязко и подканящо посочи затворената врата. — Мога да те освободя. Защото онези вън си служат със съвсем различни методи от моите. Съвсем различни.

Засмя се тихо, сякаш мисълта да освободи Герхард вътрешно го забавляваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Май вече реших — обяви Ингвар; все още като че ли говореше на друг човек в стаята. — Тъкмо ще си спестя цялата тази глупост. И ще си отида вкъщи. Ще се насладя на вечерта.

Потупа сакото си да се увери, че портфейлът и ключовете са си на местата.

— А и няма да ми се налага да те виждам повече. Какво пък, една мижитурка по-малко.

— За каква, по дяволите, говориш?

Герхард удари по масата с двата си юмрука.

— Нали каза да изчакаме адвоката ти — усмихна се Ингвар. — Ами изчакай го. Аз ще се погрижа да го улесним. Ще те пуснат, щом уредят бумащината. Приятна вечер, Герхард.

Тръгна към вратата, отключи и понечи да я отвори.

— Почакай. Почакай!

Ингвар отпусна ръка върху дръжката.

— Какво има?

— Кого имаш предвид? Кой би ми… Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Герхард, Герхард… Казват ти Канцлера, нали? С такъв прякор би следвало да имаш известна представа от международните отношения.

— Мамка му…

По пребледнялото му лице изби пот. Най-после Герхард си свали шапката. Косата му беше сплескана и мазна, а над очите му падна кичур. Опита се да го издуха.

— За американците ли става дума? — попита той.

— Бинго! — усмихна се Ингвар. — Позна.

Началник-отделът натисна дръжката докрай.

— Чакай. Почакай, де, Стубьо! Американците нямат никакви правомощия да…

Ингвар се разсмя. Отметна глава назад и се изсмя гръмко. Голите стени в затвореното помещение придадоха на смеха му остра, пронизителна нотка.

— Американците да имат правомощия? Американците?

Смееше се толкова силно, че почти не беше в състояние да говори. Пусна дръжката на вратата и се хвана за корема, заклати глава и захълца от смях.

Арестантът го гледаше със зяпнала уста. Имаше дълъг опит с полицията, вече губеше бройката на разпитите при поредното малоумно ченге. Но такова нещо никога не му се бе случвало. Пулсът му се ускори. Усети как кръвта затуптя в ушите му, а гърлото му болезнено се сви. Пред очите му се появиха червени петна. Смачка шапката в ръцете си. Ингвар Стубьо се видя принуден да се подпре с ръка на стената, за да не се свлече на пода от неудържимия си смях. Герхард Скрьодер трескаво затърси инхалатора в джобовете си: единствената вещ, която му позволиха да вземе със себе си, след като го обискираха и прибраха всичките му лични вещи. Приближи го до устата си. Ръцете му трепереха.

— Отдавна не съм се забавлявал така — хлъцна Ингвар и си избърса очите.

— И какво ще ми направят американците — обади се Герхард Скрьодер с тънък, писклив глас като на момче. — Нали сме в Норвегия…

Опита се да прибере инхалатора в джоба си, но не улучи. Инхалаторът падна на пода и Герхард се наведе да го вдигне, а когато се изправи, лицето на Ингвар Стубьо се оказа само на десет сантиметра от неговото. Юмруците на полицая бяха подпрени в масата. Шкембето и необикновено широките му рамене подсилваха приликата с горила с руса козина. В бледосините му очи нямаше и помен от смях.

— Мислиш се за голям тарикат — прошепна Ингвар. — Въобразяваш си, че имаш щастлива звезда; че си един от бандитите само защото си се движил в периферията на руската мафия; че си достатъчно корав да се справиш с албански шарлатани и всякаква балканска паплач. Забрави. Точно сега… сега — вдигна показалец и го тикна под носа на арестанта. Гласът му осезаемо се повиши. — Сега идва моментът да разбереш какъв боклук си. Ако дори за миг ти мине през ума, че американците ще си траят и ще гледат как пускаме отрепка като теб, избий си го тутакси от главата. Всеки ден многократно ги информираме докъде сме стигнали с разследването. Знаят за задържането ти. Осведомени са какво си направил и ще…

— Но аз не съм сторил нищо — оправда се Герхард Скрьодер и дъхът му секна. Очевидно му беше трудно да говори. — Аз… такова… само…

— Дишай по-спокойно — рязко му заповяда Ингвар. — Вземи още от лекарството си — отдръпна се малко назад и свали показалеца. — Искам да разбера всичко — отсече той, докато арестантът вдишваше от кръглата синя кутийка. — От кого получи поръчката. Кога, къде и как. Трябва да знам колко ти платиха, къде са сега парите, с какви други хора, свързани със случая, си разговарял. Необходими са ми имена и описания. Всичко.

— Не могат — задъхваше се Герхард — да ме отведат в Гуантомо, нали?

— Гуантанамо — поправи го Ингвар и силно си прехапа устната, за да не избухне в смях, който този път щеше да бъде искрен. — Кой знае! В тези времена нищо не е сигурно. Те изгубиха президента си, Герхард. От тяхна гледна точка ти си… терорист.

Ингвар беше готов да се закълне, че зениците на Герхард се разшириха. За миг се зачуди дали арестантът не е спрял да диша. Герхард обаче хлъцна и си пое дъх на пресекулки. Поглади челото си с опакото на дланта, сякаш там с големи букви бе написана съдбоносната дума.

— Терорист — повтори Ингвар и примлясна. — Хич не е хубаво САЩ да ти лепнат такова клеймо.

— Ще говоря — задъхано обеща Герхард Скрьодер. — Ще ви кажа всичко. Но искам да не ме местите оттук. Мога да стоя при вас, нали?

— Разбира се — дружелюбно отвърна Ингвар и го потупа по рамото. — Ние си пазим хората. Докато ни сътрудничат. Сега ще направим кратка почивка.

Часовникът на стената показваше 07:41.

— До осем — обяви той с усмивка. — Тогава адвокатът вече ще е пристигнал и ще поговорим на спокойствие. Става ли?

— Чудесно — измънка Герхард Скрьодер, дишайки вече по-леко. — Супер. Но няма да мърдам оттук. Ще стоя при вас.

Ингвар кимна, отвори вратата и излезе.

Бавно я затвори след себе си.

— Какво стана? — поинтересува се началникът на полицията Бастесен. Облегнат на стената, преглеждаше папка с документи, но бързо я затвори, като видя Ингвар. — Все същата история, а? Не казва нищо?

— Напротив. Ще пропее всеки момент. Ще разберем всичко в осем.

Бастесен се подсмихна и сви пестник в победоносен жест.

— Ти си най-добрият, Ингвар. Наистина си върхът.

— Сигурно — промърмори Ингвар. — Или поне ме бива да разигравам етюди. Но сега носителят на „Оскар“ има нужда да похапне.

Тръгна по коридора, за да потърси с какво да залъже глада си. Дори не забеляза как хората започнаха да пляскат, след като плъзна новината, че Герхард Скрьодер ще проговори.

Ингер Юхане все още не се беше обадила.