Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (4)

4

Над ширналите се пред погледи му поля снегът беше до колене. Студът се задържа дълго. Голите дървета в гората на запад искряха заскрежени. Зимните ботуши от време на време пробиваха грубата ледена кора и за миг той едва не изгуби равновесие. Ал Мъфет се спря запъхтян.

Зад възвишенията на запад слънцето клонеше към залез. Само някой откъслечен крясък на птица разкъсваше тишината. Снегът искреше в червеникавожълтите отблясъци на вечерната светлина, а мъжът със зимните ботуши проследи с очи див заек, който изскочи измежду дърветата и заслиза на зигзаг към потока от другата страна на нивята.

Ал Мъфет си пое дъх възможно най-дълбоко.

Никога не се беше двоумил дали постъпва правилно. Когато съпругата му почина и го остави с три дъщери на осем, единайсет и шестнайсет години, му отне само няколко седмици да разбере, че кариерата в един от най-престижните университети в Чикаго не може да се съчетае лесно с ролята на самотен баща. Освен това и семейният бюджет подсказваше решението: да изпрати останалите членове от семейството в спокойно селце.

Три седмици и два дена след като семейството му се установи в новия си дом на Рюрал Роуд № 4 във Фармингтън, Мейн, два пътнически самолета се разбиха в кулите близнаци в Манхатън. Непосредствено след тях още един разтресе Пентагона. Същата вечер Ал Мъфет затвори очи в безгласна благодарност за далновидността си: още като студент се бе отървал от името, дадено му от родителите — Али Саид Муфаса. Проявиха здрав разум и при избора на имена за децата си: Шерил, Катрин и Луис. За щастие те наследиха привлекателния чип нос на майка си и пепеляворусата й коса.

Сега, едва три години по-късно, не минаваше и ден, без той да се радва на живота си на село. Децата му разцъфнаха, а самият той забележително бързо си възвърна радостта от ветеринарната практика. Редяха се най-разнообразни: ту дребни животни, ту едър добитък; хилави вълнисти папагалчета и раждащи кучета, по някой и друг агресивен вол, който трябваше да получи куршум в челото. Всеки четвъртък играеше шах в Клуба. Съботата определиха за кино с децата. Понеделник вечер обикновено играеше скуош със съседа; онзи имаше писта в преустроена плевня. Дните се нижеха един след друг като нескончаема върволица от приятно разнообразие.

Семейство Мъфет се открояваше от останалите жители на градчето само в неделите: не ходеше на църква, Ал Мъфет отдавна бе изгубил връзката с Аллах и не възнамеряваше да се кланя на някакъв господ. В началото това предизвикаше реакции — замаскирани въпроси по време на родителска среща, двусмислен коментар на бензиностанцията или до машината за пуканки в киното някоя съботна вечер.

Но постепенно и това отмина.

„Всяко чудо за три дни“, помисли си Ал Мъфет и се помъчи да измъкне часовника си между ръкавицата и шушляковото яке. Налагаше се да побърза. Най-малката му дъщеря щеше да приготвя вечеря, а той от опит знаеше колко важно е да си е у дома през това време. В противен случай го посрещаха с маса, отрупана с ястия, а всички лакомства в малкия долап внезапно бяха изчезнали. Миналия път Луис сервира за вечеря четири блюда: гъши дроб, ризото с истински трюфели, последвани от пържола от еленово месо, всъщност предназначено за традиционната коледна вечеря със съседите.

Студът хапеше още по-силно, защото слънцето вече бе слязло до хоризонта. Той свали ръкавиците и долепи длани до бузите си. След няколко секунди тръгна с твърди, широки крачки, каквито постепенно се научи да прави, обут в зимните си ботуши.

Пропусна предаването за встъпването в длъжност на новия американски президент, но не защото би го измъчило кой знае колко. Когато преди десетина години Хелън Лардал Бентли се движеше в широкото публично пространство, той се ужаси. Помнеше миналото с отблъскваща яснота: онзи предобед в Чикаго, когато лежеше вкъщи, повален от грип, и превключваше каналите между пристъпите на високата температура. Хелън Лардал, много по-различна от каквато я помнеше, държеше реч в Сената. Не носеше очила. Упоритите тлъстинки, неразделна част от телосложението й докъм трийсетте, се бяха стопили. Само типичният за нея жест — категоричното диагонално движение с отворена длан през въздуха, за да подчертае всяко свое второ твърдение — го убедиха, че става дума за една и съща жена.

„Как смее“, помисли си тогава той.

После лека-полека свикна.

Ал Мъфет отново се спря и вдъхна леденостудения въздух. Вече бе стигнал до потока, където водата все още течеше под капак от кристален лед.

Тя чисто и просто разчита на него. Навярно продължава да се осланя на обещанието му, но той го бе дал преди цяла вечност, в друго време и на съвсем различно място. За човек с нейните позиции сигурно е лесно да разбере, че той е все още жив и живее в САЩ.

И въпреки това тя е позволила да я изберат за държавен глава с най-силна власт в страна, където моралът е добродетел, а двойният морал — добродетел по необходимост.

Прескочи потока и мина през натрупалия по края му сняг. Сърцето му биеше толкова силно, че кръвта шумеше в ушите му. „Случи се много отдавна“, помисли си той и събу зимните ботуши. Грабна по един в ръка и се затича по тясната зимна пътечка.

— We got away with it (Размина ни се.) — прошепна той в такт със собствените си тежки крачки. — Бях човек, на когото може да се разчита. Почтен човек съм. We got away with it.

Закъсняваше. Най-вероятно вкъщи има скариди и отворена бутилка шампанско. Луис ще го нарече пиршество в чест на първата жена президент на Америка.