Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (38)

18

Хелън Лардал Бентли се събуди от дълбок сън. Нямаше представа колко време е била в несвяст. Спомни си обаче, че седеше на тесен стол, когато получи пристъп. Сега лежеше на хълбок на пода. Мускулите я боляха. Помъчи се да се изправи в седнало положение, но дясната й ръка и рамото бяха наранени. Огромна цицина на слепоочието й пречеше да си отвори окото.

Защо не се е събудила при падането? Вероятно е изгубила съзнание, удряйки се в пода. Сигурно дълго е лежала в безсъзнание. Не можеше да се надигне. Тялото й не се подчиняваше. Не бива да забравя да диша.

Мислите й се рееха. Не съумяваше да се съсредоточи върху нищо. За миг пред очите й се мярна дъщеря й Били — като дете, като малко светлокосо тригодишно момиченце, най-красивото на света — и после просто изчезна. Били потъна в светлината на стената като в дълбока червена дупка, а Хелън Бентли се сети за погребението на баба си и за розата, която положи върху ковчега; цветето беше червено и мъртво, а светлината се впиваше ужасно в очите й.

Дишай. Вдишай. Издишай.

В помещението не се чуваше нито звук. Беше ненормално тихо. Опита се да извика. От гърлото й се изтръгна само вопъл и заглъхна сякаш в дебела възглавница. От стените не се чу отглас.

Трябва да диша. И то правилно.

Времето започна да препуска. Струваше й се, че в цялото помещение вижда числа и циферблати. Затвори очи, за да се спаси от пороя заострени стрелки.

— Искам да стана — изкрещя дрезгаво тя и успя само да седне.

Кракът на стола се впи в гърба й.

— I do solemnly swear (Тържествено се заклевам) — изрече тя и прегъна десния си крак над левия.

— … that I will faithfully execute… (… че честно ще изпълнявам)

Завъртя се. Мускулите на бедрата й щяха да се пръснат, когато най-сетне застана на колене. Подпря глава на стената и с апатия установи, че е мека. Подложи рамото си и с последно усилие на волята успя напълно да се изправи.

— … the office of the President of the United States. (длъжността президент на Съединените щати.)

Наложи се да стъпи встрани, за да не падне. Лепенките се впиваха все по-дълбоко в китките й. Внезапно главата й олекна, все едно се изпразни. Отекваха единствено ударите на собственото й сърце. Намираше се едва на няколко сантиметра от стената, което й помогна да остане права.

Имаше само една врата, на срещуположната стена. Налагаше се да прекоси помещението.

Уорън я предаде.

Трябваше да намери обяснение за постъпката му, но главата й бе празна; беше изгубила способността да разсъждава, а и се налагаше да отиде до отсрещната стена. Вратата е заключена, сети се тя; нали вече провери. Меките стени поглъщаха слабия шум, който тя все пак вдигаше. Така или иначе вратата оставаше единствената й надежда, защото зад вратите винаги има възможност за нещо друго, различно, а тя трябва да излезе от този безмълвен ковчег, който бавно я убиваше.

Предпазливо постави единия си крак пред другия и тръгна по тъмния, люлеещ се под.