Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (34)

14

Файед Муфаса беше четири години по-голям от брат си. Двамата си приличаха поразително. По-големият имаше по-къса коса и носеше по-хубави дрехи за разлика от Ал Мъфет, който се обличаше в дънки и карирана ловджийска фланелена риза. Ал Мъфет тъкмо се канеше да закара най-малката си дъщеря на училище с колата, когато пристигна брат му. Файед слезе от взетия под наем автомобил широко усмихнат.

Толкова много си приличаме, помисли си Ал и му подаде ръка. Постоянно забравям колко сме еднакви.

— Добре дошъл — сериозно поздрави той. — Очаквах да дойдеш по-късно.

— Няма значение — отвърна Файед, все едно по-ранното му идване причиняваше неудобство на него. — Ще изчакам да се прибереш. Здравей, Луис!

Наведе се към прозореца на колата и надникна вътре.

— Колко си пораснала! — извика той и й направи знак да свали стъклото. — Нали ти си Луис?

Тя предпочете да отвори вратата и да излезе.

— Здравей — смутено поздрави детето.

— Колко си красива — възкликна Файед и разтвори ръце. — А тук е прекрасно! Чудесен въздух!

Вдиша с пълни гърди и се ухили.

— Чувстваме се добре — кимна Ал. — Вземи си…

Пое към къщата. Чу се дрънчене на ключове. Отключи и остави вратата широко отворена.

— Разполагай се — покани го той и посочи към кухнята. — Вземи си нещо за ядене, ако си гладен. В термоса остана кафе.

— Чудесно — усмихна се Файед. — Нося си четиво. Ще си намеря удобен стол и ще отпусна. Кога ще се върнеш?

Ал си погледна часовника и се поколеба.

— Най-много след час. Първо ще закарам Луис, а после имам малко работа в града. Ще се забавя около четирийсет и пет минути.

— Добре, чао дотогава — махна Файед и влезе в къщата.

Мрежестата врата се хлопна зад гърба му.

Луис се качи в колата и Ал Мъфет потегли бавно по чакъления път, като сви към шосето.

— Вижда ми се много приятен — отбеляза Луис.

— Сигурно.

Настилката беше лоша. Все още не бяха запълнили дупките по разбитото през зимата шосе. Ал Мъфет не се смущаваше от това. Неравната пътна настилка принуждаваше случайно преминаващите автомобили да намалят скоростта. Той заобиколи възвишението на стотина метра от имота си и спря.

— Къде отиваш, татко?

— Да пусна една вода — бързо се усмихна той и слезе от колата.

Стъпи на ръба на ямата и се приближи до гъсталака на върха на възвишението. Бавно си проправи път през храстите, като през цялото време се прикриваше зад величествените яворови дървета до камъка, който едва се крепеше на ръба на лек склон.

В това време Файед излезе и застана на чакъления път между къщата и шосето. За момент се подвоуми и отиде до портата. Знамето на пощенската кутия беше смъкнато, пощальонът още не беше минал оттам, Файед огледа щателно кутията, изрисувана миналата година от Луис. На кутията, яркочервена на цвят, от двете страни бе изобразен син, галопиращ кон.

Файед изправи гръб и тръгна обратно към къщата. Вече вървеше по-целеустремено, с ускорена крачка. Спря до наетата кола и се качи в нея. Остана вътре, без да включва двигателя. Сякаш разговаряше по мобилен телефон, но от такова разстояние беше трудно да се определи.

— Татко! Идваш ли?

Ал колебливо се отдалечи от наблюдателни си пост.

— Да, да — промърмори той и тръгна през пущинака. — Идвам.

Изтупа полепналите по дрехите си прашинки и клонки и се качи в колата.

— Ще закъснея — започна да се вайка Луис. — За втори път този месец. Ти си виновен!

— Да — разсеяно измънка под носа си Ал Мъфет и включи колата на скорост.

Вероятно брат му просто е имал нужда да се разтъпче. Може да не е бил гладен. Разбираемо е да иска да подиша чист въздух след дългото пътуване. Но защо се качи отново в колата? Защо изобщо дойде и защо, по дяволите, за пръв път, откакто Ал се помни, е толкова дружелюбен?

— Гледай къде караш!

Той завъртя рязко волана надясно и едва успя да овладее колата да не изхвърчи от шосето. Гумите поднесоха в противоположна посока и той инстинктивно натисна спирачката. Задното колело заседна в дълбок ров. Ал Мъфет отпусна спирачката, колата потегли и най-сетне спря напряко на пътя.

— Какво правиш — изпищя Луис.

„Само лек пристъп на параноя“, помисли си Ал Мъфет и се помъчи да запали колата, докато казваше:

— Всичко е наред, миличка. Не се плаши. Ето, вече потегляме.