Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (33)

13

— Няма какво да обсъждаме — отсече Ингер Юхане.

— Но…

— Престани. Предупредих те, Ингвар. Казах ти го снощи. Бях убедена, че разбираш колко сериозно е положението, но на теб не ти пукаше. Но не затова ти се обаждам.

— Не можеш просто да вземеш…

— Ингвар, не ме принуждавай да повишавам глас. Рагнхил се плаши.

Това си беше чиста лъжа. Той не чуваше детски брътвеж зад Ингер Юхане, а дъщеря им мълчеше само когато спи.

— Наистина ли си тръгна? Без майтап? Да не си откачила?

— Може би малко.

Стори му се, че долови наченки на усмивка в гласа й и задиша по-леко.

— Ужасно съм разочарована — спокойно призна Ингер Юхане. — И съм ти много ядосана. Но за това ще говорим по-късно. В момента трябва да чуеш…

— Имам право да знам къде е Рагнхил.

— При мен е и се чувства чудесно. Сега ме чуй и ти се заклевам да ти се обадя по-късно, за да поговорим. Моето обещание има малко по-голяма стойност от твоето. Това вече е ясно.

Ингвар стисна челюсти. Сви ръката си в юмрук и посегна да удари каквото му падне пред очите. Нямаше друго, освен стената. Униформен студент от полицейската академия спря на три метра от него в коридора. Ингвар отпусна ръката си, вдигна рамене и се усмихна пресилено.

— Вярно ли е казаното от Венке Бенке по телевизията? — попита Ингер Юхане.

— Само това не — простена тихо Ингвар. — Не ми се слуша за нея, моля те.

— Чуй ме какво ти говоря!

— Добре.

— Скърцаш със зъби.

— Какво искаш?

— Вярно ли е, че според камерите за видеонаблюдение не се вижда никакво движение към и от стаята на госпожа Президента? Имам предвид от момента, когато си е легнала, до изчезването й?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

— Ингвар!

— Както знаеш, забранено ми е да разпространявам секретна информация.

— Прегледахте ли видеозаписите на случилото след това?

— Не съм преглеждал нищо. Аз съм свръзката на Уорън, а не участник в разследването на случая.

— Чуваш ли какво ти говоря?

— Да, но нямам нищо общо с…

— Кога цари най-голям хаос около местопрестъплението, Ингвар?

Той захапа нокътя на палеца си. Гласът й се промени. Обиденият, нелогичен тон утихна, почти изчезна. Сега там някъде беше истинската Ингер Юхане — онази, която беше всъщност; която не спираше да го впечатлява със сократовския си подход да го подтиква да поглежда на нещата с нови очи и от ъгъл, различен от ъгъла, на който го беше научила близо трийсетгодишната му кариера в полицията.

— Когато се установи, че е извършено престъпление — отвърна той.

— И?

— И непосредствено след това — колебливо продължи той. — Преди да обезопасят района и да разпределят отговорността. Докато всичко е само… хаос.

Той преглътна.

— Точно така — полугласно се съгласи Ингер Юхане.

— Мамка му — изруга Ингвар.

— Не е задължително Хелън Бентли да е изчезнала през нощта. Възможно е да е станало след това. След седем часа, когато всички мислеха, че вече я няма.

— Но… Нея я нямаше! Стаята беше празна и похитителите бяха оставили съобщение…

— Венке Бенке знаеше и за него. Сега цяла Норвегия е осведомена. Според теб каква функция е изпълнявала тази бележка?

— Да извести…

— Такова съобщение подлъгва мозъка да си направи изводи — прекъсна го Ингер Юхане; сега говореше по-бързо. — Подтиква ни да си мислим, че нещо вече се е случило. Агентите на Сикрет Сървис сигурно само набързо са поогледали, като са прочели бележката. Апартаментът е огромен, Ингвар. Вероятно са проверили банята и са отворили няколко шкафа. Но съобщението е имало за цел най-вече да ги изгони оттам. Възможно най-бързо. А ако на обикновено местопрестъпление цари хаос, то си представям какво е било положението вчера сутринта в хотел „Опера“. С представители на властите на две държави…

Между двамата настъпи мълчание.

Сега Ингвар най-сетне чу Рагнхил. Тя се смееше сподавено, докато някой й говореше. Той не успя да разчлени думите. Беше трудно да се определи полът на говорещия. Гласът звучеше грубо и дрезгаво, но въпреки това не беше съвсем мъжки.

— Ингвар?

— Все още съм на линия.

— Накарай ги да прегледат записите от часа след обявяването на тревогата. Склонна съм да смятам, че ще забележат нещо интересно в рамките на петнайсет-двайсет минути.

Той не отговори.

— Чуваш ли ме?

— Да — обади се той. — Къде си?

— Ще ти звънна довечера. Обещавам.

И затвори.

За няколко секунди Ингвар остана загледан в телефона. Гладът вече не беше толкова мъчителен. Не го усещаше.