Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (30)

10

Хане Вилхелмсен нямаше приятели.

Така избра да живее. Ала невинаги е било така.

От своите четирийсет и пет години двайсет Хане прекара в полицията. Кариерата й приключи, когато след Коледа на 2002 година я простреляха, докато арестуваха четирикратен убиец. Едрокалибрен куршум я улучи между десетия и единайсетия гръбначен прешлен. По непонятна за лекарите причина куршумът заседна там. Отстраниха чуждото тяло, ала хирургът направо се смая от състоянието на остатъците от онова, което някога са били функциониращи нерви. Пожела да снимат кашата. Никога не бе виждал нещо по-лошо.

Началникът на полицията я умоляваше да остане на работа.

Посещаваше я често по време на възстановителния процес, макар че тя ставаше все по-дистанцирана. Предлагаше й съоръжения и специално оборудван кабинет. Обеща й възможността да избира най-престижните случаи. Нямало да й липсват никакви помощни средства и съдействие.

Тя не пожела да се възползва от предложението и напусна работа два месеца след операцията.

Никой не поставяше под съмнение изключителния професионализъм на Хане Вилхелмсен. Младите кадри изпитваха силен респект към нея. Малцина от тях я познаваха лично и не бяха сърбали попарата от дистанцираното й и странно поведение. А с времето то все повече биеше на очи. До самия инцидент с престрелката тя си намираше протежета. Имаше една цел: да бъде обект на възхищение, защото възхищението означава дистанция. За Хане Вилхелмсен дистанцията беше най-важното.

Връстниците й и по-възрастните й колеги обаче беряха много ядове с нея. От една страна, дори те не можеха да си изкривят душата: Хане беше сред най-способните разследващи полицаи в историята на полицията в Осло. Ала от друга, своенравието и откритото й нежелание да работи в екип с годините им пилеше нервите. Вярно, целият отдел остана потресен от новината, че по време на арест е ранена с опасност за живота, и все пак по ъглите започнаха да шушукат колко приятно би било да се отърват от тази жена. След известно време замлъкнаха и повечето я забравиха, както рано или късно забравяме за всички, далеч от погледа ни.

От всички години, прекарани в полицията, Хане запази един-единствен истински приятел. Той й спаси живота, когато тя лежеше в несвяст след раняването и кръвта й изтичаше. После в продължение на три денонощия едрият мъж бдя неотлъчно над нея в болницата. Накрая от него започна да се носи ужасна миризма и една санитарка го избута от вратата, защото за всички щяло бъде по-добре да се прибере вкъщи. Когато стана ясно, че Хане ще прескочи трапа, той се вкопчи в ръцете й и плака като дете.

Хане отблъсна и него.

Измина повече от година, откакто той се отби за последно, за да разбере дали помежду им е останало нещо от старото приятелство, което да подновят. След четвърт час външната врата се затвори зад широкия му приведен гръб. Хане Вилхелмсен се напи с шампанско, заключи се в спалнята и наряза полицейската си униформа на ивици, а после ги изгори в камината.

За първи път в странния си, нестабилен живот Хане Вилхелмсен се почувства добре.

Съжителстваше с жена, която постепенно свикна с двойствения си живот. Нефис работеше в университета, имаше си свои приятели и среда, където партньорката й не присъстваше. В дома им на улица „Крюсе“ Хане я чакаше, без да задава въпроси, и с неизменна мълчалива радост посрещаше появата й.

Събираше ги щастието да се грижат за Ида.

— Къде е Ида? — попита Ингер Юхане.

Тя седеше на дивана с мушнати под себе си крака. На огромен плазмен екран даваха извънредно предаване на националната телевизия.

— В Турция с Нефис. На гости на дядо си и баба си.

Ингер Юхане не каза нищо повече.

Хане я харесваше, защото Ингер Юхане не й беше приятелка, а и не настояваше да бъде. Ингер Юхане знаеше за Хане само това, което бе дочула от други хора. То, разбира се, не беше никак малко, но тя не се изкушаваше да рови, да иска обяснение или да разпитва. Говореше много, но никога за Хане. Понеже Ингер Юхане беше най-искрено любопитният човек, когото Хане познаваше, привидната липса на интерес представляваше постижение само по себе си и доказваше, че Ингер Юхане си е научила урока. Тя беше истински профайлър.

Ингер Юхане разбираше Хане Вилхелмсен и не я притесняваше. Явно й беше приятна компанията на Хане.

— О, не — тихо изстена Ингер Юхане и затвори очи. — Само не тя.

Хане, която четеше роман, хвърли бегъл поглед към екрана.

— Няма да излезе от телевизора и да те изяде — подхвърли тя и продължи да чете.

— Но защо винаги тя — подхвана обезсърчено Ингер Юхане и си пое дълбоко въздух, — защо точно тя се превърна във великия оракул по всички въпроси, засягащи престъпници и престъпления?

— Защото ти не искаш — отвърна Хане и се подсмихна; веднъж в знак на протест Ингер Юхане напусна демонстративно телевизионното студио по време на предаване на живо и после не повториха поканата си.

Венке Бенке, най-нашумялата писателка на криминални романи в страната, след като дълго живя ексцентрично, сърдито и в пълна изолация, миналата година се появи в светлината на прожекторите. Тогава убиха няколко души — все знаменитости, но полицията така и не успя да разнищи престъпленията докрай. Пряко волята си Ингер Юхане се оказа въвлечена в разследването, ала доста време и тя не прозря мотива и взаимовръзката между убийствата. Венке Бенке се превърна в любимия експерт на медиите. Блестеше с прозренията си за характера и абсурдната логика на убиеца, като същевременно иронично се дистанцираше от полицията. Всичко това привличаше широка телевизионна аудитория.

Есента на същата година представи на читателите единайсетия си роман и го обяви за своя шедьовър, фабулата се въртеше около автор на криминалета, който убива от скука. За три месеца от книгата продадоха сто и двайсет хиляди екземпляра, а издателства в двайсет държави откупиха авторските права.

Само шепа хора, сред които Ингер Юхане и Ингвар, знаеха, че в общи линии книгата отразява действията на Венке Бенке. Не успяха да го докажат, но бяха наясно с всичко. Самата писателка се погрижи за това. Оставените от нея следи бяха неизползваеми като доказателства, ала достатъчни за Ингер Юхане Вик. Тя беше категорична, че следите са подхвърлени, за да я провокират.

След четири убийства Венке Бенке се отърва безнаказано.

А понякога нощем, след като бе видяла Венке Бенке да се усмихва широко над фризера в магазина или да маха от булевард „Хауге“ късно вечер, Ингер Юхане не можеше да заспи. В такъв момент не я напускаше мисълта, че убийствата са извършени, за да я тормозят. Просто не схващаше защо. Миналата есен пътуваше към вилата; двете деца бяха на задната седалка. На едно кръстовище край нея мина автомобил. Шофьорът вдигна палец във въздуха, бибитна леко и зави надясно. Беше Венке Бенке.

Случайност, обезсърчено повтаряше Ингвар. Осло е малък град и Ингер Юхане трябва да си наложи да загърби неприятната случка.

Вместо да го послуша, тя посети Хане Вилхелмсен. В началото я подтикна любопитството. Хората, които още помнеха Хане, я смятаха за легенда. Единствена тя бе в състояние да помогне на Ингер Юхане да прозре как е устроена Венке Бенке. Невъзмутимото, почти безучастно поведение на пенсионираната старши инспекторка действаше успокоително на Ингер Юхане. Хане проявяваше хладен разум и приемаше фактите равнодушно, докато Ингер Юхане подхождаше интуитивно и позволяваше да я провокират. Но Хане винаги я изслушваше търпеливо.

— Тоест, разследването в полицията съвсем се е забатачило — оповести маститата писателка в студиото и си оправи очилата. — Много рядко се случва да ги видим толкова безнадеждно объркани. Според моя опит са изправени пред проблем, по-подходящ за старомоден криминален роман, отколкото за днешната действителност.

Водещият на програмата се наведе напред. Включиха камерата, която показваше двамата, застанали близо един до друг, все едно споделят тайна.

— Виж ти — сериозно отбеляза мъжът.

— Както разбрахме от многото репортажи през последното денонощие, Хелън Бентли е била под грижите на непробиваема охрана. Например, камерите за видеонаблюдение в коридорите около…

— Не се тормози — тихо рече Хане. — Изключи го, ако искаш.

Ингер Юхане стискаше несъзнателно декоративна възглавница.

— Не — отклони предложението тя. — Искам да чуя.

— Сигурна ли си?

Ингер Юхане кимна и прикова очи в екрана. Хане я наблюдава няколко секунди, после вдигна незабележимо рамене и продължи да чете.

— … с други думи своеобразна „мистерия на затворената стая“ — усмихна се Венке Бенке. — Никой не е влизал вътре, никой не е излизал…

— Откъде знае всичко това? — попита Ингер Юхане. — Как, за бога, винаги има информация за работата на полицията? Та те не могат да я понасят и…

— Информацията изтича от Главното полицейско управление като от дупка във врата, купена от ИКЕА — обясни Хане. Разговорът по телевизията сякаш най-сетне я заинтригува. — Винаги е било така.

Ингер Юхане се улови как я оглежда. Хане затвори книгата, без да забележи, че тя всеки момент ще се свлече от скута й. Премести количката малко по-напред, взе дистанционното и увеличи звука. Седеше леко приведена напред, да не би да пропусне и най-беглия нюанс в думите на писателката. Бавно свали очилата за четене и дори за миг не отлепи поглед от екрана.

„Ето такава вероятно е била някога — помисли си удивена Ингер Юхане. — Будна и съсредоточена. Толкова различна от равнодушната фигура, заточила се доброволно в разкошен апартамент в западната част на Осло, отдадена на четенето на романи.“ Сега Хане изглеждаше значително по-млада. Очите й светеха и тя навлажни устни, а после бавно прибра косата зад ухото си. Диамантът на ръката й отрази светлината от прозореца и проблесна. Ингер Юхане понечи да каже нещо, но Хане почти незабележимо вдигна предупредително пръст.

— Налага се да се прехвърлим към правителствената сграда — най-сетне обяви водещият и кимна към писателката в знак на благодарност. — Там министър-председателят ще се срещне с…

— Трябва да се обадиш — рече Хане и изключи телевизора.

— Да се обадя ли? На кого?

— На полицията. Май са допуснали грешка.

— Но… Обади се ти тогава! Не знам дори какво… Не съм наясно с…

— Слушай!

Хане обърна количката си към нея.

— Звънни на Ингвар.

— Не мога.

— Скарали сте се. Досетих се, като дойде да ме молиш за подслон. Сигурно е сериозно, иначе нямаше да вземеш детето и да си тръгнеш от къщи. Но мен не ме засяга. Това не ме интересува.

Ингер Юхане откри, че е зяпнала от почуда, и затвори шумно уста.

— Това все пак е по-важно — продължи Хане. — Ако информацията на Венке Бенке е достоверна, а всичко сочи натам, полицаите са допуснали толкова голям гаф, че… — тя се поколеба, сякаш не смееше да повярва докрай на теорията си.

— Ти познаваш полицията в Осло — едва доловимо отбеляза Ингер Юхане.

— Не. Не познавам никого. Трябва да се обадиш. Ако се свържеш с Ингвар, той ще знае как да постъпи.

— Нека да чуя тогава — колебливо помоли Ингер Юхане и остави възглавницата. — Кое е това важно нещо? Какво е направила полицията?

— По-скоро става дума за нещо, което не са направили — уточни Хане. — А това по принцип е по-лошо.