Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (29)

9

Абдулла ар-Рахман обожаваше новородената кобилка. Беше въгленовочерна, точно като майка си, но по-светлата част между очите даваше надежда да е наследила бялото петно на челото на баща си. Имаше несъразмерно дълги крака — естествено за еднодневна кобила — и обещаващо тяло, а козината вече лъщеше. При влизането му в бокса с протегната ръка новороденото залитна назад. Кобилата майка изцвили агресивно, но той бързо я успокои с тихи думи и я погали по муцуната.

Абдулла ар-Рахман изпитваше задоволство. Всичко вървеше по план. Все още не се беше свързвал с никого. Не се и налагаше. През целия си живот на зрял мъж не беше правил нищо, което не се налага. А понеже животът е само отрязък от време, важно е да поддържаш равновесието му, да следваш стратегия. Гледаше на живота като на фантастичните килими по пода на трите му двореца, които все още смяташе, че са му нужни.

Тъкачката на килими винаги се придържа към план. Не започва от единия ъгъл, а после да добавя парче по парче, както й скимне в момента, и така да завърши това произведение на изкуството. Тя знае къде отива и това изисква време. Понякога я осенява вдъхновение и под порива на импулса втъкава най-изящни детайли. Съвършенството на ръчно изработения килим се крие в несъвършените, дребни отклонения от предварителния замисъл, но също в строгата симетрия и подредба.

В спалнята му се намираше най-красивият. Изтъка го майка му. Отне й осем години. Когато го завърши, Рахман беше на тринайсет и тя му го подари. Никой не беше виждал такъв килим дотогава. Златистите нюанси се променяха според светлината и беше трудно да се определи в какви багри всъщност е килимът. Хората не бяха виждали толкова гъсти възли, не бяха докосвали толкова непонятно мека и плътна коприна.

Кобилката се приближи. Очите й бяха гарвановочерни. Тя ги облещи, когато се олюля настрани, и се наложи да отметне глава, за да запази равновесие. Започна да пръхти безпомощно и се притисна о корема на майка си. После направи несигурна крачка към Рахман.

Животът му приличаше на килим, а след смъртта на брат си Рахман вече знаеше как ще изглежда този килим. Мимоходом направи няколко промени, само леки корекции, но в действителност подходът му не се различаваше от този на майка му: тук-там добавяше някой по-дълбок и по-тъмен елемент или различен нюанс, защото е красив и подхожда.

Брат му, три години по-голям от него, стана жертва на убийство в Бруклин на 20 август 1974. Прибирал се късно през нощта от дома на приятелката си, американка, за която родителите му не знаеха нищо. Когато на следващата сутрин го намерила възрастна жена, половите му органи приличали на кървава пихтия след многобройни удари и ритници. Баща му веднага отпътува за САЩ и след месец се върна като старец.

Така и не разкриха кой е убиецът. Въпреки силните позиции на баща му в родината и въпреки безспорния му авторитет при срещите с американските власти, разследващият полицай само вдигна рамене след четиринайсет дни и без да погледне бащата в очите, изрази съжалението си, че виновниците сигурно никога няма да бъдат заловени. Имало толкова много убийства, толкова много младежи, които не разбирали колко е опасно да се подвизават в съмнителни квартали след полунощ. Не им достигали хора, оплака се той, и завинаги затвори папката с документите.

Бащата се познаваше с мъжа, който след време щеше да стане първият президент от фамилията Буш. Арабинът му беше правил няколко услуги и дойде време да поиска нещо в замяна. Не успя обаче да се свърже с влиятелния си приятел. Няколко дни преди това Ричард Никсън беше принуден да подаде оставка. Новият президент се казваше Джералд Форд. Вечерта, когато пребиха до смърт млад чужденец в забутана уличка на Бруклин, президентът Форд обяви, че Нелсън Рокфелер ще влезе в Белия дом като четирийсет и първия вицепрезидент на САЩ. Дълбоко разочарованият и огорчен Джордж Буш-старши си имаше други грижи и не му беше до тревогите на някакъв познат арабин. По-късно през годината Буш избяга в Китай, за да ближе политическите си рани.

Въпросната есен Рахман съзря, макар и току-що навършил само шестнайсет години. Същевременно баща му не приличаше на себе си. Все още смогваше да ръководи компанията, обграден от свестни хора. И въпреки че през първата половина на седемдесетте години имаше множество сътресения в петролната промишленост, семейното богатство нарастваше постепенно и сигурно.

Ала баща му вече не беше същият. Все по-често се уединяваше в пристъпи на религиозни размисли и почти не се хранеше. Дори не намери сили да се възпротиви, когато Рахман изостави родителите си и шестте си сестри, за да получи на Запад образованието, предназначено за брат му.

Бизнеса въртяха работливи хора, чийто брой постепенно се увеличаваше. Рахман им имаше доверие, но още от двайсетата си годишнина започна да следи развитието на компанията. Прибираше се у дома при всеки удобен случай. Лятото, когато навърши двайсет и пет, баща му почина от мъка по първородния си син, напуснал този свят почти преди десетилетие.

Рахман очакваше подобна развръзка и я беше вплел в килима на живота си, та нищо никога да не го изненада. Той оглавяваше като едноличен собственик конгломерат, чиято цена никой не можеше да определи, защото Рахман не позволяваше никому да придобие цялостен поглед върху бизнеса. Единствено той беше в състояние да назове точната сума, но не я издаваше.

Неочаквана за него беше само липсата на гняв.

Половин година след смъртта на брат си всъщност бе съсипан от ярост. Разболя се. Лекарите от оздравителен център в Швейцария успяха да го вдигнат на крака и гневът отстъпи място на премерено спокойствие, с което живееше по-лесно. Докато преди гневът му се стоварваше върху всичко и всички и го разяждаше отвътре, новопоявилият се пресметлив цинизъм му позволяваше да разделя емоциите на порции. Рахман откри колко ценни са дългосрочното планиране и старателно обмислената стратегия. Премести подаръка от майка си в спалнята си, за да го изучава, преди да заспи, или когато в редки случаи се събуждаше посред нощ, след като е сънувал брат си.

Кобилката беше едно от най-красивите същества, които Рахман бе виждал. На съвършената й муцунка потрепваха необикновено малки ноздри. Очите й вече не издаваха такъв страх, а дългите ресници напомняха криле на пеперуда. Дойде съвсем близо до Рахман, който седеше върху бала слама и се опитваше да спечели доверието на кончето.

— Татко!

Рахман се обърна бавно. По стената се мерна перчемът на най-малкия му син. Хлапето се опитваше да се надигне на ръце, за да види новороденото конче.

— Почакай съвсем малко — мило помоли бащата. — Ще изляза.

Погали кобилката с необикновена предпазливост. Тя се наведе и леко потрепери. Рахман се усмихна и я потупа по муцунката. Животинчето се отдръпна неспокойно. Мъжът стана, излезе бавно от бокса и затвори вратата.

— Татко — жизнерадостно подзе момчето, — нали днес ще гледаме филм! Обеща ми!

— Не искаш ли да пояздиш? В хангара, там е хладно?

— Не! Каза, че ще гледаме филм.

Рахман вдигна шестгодишното хлапе и го понесе на ръце, крачейки към огромните врати на конюшнята. Поради забраната да се прожектират филми в Саудитска Арабия, официално нямаше киносалони. Затова Рахман си беше направил собствен, с десетина места и сребърен екран.

— Ама ти ми обеща да гледам филм — не спираше да се жалва момчето.

— По-късно. Обещах ти за вечерта.

Косите на детето ухаеха на чисто и гъделичкаха носа му. Той се усмихна и го целуна, а после го остави на земята.

Най-малкият му син се казваше Рашид като починалия си чичо. Името не подхождаше на нито един от четиримата по-големи синове на Рахман. Всички те носеха черти на роднините си по майчина линия. После се появи петият му син. Още след раждането Рахман забеляза широката брадичка с лека трапчинка. След два дни детето най-сетне отвори очи — оказа се леко кривогледо с лявото. Рахман радостно се засмя и го нарече Рашид.

Рахман никога не бе обмислял да отмъщава за смъртта на брат си. Поне след като първоначалният гняв се уталожи и той се завърна от Швейцария, се отказа от тази мисъл. Нямаше представа на кого да отмъщава. Така и не откриха извършителите. Младеж с арабски произход не би могъл сам-самичък да разследва убийство в САЩ, независимо с какви финансови средства разполага. Едва ли си струваше времето и усилията да наказва полицая, проявил небрежност към случая. Служителят също беше жертва на системата.

Омразата, единствената истинска омраза, която Абдулла ар-Рахман си позволи да подклажда у себе си, беше насочена срещу Джордж Буш-старши. Мъжът, по-късно заел поста на началник на ЦРУ, дължеше услуга на баща му през 1974-та и разполагаше със значително влияние. Да задейства замрялото разследване би му струвало един-единствен телефонен разговор. Тъй като по всичко личеше, че Рашид е бил убит от младежка банда расисти, които не приемат контактите на чернилките с бели американки, разрешението на случая нямаше да създаде никакви проблеми — беше достатъчно някой да прояви желание и да издейства решение убийството да се ползва с приоритет в полицията.

Но по онова време Джордж Хърбърт Уокър Буш беше твърде обсебен от ролята си на обиден заради отнетата му възможност да стане вицепрезидент и не си направи труда да откликне на многобройните молби от бизнес партньор, а предпочете да го забрави.

С годините Рахман си извлече най-важната поука от обстоятелствата около кончината на брат си: една услуга не е равна по стойност на друга. Освен ако не си запазил някой коз — нещо, което да не позволи на длъжника ти, волю или неволю, да забрави какво си направил за него. Мнозина бяха задължени на Рахман, защото близо трийсет години той се показва щедър, без да иска нещо в замяна.

Не му беше дошло времето. Не и преди Хелън Лардал Бентли да му даде окончателно потвърждение на подозренията му, таени цял живот: никога, за нищо на света, не се доверявай на американец.

— Може ли да гледам екшън, татко? Може ли…

— Не. Чудесно знаеш, че екшъните не са за деца.

Рахман разроши косата на сина си. Момчето се нацупи и тръгна с наведена глава да потърси братята си. Снощи те пристигнаха от Риад и щяха да останат цяла седмица.

Рахман проследи с поглед сина си, докато хлапето се изгуби зад ъгъла на огромната конюшня. После се отправи с бавни крачки към сенчестата градина. Искаше да поплува.