Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (25)

5

Младият прокурор беше отегчен. Близо три часа налагаше глоби, за да освободи места в препълнения арест. Половината от задържаните бяха младежи, които още не се бяха прочистили от празненството по случай Седемнайсети май. Изправяха се пред него, все още снощни, мънкаха любезности и си посипваха главите с пепел. Неколцина пълнолетни мъже, задържани за шофиране в нетрезво състояние, се пробваха да предизвикат скандал, но страстите се охладиха, след като ги заплашиха, че ще останат зад решетките в очакване на съдебен процес и присъда.

Имаше и стари познайници. Повечето, общо взето, оценяваха безплатния престой в заведение, където, ако не друго, то поне беше топло и сухо. Прокурорът така и не проумя какъв е смисълът да глобява хора, които ще искат пари от социалните служби, за да си платят глобите. Въпреки това си вършеше работата и скоро щеше да приключи със списъка.

— Как е хавата?

Младият мъж протегна ръка на Сну Заека. Обикновено поздравяваше арестуваните само с кимване, но Заека беше специален случай — професионален крадец, навремето много добър. Неуспешно взривяване на сейф през седемдесетте му откъснало пръстите на лявата ръка, а после алкохолът довършил хилавото му тяло. Истинското му име беше Снуре. Когато все още имал зъби, били толкова дълги, че му лепнали прякор, от който после се оказало невъзможно да се отърве. Понастоящем се задоволяваше с кражби от отворени микробуси, мазета с обикновени брави, а понякога и от офиси. В последните случаи винаги го залавяха. Той не отбираше от модерните средства за видеонаблюдение. Алармата започваше да вие, а той оставаше примирено на място със стоките под мишница до идването на пазачите.

Сну Заека никога не бе посягал на друг човек.

— Зле — оплака се той и внимателно седна на тънкокракия стол.

— Така и изглеждаш — отбеляза прокурорът.

— Рак. Долу. Много лоша работа.

— Лекуваш ли се?

— Да. Ама няма какво толкова да се направи.

— И защо си се опитал да обереш аптека?

— Боли ме. Ужасно.

— Не можеш да се справиш с аптека, Заек. С всичките алармени системи. А и силните хапчета се намират в заключен шкаф, който, честно казано, се съмнявам, че ще успееш да разбиеш, ако все пак се вмъкнеш в аптеката. Чисто и просто си постъпил глупаво.

Сну Заека изхленчи и поглади врата си с недъгавата си лява ръка.

— Да — измънка той. — Ама имам адски болки.

Прокурорът се заклати на стола. В тясната стая цареше тишина, но от рецепцията на ареста долитаха пискливи гласове. Някой плачеше, като че ли млада жена. Прокурорът се вгледа в лицето на Сну Заека. Беше готов да се закълне, че видя сълзи в очите на изтормозения мъж.

— Ето — той неочаквано извади портфейла от сакото си. — Днес магазините за алкохол пак са отворени. Купи си нещо силно.

Подаде му банкнота от петстотин крони над масата. Сну Заека зяпна с беззъбата си уста и облещи невярващо очи. Бързо стрелна с поглед униформения служител, застанал на пост до вратата. Онзи само се усмихна и отмести очи.

— Много благодаря — прошепна Сну Заека. — Нямате си равни, момчета.

— Но с тези не мога да се разделя — напомни прокурорът и сложи ръка върху документите. — Както обикновено отиваш на разпит в съда, предполагам?

— Да, боже мой. Ще си понеса последствията. Както винаги. Много благодаря.

Той погали банкнотата.

— Тръгвай тогава. И спри вече с тези кражби с взлом. Не ти стигат силите. Ясно?

Сну Заека се изправи със същата предпазливост, с която преди малко седна. Мушна парите в джоба си. По принцип си плюеше на петите веднага щом успееше да се задържи върху хилавите си крака. Този път обаче остана прав, като леко се олюляваше, очевидно потънал в свой собствен свят.

— Беше четири и десет — неочаквано изтърси той. — Тогава госпожа Президента се качи в колата.

— Какво?

— Вчера гледах телевизия. И научих, че търсите жената, дето я видях сутринта.

Прокурорът го погледна с присвити очи, сякаш не схващаше напълно думите му. Униформеният служител в ъгъла направи крачка към арестанта.

— Седни — помоли прокурорът.

— Нали каза да тръгвам.

— Седни, Сну Заека. Първо ще обсъдим какво си видял.

Старецът неохотно се отпусна на стола.

— Вече ти казах каквото имах за казване — тросна се той.

— Нужни са ми малко пояснения. Къде беше вчера сутринта?

— На купон при Берит от Клетката. Живее на улица „Шипер“. Тъкмо вървях към къщи. Когато минах край часовниковата кула на Централната гара, видях нещо. Беше четири и десет. Една жена и двама мъже пресякоха площада. Качиха се в кола. Жената беше руса, като възрастните дами. Купешки руса. Облечена беше в червено яке като онова по телевизията.

Прокурорът не обели дума. Взе кутия с тютюн и мушна щипка в устата си. Подаде кутията на Сну Заека и той натъпка половината от съдържанието й до разранените си венци. Униформеният служител държеше ръката си върху рамото му, сякаш за да му попречи да избяга.

— Това се случи вчера, така ли? — бавно попита прокурорът. — На Седемнайсети май.

— Да — раздразнително отвърна Сну Заека и изплю черна слюнка. — Болен съм, но не съм чак толкова отвеян, че да не помня кога е националният празник!

— В четири и десет сутринта? Сигурен ли си?

— Да, нали ти казвам. А сега нямам търпение да си купя пиячка.

Извади банкнотата. Сложи я върху коляното си и я изглади. После пак я сгъна внимателно и предпазливо и я пъхна в друг джоб. Прокурорът размени поглед с униформения служител.

— Боя се, че се налага да почакаш — обърна се той към Сну Заека. — Но през това време ще ти намерим болкоуспокояващи.

Взе слушалката и с мъка успя да улучи правилните клавиши.