Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (20)

14

Часът наближаваше единайсет. Ингер Юхане Вик беше твърде изморена, за да стане от дивана, и твърде неспокойна, за да заспи. Опита да се наслади на предстоящата нощ и утро без децата, но имаше сили само да се взира вяло в телевизора, където заливаха хората с безсмислени повторения и сдъвкани умозаключения. Близо шестнайсет часа след откритието, че госпожа американският президент е изчезнала от хотелската си стая в Норвегия, обществеността знаеше едно: тя още не се е появила. Представителите на официалните власти продължаваха да избягват думата отвличане, но журналистите се чувстваха далеч по-освободени в тази насока. Един след друг коментаторите излагаха своите повече или по-малко фантастични теории. Полицаите бяха още по-мълчаливи. Никой от ръководителите на разследването не пожела да даде интервю през ранния следобед.

— Съгласен съм с тях — отбеляза Ингвар и седна до нея. — Смешно е да ги карат да повтарят безброй пъти едно и също. Което, общо взето, не е кой знае какво. Бастесен изглеждаше доста глуповато последните няколко пъти.

— Предполагам, че лъжат.

— За какво да лъжат?

Тя се усмихна безсилно и се намести по-удобно.

— Че знаят повече, отколкото оповестяват. Сигурно е така.

— Не бъди толкова убедена. Никога не съм виждал толкова сериозни хора накуп като тях, когато ги снимаха на излизане от…

Ингер Юхане превключи на Си Ен Ен.

Волф Блитцер седеше сам в студиото, както и през последните близо четиринайсет часа. Програмата „The Situation Room“^[1] владееше целия ефир и ако се съдеше по активността в студиото, нищо не свидетелстваше за скорошен край. Водещият, както винаги, в безупречно облекло, си бе позволил само леко да поразхлаби вратовръзката си. Умело превключи от кореспондент по улиците във Вашингтон към Ню Йорк, а после любезно прекъсна изпратения там пратеник и даде думата на Кристиан Аманпур. Световноизвестната журналистка стоеше на хълма пред светещия Дворец. Облечена в тънки дрехи, тя като че ли почти трепереше.

— Впечатляващо е колко са бързи — промърмори Ингвар. — За няколко часа са готови за живо предаване.

— Не виждам какво общо има Дворецът със случая — Ингер Юхане потисна прозявката си. — Но предаването си го бива. Съгласна съм. Всичко върви по-гладко и по-бързо. Да не би да си тичал? Целият си потен, приятел.

— Накрая ускорих крачка. Беше приятно. Почти тичах за здраве.

— В костюм?

Той се усмихна уклончиво и я целуна. Тя сплете пръсти в неговите.

— Странно, всъщност…

Тя се замисли и се протегна да вземе чашата с виното.

— Забелязваш ли разликата?

— Коя разлика?

— Между норвежките и американските предавания. Имам предвид настроението. Американците изглеждат по-ефективни, по-пъргави, почти… агресивни. Тукашните ми се струват по-… склонни да изчакват. Хората изглеждат някак парализирани. Почти пасивни. Или поне интервюираните. Като че ли през цялото време се боят да не изтърват нещо в повече и стават смешни в старанието си да дадат толкова оскъдна информация. В цялата работа има нещо пародийно. Погледни колко по-усърдни са американците.

— Удава им се сгоден случай да се упражнят — отвърна Ингвар и се помъчи да скрие лекото раздразнение, което изпитваше при всеки сблъсък с двойственото отношение на Ингер Юхане към всичко американско.

От една страна, не й се говореше за студентските й години в САЩ. Двамата с Ингвар се познаваха от много години. Бяха семейство. Споделяха грижите за децата и жилищния заем, мечтите и ежедневието. И въпреки това Ингер Юхане пазеше в тайна дълъг период от миналото си. Бранеше я по-ревностно и от децата си. Вечерта преди сватбата го накара да даде обет: никога, при никакви обстоятелства, да не я разпитва защо внезапно е прекъснала следването си по психология в академията на ФБР в Куонтико. Той се закле в гроба на починалата си дъщеря. Както формата на клетвата, така и последиците от нея го караха да се чувства неловко, случеше ли се да зачекнат темата, а Ингер Юхане избухваше с нетипична за нея ярост.

От друга страна, възхищението на Ингер Юхане от всичко американско граничеше с маниакалност. Тя четеше почти само американска художествена литература и притежаваше странна колекция от американски нискобюджетни филми, купени по интернет или изпратени й от приятелка в Бостън, която Ингвар не беше виждал и почти не беше чувал. Рафтовете в малкия домашен кабинет гъмжаха от специализирани книги по американската история, политика и обществен живот. Не му позволяваше да пипа някоя от тях и вътрешно той се терзаеше, че тя заключва вратата, ако се случеше да пътува без него.

— Всъщност не — обади се след дълга пауза.

— Какво?

— Удавало им се удобен случай да се упражняват.

— Исках да кажа…

— Никога не са губили президент извън границите на страната си. Американските президенти ги убиват случайни ненормалници от и в собствената им държава. Но никога в чужбина. И никога след конспирация, ако говорим за конкретния случай. Знаеше ли го?

Нещо в гласа й го възпря да отговори. Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че ако се впусне в диалог, той бързо ще премине в нещо друго.

— Мога ли да се изкажа — продължи тя. — Четирима от четирийсет и четирима президенти са убити в атентати — замислено отбеляза Ингер Юхане, все едно говореше на себе си. — Представляват близо десет процента?

Той се помъчи да устои на порива да я прекъсне.

— Кенеди — усмихна се вяло тя и се изправи. — Забрави. Лий Харви Осуалд беше странник, който не изключвам да е имал неколцина побъркани съучастници при планирането на убийството. Най-вероятно не. Но не може да става и дума за голяма конспирация. Не е като по филмите.

Тя се пресегна за бутилката с вино. Намираше се доста далеч от нея. Ингвар я взе и й наля. Телевизорът продължаваше да работи. По челото на Волф Блитцер се забелязваха капчици пот и когато включиха репортер пред Белия дом, под очите на говорителя се мярнаха тъмни кръгове. При следващата рекламна пауза щяха да ги заличат с грим.

— Линкълн, Гарфийлд и Маккинли — продължи Ингер Юхане, без да докосне чашата — всички те са убити от отделни фанатици. Привърженик на конфедерацията, душевноболен и побъркан анархист, ако не ме лъже паметта. Техни смахнати сънародници. Същото важи и за многото неуспешни опити за убийство. Извършителят на покушението срещу Рейгън е искал да впечатли Джоди Фостър, докато онзи тип, който се пробва да убие Теодор Рузвелт, си въобразявал, че ще се отърве от болките в корема, ако отнеме живота на президента. Само двамата пуерториканци…

На екрана отново се появи Кристиан Аманпур. Най-сетне си беше облякла по-топло яке. Кожената яка вероятно трябваше да навява полъх от Северния полюс. С една ръка загръщаше врата си с яката. Този път стоеше пред осветената сграда на Главното полицейско управление на улица „Грьонланслайре“. И на този фронт нищо ново. Ингер Юхане присви очи към телевизора. Ингвар намали звука с дистанционното и попита:

— Какво стана с пуерто…

— Забрави — прекъсна го тя. — Нямах намерение да ти преподавам елементарна американска история.

— А какво намерение имаше — въпросително я погледна Ингвар и се постара да запази дружелюбния тон.

— Намекна, че са подготвени. В известен смисъл е така. Или поне телевизиите.

Кимна към Кристиан Аманпур, която имаше проблеми с микрофона. Зад нея, от ниската част на склона, с бързи крачки се зададоха група мъже в тъмни дрехи. Вдигнаха яките на палтата си срещу камерите и не позволиха подвикванията на трийсетината журналисти, лагеруващи там за през нощта, да ги спрат. Ингвар веднага позна началника на полицията. Тере Бастесен се извърна и нахлупи униформената си шапка нерегламентирано ниско на челото си, докато крачеше към автомобилния кортеж, спрял на улицата.

— Но американският народ — продължи Ингер Юхане и се съсредоточи върху точка, намираща се горе над екрана, — едва ли е подготвен. Във всеки случай не напълно и не за подобно нещо. Цялата им история говори, че трябва да си отварят очите за свои побъркани сънародници, щом става дума за покушения срещу президента. Сикрет Сървис са обрисували редица сценарии за атентати, предполагам, които включват противници на аборта, женомразци и най-отявлените защитници на войната в Ирак. Именно в тези среди се подвизават най-яростните противници на Хелън Бентли на родна земя. Там ще откриеш почва за фанатизма, който ще се появи от емпирична гледна точка. Най-новата история на Америка… — тя се поколеба за миг. — Най-новата история създава, разбира се, други сценарии. След Единайсети септември на Сикрет Сървис вероятно им се е приискало да затворят президентите си в циментов бункер. За първи път от войната за независимост САЩ са толкова недолюбвани в останалата част от света. А понеже през последните години понятието тероризъм се изпълни със съвсем ново съдържание, поне за американците, техният страх от възможните нещастия, които биха могли да сполетят госпожа Президента, логично също се промени. Сценарий, при който тя се изпарява по време на посещение при добронамерена малка нация, е доста далеч от очакванията на всички. Но… — едва не обърна винената чаша, когато неочаквано посегна към нея, — какво ли разбирам аз от тези неща — подхвърли тя. — Наздраве, приятелю. Скоро трябва да си лягаме.

— Какво е положението в истинската „Situation Room“ в момента, Ингер Юхане?

Тя се отдръпна от прегръдката му.

— Откъде да знам! Не следя…

— Напротив. Правиш го. Ако не мога да изтъкна друго доказателство, то поне знам, че една от твоите книги е озаглавена „Situation Room“ — сега Ингвар загуби способността да овладее раздразнението си; то беше на път да премине в ярост. — И тя се намира върху нощното ти шкафче! По дяволите, Ингер Юхане, би трябвало, бога ми, да споделяме…

С едно движение тя скочи от дивана и тръгна към спалнята. След секунди се върна. Лицето й пламтеше.

— Ето — подаде му тя книгата. — Не си запомнил правилно заглавието. Но ако проявяваш толкова силен интерес, ти я предоставям за четене. Не я пазя в тайна, та нали лежи до леглото ни. Заповядай.

Очилата й бяха леко запотени. Между веждите й личаха капки пот.

— Ингер Юхане — примирено въздъхна Ингвар. — Откажи се. Не можем да се държим така…

Започва да ми писва, помисли си той. Внимавай, Ингер Юхане. Не знам колко време ще изтърпя двете ти лица. Контрастът между интелигентната, разумна моя любима и това злобно създание, което се свива и пуска бодлите си без обяснима причина, ме изморява. Пазиш твърде големи тайни, Ингер Юхане. Твърде големи за мен, но непосилни и за теб.

Някой позвъни на вратата.

И двамата се сепнаха. Ингер Юхане изпусна книгата на пода, все едно я спипаха с незаконно внесена стока.

— Кой ли е — промърмори Ингвар и погледна часовника. — Единайсет и двадесет.

Надигна схванатото си тяло и отиде да отвори.

Ингер Юхане остана седнала, наполовина обърната към телевизора. На екрана трепкаха кадри, гледани едновременно от зрители по всички континенти, независимо от часовите зони и политическите режими, религията и етническата принадлежност. Си Ен Ен не беше имала по-голяма аудитория от нещастието в Манхатън и явно се възползваше алчно от шанса си. Часът по източното крайбрежие наближаваше шест следобед. Зажаднели за новини американци се прибираха от работа, където се бяха почувствали принудени да отидат въпреки сутрешните тъжни вести, и в предаването зачестиха включванията на репортери и аналитици, коментатори и експерти. Правеха впечатление по-скоро на свикнали със ситуацията, отколкото на уморени, сякаш мисълта за наближаващия прайм таим ги захранваше с енергия. Мъже със сериозно изражение и жени с внушителни звания обсъждаха ту конституционните последствия и националната готовност, ту кризисни сценарии в близко и далечно бъдеще, ту терористични организации и разкритикуваното за пореден път отсъствие на вицепрезидента. Доколкото схващаше Ингер Юхане, го бяха скрили в самолет накъде над Невада. Или в бункер в Арканзас, както твърдеше един от експертите, докато трети настойчиво убеждаваше останалите, че вицепрезидентът вече се намира в безопасност във военноморска база извън границите на страната. Обсъждаха двайсет и петата добавка към основния закон и всички споделяха едно мнение: най-скандалното е, че Белият дом все още не е изяснил дали се прилага.

Ето това гледат в истинската Situation Room, мислеше си Ингер Юхане.

Видя плазмените екрани пред себе си, стените в претъпкания отдел на Белия дом, на партера в Западното крило с червените мушката пред прозорците. На повече от 6200 километра от двустайното жилище на Ингер Юхане и Ингвар в Осло група хора, преживяващи напрегната кризисна ситуация и намиращи се в хаотично неведение, работеха неуморно. Те зорко следяха същата телевизионна програма като останалата част от света, докато се опитваха да предотвратят настъпването на съществена промяна на земното кълбо на следващата сутрин.

Всеки ден множеството от министерства и служби, свързани с националната сигурност, получаваха повече от половин милион електронни съобщения от посолства, военни бази и други източници на разузнаването по целия свят. Една част от предупрежденията имаха жизненоважно значение за сигурността на страната, други представляваха незначителни бележки, които службите биха предпочели да им спестят. Постъпваха рутинни доклади с безчет страници обезпокоителни съобщения за вражеска дейност. От ЦРУ до ФБР, Агенцията за национална сигурност и министерството на външните работи: всички разполагаха с оперативни централи, способни да отделят житото от плявата в безконечния поток от информация. Незначителното изпращаха там, където няма да му обърнат внимание. Значимото, важното и опасното прехвърляха на обучените да се справят с подобно нещо: the Sit Room staff. Добре организираният щаб имаше правомощията да вдига или снижава прага на информацията, да изисква повече доклади за особено тревожна област и най-важното: те обслужваха директно президента.

През мандата на Джордж У. Буш екраните бяха пуснати на Фокс Нюз.

Сега в The Situation Room отново гледаха Си Ен Ен.

Всички, помисли си Ингер Юхане и пак седна.

Американците плуваха в океан от информация с подводни течения, заради които постоянно ги дебнеше опасност да ги завлекат към дъното. Служби и министерства, оперативни центрове и станции в чужбина, военни и цивилни обединения; потокът от информация в подобна криза беше невъобразим. Цялата американска система сега беше на крак, както в страната, така и извън нея, във Вашингтон и в безброй други градове. Когато Ингер Юхане затвори очи и усети как неописуема умора натисна клепачите й, тя сякаш чу далечно бръмчене като от рояк пчели през лятото; десет хиляди американски служители имаха една-единствена цел: да върнат американския президент невредим вкъщи.

И гледаха Си Ен Ен.

Изгаси телевизора.

Чувстваше се толкова малка. Приближи се до кухненския прозорец, който най-сетне беше сменен. Вече не духаше на ръката й, когато поглади плота. Навън почти се беше стъмнило, но не съвсем; пролетта носеше онази благословена светлина, дето смекчаваше опасните вечери и омекотяваше сутрините.

Тя се обърна рязко.

— Кой беше?

— От работата — промърмори той.

— От работата ли? В полунощ на Седемнайсети май?

Ингвар тръгна към нея. Тя се вторачи през прозореца.

Той бавно я прегърна. Усетила топлината на тялото му до гърба си, тя се усмихна и се отпусна. Затвори очи.

— Искам да спя — измърмори и погали ръката му с пръст. — Заведи ме в леглото, моля те.

— Уорън е в Осло — прошепна той; отказа да я пусне, макар да усети как тя се вцепени. — Уорън Скифърд.

— Какво?

— Тук е по повод…

Ингер Юхане вече не го слушаше. Главата й олекна и някак се отдалечи, все едно не беше съвсем нейна. По ръцете й плъзна топлина и стигна до дланите; тя ги вдигна и ги долепи до прозореца. На северното небе забеляза светлините от самолет и не разбра докрай какво прави той във въздуха по това време, на този ден. Усети как се усмихва и не успя да схване защо.

— Не ми се слуша — отрони тя. — Знаеш го. Не ми се слуша.

Ингвар продължаваше да я държи. Сега тялото й сякаш се бе смалило; тя доби вид на измършавяла. На мумия.

Уорън Скифърд, Шефа, бе преподавал на Ингер Юхане в академията на ФБР. Ингвар се досещаше, че не само е бил неин учител. По онова време Ингер Юхане е била много млада, едва на двайсет и три, а Уорън вероятно е закръглял четирийсет, ако не и повече. Любовна връзка преди цяла вечност; няколкото пъти, когато се сблъска с Уорън, Ингвар дори не изпита ревност. При последната им среща — сигурно преди три-четири години на съвещание на Интерпол в Ню Орлиънс — всъщност вечеряха заедно. По необясними причини Ингвар се чувстваше неловко от многото въпроси на Уорън за Ингер Юхане. Отби атаките и през останалото време се придържаха към служебни теми и американски футбол.

Уорън Скифърд представляваше основната част от голямата тайна на Ингер Юхане. Тегнеше категорична забрана да се споменава този мъж, а това само потвърждаваше подозренията на Ингвар, че Уорън я е наранил дълбоко.

Такива неща се случват, мислеше си той и притискаше здраво Ингер Юхане. Много е грозно и понякога тежи. Но се превъзмогва. С времето олеква. Изминали са близо петнайсет години, любима. Забрави за това. Преодолей го, за бога! Или има нещо повече?

— Нека поговорим — зашепна той в ухото й. — Не можеш ли най-сетне да ми споделиш за какво става дума?

— Не.

Гласът й беше само дихание.

— Ще работя с него — съобщи й той. — Съжалявам.

Продължи да се опитва да я задържи, но тя се отскубна с неподозирана сила и го отблъсна. Очите й го изплашиха, когато тя попита:

— Какво каза?

— Той има нужда от свръзка.

— И това трябва да си ти. От стотиците… Ще откажеш, разбира се.

Тя някак внезапно си възвърна самообладанието; като че ли се пробуди в мига, когато той пусна тялото й.

— Командирован съм, Ингер Юхане. Работя в система, която нарежда къде да отидем. Няма такова нещо като отказ — той описа кавички във въздуха.

Ингер Юхане се извърна и влезе във всекидневната. Извади корковата тапа от тирбушона и запуши полупразната бутилка. После грабна чашите, върна се в кухнята и остави всичко върху кухненския плот. Установи, че миялнята е пълна, наля препарат в резервоара, затвори металната врата и включи машината. Взе парцал, изцеди го на течаща вода и подсуши плота. После старателно изтръска парцала над мивката, изплакна го още веднъж, сгъна го и го преметна над кранчето.

Ингвар следеше действията й безмълвно.

Най-сетне Ингер Юхане го погледна.

— Искам едно нещо да е ясно, преди да си легнем — отсече тя със спокойния и отчетлив глас, с който вразумяваше Кристиане. — Ако се съгласиш да станеш свръзка на Уорън Скифърд, с нас е свършено.

Той не намери сили да отговори.

— Ще те напусна, Ингвар. Ако се съгласиш, се махам. После тя отиде в спалнята.

Най-накрая националният празник приключи.