Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (19)

13

Началникът на отдел Ингвар Стубьо се прибираше пеш към къщи, след като прекалено продължително и много особено отбеляза националния празник в дома на тъста и тъщата.

Нищо, разбира се, не пречеше заедно с Ингер Юхане да се приберат с колата към десет часа, когато най-сетне майка й склони да си тръгнат. Рагнхил отдавна беше заспала. Щеше да остане при дядо си и баба си до следващия ден. Кристиане, напълно изтощена и объркана, едва дочака Исак, биологичният й баща, да дойде да я вземе в седем. Всички се намираха под влияние на днешните събития, но Кристиане ги прие най-тежко. Преди обяд успяха да я успокоят и тя с радост се включи в детското шествие, макар и да не пусна ръката му за секунда. После обаче стана лошо. Обсебена от мисълта за изчезналата жена, се вкопчи като обезумяла от страх в майка си, докато най-после се появи баща й и я подмами с разказ за нов лифт, който тя ще управлява съвсем сама.

Ингвар можеше да пътува и с кола, но реши да върви пеш.

Вместо да тръгне направо по булевард „Шелсос“, да пресече квартал Стуро, после Тосен и да се прибере вкъщи, той реши да мине по заобиколния път през платото Грефсен. Въздухът беше хладен и свеж, а майската светлина все още обагряше в блед нюанс небето на запад. Асфалтът хрущеше под краката му — общината не беше заделила средства за отстраняването на поръсения през зимата дребен чакъл. По-рано през деня валя дъжд. От градините се носеше влажен мирис на миналогодишна гнила шума. Лалетата в цветните лехи пееха последния си куплет. Зад прозореца на всяка всекидневна премигваше телевизор.

Той спря до боядисана в бяло дъсчена ограда.

И къщата беше бяла, но на вечерната светлина изглеждаше синкава. Завесите бяха дръпнати настрани. Възрастна двойка следеше предаването. Ингвар видя как жената вдигна чаша с кафе. После я остави и хвана ръката на мъжа си. Продължиха да гледат новинарската емисия неподвижно, хванати за ръка. Едва ли получаваха по-различна информация от онази, която са чули поне десет пъти през целия следобед.

Ингвар постоя там. Потръпна от студ. Усещането беше приятно. Прочистваше мозъка му. Не му се тръгваше. Възрастната двойка в малката бяла къща с лалета под прозореца на всекидневната и пуснат телевизор се превърна в типична картина за Норвегия през този странен ден, започнал с празненство, но бе на път да се преобрази в заплаха с неподозирана от никого сила.

Макар и парадоксално, един атентат би се възприел по-лесно, разсъждаваше той. Смъртният случай е неочакван край, но и начало на нещо различно. Смъртта е тъга, за която да се хванеш. Безследното изчезване е нескончаем очистителен огън и непоносимо бреме.

Съпругът в стаята се изправи вдървено. Бавно се приближи до прозореца и за миг Ингвар се притесни, че са го видели. Отстъпи пъргаво две крачки назад. Мъжът дръпна завесите; тежкият плат на цветчета ги отдели от външния свят на нощта.

Ингвар реши да се качи към Стила^[1], а после да поеме по пътечката край реката. Водата обливаше брега. Гъските отдавна се бяха прибрали след зимата. Виждаше се и някоя и друга зеленоглава патица, която плуваше срещу течението и често се навеждаше да търси храна. Ингвар ускори ход. Опитваше се да върви в крак с придошлата през пролетта река; подтичваше.

Не са се спрели на атентат, задъхано мислеше той. Ако са „те“, решили са да не извършват убийство. Това ли са искали? Очистителен огън? А ако целят объркан вакуум, какво ще…

Тичаше с всички сили с официалните си обувки, костюм и тесничко палто. Тук-там се препъваше, но си възвръщаше равновесието и продължаваше напред.

Искаше да се прибере. Тичаше и се мъчеше да мисли за нещо друго. За чакащото зад ъгъла лято и за коня, който смяташе да купи въпреки категоричния отказ на Ингер Юхане да гледат още домашни животни, освен жълтия мелез с течащи лиги, когото Кристиане нарече Джак, Краля на Америка.

За какво им е създалият се вакуум?