Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (18)

12

Абдулла ар-Рахман все още беше добър плувец. Пореше водата с упорити загребвания. Поддържаше бавно темпо, но поради ефективността на дългите си ръце и необичайно големите длани развиваше висока скорост. Водата не беше хлорирана. Малко му прилошаваше от химикали и понеже само той имаше разрешение да използва големия басейн, го напълниха със солена вода. Сменяха я достатъчно често, за да не се разболява.

До ръба на басейна мъж, настанил се в удобен стол, покрит с възглавнички, се усмихваше на красотата на мозайката в и около басейна. Миниатюрни плочки в милион нюанси на синьото искряха в отражението от пламъците на факлите по източната стена. Вечерният въздух бе по-хладен в сравнение с интензивната горещина, която го мъчи цял ден. Така и не успя да свикне с жегата, но обичаше остатъците от нея: складираната слънчева топлина правеше вечерите по-приятни и облекчаваше болките в коляното му.

Тялото на арабина пореше водата. Мъжът до басейна пиеше чай и следеше с очи движенията на приятеля си.

Казваше се Том Патрик О’Райли. Беше роден през 1959-а в бедно семейство в градче във Вирджиния. После нещата тръгнаха още по-зле. Баща му изчезна, когато той беше едва на десет. Един следобед излезе да зареди колата с бензин. И оттогава не видяха нито него, нито дванайсетгодишния пикап, единствената кола на семейството. Майка му буквално се претрепваше от работа, за да изхрани четирите си деца; тя почина, преди Том да навърши шестнайсет години. Това стана през 1975-а и още по време на скромното погребение Том реши да заложи всичко на единствената си печеливша карта. От добър играч в местния училищен отбор по американски футбол през последните две години в гимназията, той се превърна в най-обещаващия от няколко десетилетия насам куотърбек, възпитаник на Вирджиния. От Станфорд му отпуснаха стипендия и той напусна родния си град с раница, пълна с дрехи, с триста долара в задния джоб и пълната увереност, че кракът му повече няма да стъпи там.

Първата година пострада коляното му — скъса кръстни връзки и менискус. Том О’Райли, двайсетгодишен, реши, че с него е свършено. Понеже и най-високите му академични постижения дори не достигнаха посредствените оценки, нямаше начин да завърши университета, без да плати за застоя в уникалната си серия от пасове.

Той плачеше в стаята си, когато влезе Рахман, без да почука — момчето, с което Том беше разговарял няколко пъти. Седна на стол с облегалка от дървени пръчки и погледна през прозореца. Не обели дума.

Том О’Райли си избърса очите. Помнеше този момент. Усмихна се сухо и подръпна умалелия си пуловер. Том тренираше доста усилено и растеше. Стипендията му покриваше само най-необходимото: разходите за обучение и скромна сума за джобни пари. За него дрехите бяха лукс. Младият мъж, дошъл неканен в стаята му, започна да ровичка из оскъдния му багаж, натъпкан в раницата. Носеше скъпи дънки и копринена риза. Само обувките му биха изчерпили бюджета на Том за облекло.

Сега Том седеше в палат в предградията на Риад, отпиваше от сладък чай и управляваше имущество, за което пред прага на блестящата си кариера на спортист дори не беше мечтал. Спомни си абсурдната случка през топлия пролетен ден на 1978 година.

Не познаваше Рахман. Никой в университета всъщност не знаеше що за човек е той, макар да го канеха на най-популярните празненства и понякога да се появяваше там с бавна походка и неразгадаема усмивка. Този млад мъж беше фрашкан с пари. Петрол, мислеха си всички при вида на черната коса и изсечения профил. Сигурно ставаше въпрос за печалба от петрол и никой не му задаваше въпроси. Абдулла ар-Рахман не предразполагаше към подобни разговори. Все пак беше достатъчно дружелюбен, а и се изявяваше като добър плувец в университетския отбор. Без да търси контакт с връстниците си, както правеха останалите, не беше и самотник. Момичетата се обръщаха след него. Имаше широки рамене, беше висок, с необикновено големи очи. И все пак не се получаваше нищо — изглежда, беше чужденец.

Той искаше нещата да са такива.

И изведнъж просто седеше в хаотична студентска стая, където се носеше кисел мирис на мръсни чорапи, и подаваше на Том О’Райли спасителна сламка. Бедният като църковна мишка младеж от Вирджиния я сграбчи с две ръце.

Оттогава не я пусна.

От сладкия чай усещаше езика си грапав. Том О’Райли остави чашата. Прокара пръсти през червеникавата си коса и се усмихна на арабина, който изплува с грациозно движение.

— Радвам се да те видя — протегна му ръка Рахман. — Съжалявам, дето те оставих да чакаш.

Неизменната протегната ръка, помисли си Том О’Райли. Никога традиционната прегръдка или целувка. Ни повече, ни по-малко: само ръката. Беше влажна и студена и Том О’Райли леко потрепери.

— Много си почернял — отбеляза Рахман и взе пешкир, за да си изсуши косата. — Както обикновено. Дано не ти е доскучало. Имах малко работа.

В отговор Том само се усмихна.

— Как е Джудит? А децата?

— Чудесно — отвърна Том. — Страхотно, благодаря. Гари отбелязва напредък. За куотърбек и дума не може да става. Прекалено едър и тежък е. Но вероятно има бъдеще като защитник. Опитвам се да пусна връзките си в действие.

— Недей да прекаляваш — посъветва го Рахман и нахлузи през главата си джилбаба. После седна. — Децата, общо взето, трябва да се справят сами. Още чай?

— Не, благодаря.

Умълчаха се. Том се усети, че пак изучава Рахман, когато арабинът не го гледа. Винаги се удивляваше на необяснимото му спокойствие. Познаваха се от близо трийсет години. Рахман знаеше всичко за Том. Американецът му сподели тъжната си история още първата вечер и оттогава го държеше в течение за какво ли не: момичета, дреболии, работа, любов и политически пристрастия. Понякога, когато лежеше буден в семейното легло, Том поглеждаше към съпругата си в мрака и си мислеше колко повече знае Рахман за него, дори след близо двайсет години брак.

Такава беше уговорката.

 

 

Още през горещия следобед, когато пролетта най-после набра скорост, и Том получи писмо, че от следващата учебна година стипендията му ще бъде прекратена с оглед на медицинските обстоятелства, цената на необикновения дар му стана ясна.

Рахман искаше да знае всичко за него.

Както тогава, така и сега Том възприемаше цената като нищожна. В компанията на Рахман винаги се чувстваше приятно. В училище се мъкнеха заедно насам-натам, но не ги смятаха за близки приятели. Поне другите не мислеха така. След завършването не се срещаха в САЩ. Случваше се пътищата им да се кръстосат в Европа. Том често ходеше на срещи в градове, където неочаквано се оказваше, че и Рахман има работа. Срещаха се на вечеря в местна арабска кръчма в Лондон, на разходка по Марсово поле до Айфеловата кула или по поречието на река Тибър след няколко чаши кафе в римско кафене.

Много рядко се случваше да заведат Том в Риад.

— Добре ли мина пътуването? — попита Рахман и наля още чай.

— Да.

Том О’Райли обичаше да ходи в Риад. Винаги го водеха на това място, макар да знаеше за съществуването и на други дворци — по-големи и далеч по-пищни, ако правилно схващаше смътните намеци на Рахман. Поканите пристигаха неочаквано, обикновено не по-рано от три часа преди отпътуването. Винаги идваха от местен телефонен номер. На най-близкото летище го чакаше частен самолет. Нужно беше само Том да се яви там. Случваше се да е в Мадрид, Кайро или в Стокхолм, когато пристигне посланието. Работеше като генерален директор и пътуваше къде ли не. Докато заемаше по-нисък пост в йерархията, внезапната промяна в програмата му създаваше проблеми. Сега беше по-лесно, а и поканите пристигаха все по-рядко.

От последната измина половин година.

— Няма да се срещаме повече — неочаквано съобщи Рахман и се усмихна.

Том О’Райли се опита да се поизправи в морето от меки възглавници. Коляното го заболя отново. Прекара дълго време в една и съща поза. Нямаше представа какво е редно да каже, но усети необходимостта да изрази някаква емоция.

— Жалко — сви рамене той и се почувства като идиот.

Абдулла ар-Рахман се усмихна още по-широко. Белите зъби блеснаха на фона на загарялото му лице. Изпи си чая на един дъх и внимателно остави чашата.

— За мен беше удоволствие, Том. Истинско удоволствие.

Мекотата в гласа му изненада Том. Рахман сякаш се обръщаше към скъпа рожба.

— За мен също — промърмори той и хвана чашата си, за да има какво да прави с ръцете си.

Отново се възцари мълчание. Единствено далечен кучешки лай нарушаваше голямата, гореща тишина в двореца. Водата в басейна напомняше огледало; хладният бриз на залез-слънце, който по-рано тази вечер приятно раздвижи въздуха, сега спря напълно. Поне тук вътре, зад високите стари зидове, обграждащи градината.

През 1978-а Том О’Райли прие щедрото предложение на Рахман без особени резерви. Доста бързо преодоля лекия, подобен на полъх, пристъп на гузна съвест. Би било проява на глупост да задава въпроси, за чиито отговори дори не подозира. Получи пълно финансиране на следването си срещу незначителна услуга. Предоставените средства не просто покриваха цялата такса за обучението му, но и му осигуряваха съвсем приличен живот. Не се налагаше да работи допълнително. Концентрира се върху образованието си. Понеже вече не прекарваше по четири часа на ден в тренировки, посвети повече време на четене. Завърши университета с добри оценки, завърза ценни контакти в Станфорд и укрепи волята си за успех, характерна най-вече за онези, които са били на ръба.

С възрастта го налегнаха съмнения.

Не силни. Въпреки това на трийсет години се опита да открие нещо повече за фондацията, спонсорирала следването на беден и не особено обещаващ студент в един от най-престижните университети в света. Докато учеше, нехаеше за това. Интересуваше го само постъпващата всяко лято и всяка Коледа значителна сума в сметката му. Изпращачът фигурираше под нищо незначещото име „Student Achievement Foundation“. (Фондация за насърчаване на студенти с отлични постижения.)

Фондацията не съществуваше.

Откритието го разтревожи и му причини няколко безсънни нощи. Не след дълго се успокои с мисълта, че фондацията сигурно е разпусната. В това нямаше нищо странно, внуши си той. Какъв смисъл да пилее още ценно време в по-подробно проучване на ситуацията!

Том О’Райли беше интелигентен мъж. Когато Абдулла ар-Рахман започна да го търси из Европа, той, естествено, се досети колко погрешно околните биха могли да изтълкуват това. Те не разбираха, че двамата всъщност са много добри приятели. Другари от студентските години. Другите хора не знаеха колко невинни разговори водят двамата.

— Животът успя ли да оправдае очакванията ти? — спокойно, почти незаинтересовано попита Рахман.

— Да.

Том имаше всичко. Беше верен на съпругата си, макар че изкушения не липсваха. Още като студент се закле да не допусне наследената от баща му обремененост да хвърля сянка върху живота му. Семейството му беше благословено с четири деца и бюджет, който му позволяваше да живеят в дванайсетстайна луксозна къща в едно от най-тузарските предградия на Чикаго. Работеше здраво, но се издигна достатъчно нависоко в йерархията, та не се налагаше да отсъства през почивните дни и празниците.

Том О’Райли се радваше на всеобщо уважение. В тихи моменти, например, когато децата му бяха малки и той ги завиваше, преди да си легне, се чувстваше като самото въплъщение на американската мечта. Усещаше удовлетворение.

— Да — повтори той и се изкашля. — Страшно съм ти благодарен.

— Благодари на себе си. Помогнах ти само когато системата ти обърна гръб. Останалото го постигна сам. Ти прояви старание, Том.

— Благодаря. Но все пак съм… благодарен. Благодаря ти.

Подбраните от Рахман думи го разтревожиха.

Системата.

Арабинът употреби понятие, което Том не харесваше. Не и в контекста, създаден от Рахман; да споменеш системата в подобен смисъл изглеждаше…

Рахман не е като тях. Той ни разбира. Той действа в нашата система, в нашата икономика и никога, нито веднъж, не е казал нещо, навеждащо на мисълта, че е като тях. Тъкмо напротив. Той ме уважава. Уважава американското. Той е почти… американец.

— Системата е строга — кимна Том, — но е справедлива. По никакъв начин не бих искал да омаловажа онова, което си сторил за мен. Както казах, изпитвам искрена благодарност. Но с цялото ми уважение — поколеба се и внимателно огледа малките гравирани кръгчета по чаената чаша, — с цялото ми уважение към теб твърдя, че така или иначе щях да се справя. Имах нужната воля и желание да работя здраво. Системата награждава трудолюбивите.

Беше невъзможно да разчете физиономията на Рахман. Видимо отпуснат, с полузатворени очи, той се усмихваше леко, сякаш мислеше за нещо забавно, съвсем странично от разговора.

— И двамата сме примери за това — най-сетне кимна той. — Системата награждава работливите хора с визия за бъдещето. Онези, дето си поставят дългосрочни цели, а не мислят само за скорошна печалба.

Том се поуспокои. Вдигна рамене и се усмихна.

— Точно така!

— А сега искам да те помоля за услуга — смени темата Рахман. По лицето му беше изписано същото отвеяно изражение, сякаш в действителност мислеше за нещо друго.

Отправи подканящ жест към слуга, когото Том не беше забелязал; онзи стоеше полускрит зад три палми в гигантска саксия до входа на терасата на около двайсетина метра. Слугата се приближи безшумно и подаде на Рахман плик. После се оттегли по същия начин.

— Услуга — промърмори Том. — Каква по-точно?

Никога не си ми искал нищо. Интересувал си се само от живота ми. Информация за мен и за заниманията ми. Такава беше уговорката ни. Трябваше да поддържам връзка с теб. Да се срещам с теб, когато ме извикаш. Така се разбрахме. Не спомена нищо за услуги, Рахман. Спазвах споразумението ни близо трийсет години. Не съм ти обещавал нищо повече от това — например да ти дам себе си.

— Нещо много просто — усмихна се Рахман. — Да занесеш това в САЩ и да го пуснеш по пощата. После сме квит, Том. Ще си изплатил дълга си към мен. А за да не се боиш, че вътре има нещо опасно…

Том стоеше като истукан, докато Рахман отваряше външния плик. Вътре имаше друг, по-малък. Не беше залепен. Пъхна вътре носа си и вдиша дълбоко. Усмихна се и показа отвора на Том.

— Няма отрова. Вие ставате малко параноични, когато си имате работа с пощенски пратки. И с право, смея да твърдя. Това е само едно писмо, нищо повече.

Том видя сгъната хартия. На пръв поглед май имаше няколко листа. Написаният текст оставаше от вътрешната страна. Хартията беше бяла, най-обикновена. Рахман наплюнчи плика и го залепи. После го пъхна в по-големия и запечата и него.

— Нужно е само — спокойно поде той — да занесеш това у дома си. После отиди до някоя пощенска кутия. Все едно в кой град на САЩ. Отвори големия плик и пусни малкия в кутията. Изхвърли големия. Това е всичко.

Том О’Райли не отговори. Гърлото му се стегна, все едно щеше да заплаче. Преглътна. Помъчи се да се изкашля.

— Защо — заекна той.

— Бизнес — равнодушно отвърна Рахман. — Нямам доверие на пощенските служби, нито на модерната комуникация. Твърде много уши и очи. Навсякъде. Важно е това да стигне на точното място. Бизнес, нищо повече.

Как смееш да ме лъжеш в очите, помисли си Том О’Райли и се опита да си възвърне самообладанието. Как си позволяваш да ме обиждаш така? След трийсет години? Разполагаш с цял арсенал от самолети и армия от сътрудници. Но избираш мен за куриер на писмото ти. Какво има вътре? Какво да правя с него?

— Ще го направиш — спокойно продължи Рахман — най-вече защото си ми длъжник. А ако това не се окаже достатъчно… — улови погледа на американеца, но не довърши мисълта си.

„Знаеш всичко за мен — помисли си Том и потри потните си длани. — Повече от всеки друг. Двайсет и осем години разговаряхме винаги за мен, много рядко за теб. Беше мой душеприказчик за всичко. За всичко. За привички и вредни навици, за сънища и кошмари. Познаваш жена ми, без да си я виждал, знаеш как децата ми…“

— Разбирам — неочаквано рече той и взе писмото. — Ясно.

— Значи сме квит. Утре сутринта самолетът ще е готов да те откара в Рим. Рано ли ти се струва в седем? Не. Сега съм гладен. Хайде да хапнем, Том. Вече е достатъчно хладно за вечеря.

Той се изправи и предложи ръка на американеца, за да стане от ниския стол. Том я пое машинално. Когато се изправи на крака, арабинът го прегърна през рамо и го целуна.

— За мен беше удоволствие да си мой приятел — нежно призна той. — Истинско удоволствие.

Американецът смутено закуца след него по плочите към стъклените врати, водещи в красивия дворец, за пръв път осенен от следната мисъл:

Колко Том О’Райлиевци имаш, Рахман?

Колко себеподобни имам всъщност?