Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (15)

9

— Дворецът е точно там горе — посочи посланик Джордж А. Уелс към парка от другата страна на булевард „Драмен“. — Не е само за украса. Те действително живеят там. Кралската двойка. Приятни хора. Много приятни.

Двамата мъже си приличаха. Застанали с гръб към стаята, с лица, обърнати към града зад укреплението, опасващо триъгълната сграда, те биха могли да минат за братя. Посланикът ежедневно търпеше мърморенето на жена си да свали няколко килограма от корема си, но двамата мъже зад прозореца на американското посолство в Осло, загледани в ликуващите пременени хора покрай враждебната бодлива тел, наистина приемаха хранителния си режим и голфа много насериозно. Изглеждаха добре. Джордж Уелс наближаваше седемдесетте, но все още бе благословен с гъста, сребристосива грива. Гостът, Уорън Скифърд, беше по-млад и имаше същата силна коса, но малко по-неугледна. И двамата стояха с ръце в джобовете. Отдавна бяха захвърлили саката.

— Кралското семейство, изглежда, го охраняват по-зле, отколкото нас — отбеляза Скифърд и кимна към двореца. — Наистина ли всеки може да се изкачи досами двореца?

— Не просто може. Хората го правят. Този нескончаем парад, обичаен за Седемнайсети май, минава точно под балкона, откъдето цялото кралско семейство маха за поздрав. Винаги приключва благополучно. Но те са и — усмихна се изморено и прокара пръсти през косите си — малко по-популярни от нас.

Настъпи мълчание. Погледнаха към булеварда — беше трудно да се определи дали хората прииждат, или се изтеглят. Внезапно и едновременно забелязаха момченце с американското знаме в ръка. Хлапакът, не повече от пет-шестгодишен, носеше тъмносин панталон, яркочервен пуловер с V-образно деколте и бяла риза. Спря и вдигна очи. Нямаше начин да ги види — разстоянието беше твърде голямо, а опушените прозорци не позволяваха човек да надникне вътре. И въпреки това той се усмихна предпазливо и помаха със знамето. Майка му се обърна раздразнено и го хвана за ръката. Момчето продължаваше да маха, докато се изгуби от погледите им.

— Ще му се размине, защото е малък — подхвърли посланикът. — Той е мъничък, сладък афроамериканец и му е разрешено да маха с The Starspangled Banner на Седемнайсети май. След няколко години ще стане по-зле.

Отново се възцари мълчание. Гостът, въодушевен от оживлението на улицата, продължи да стои прав до прозореца. Посланикът също не показа желание да седне. Огромна младежка компания слизаше, залитайки, откъм Нобеловия институт. Пееха гръмогласно и толкова пронизително фалшиво, че звукът проникна през бронираното стъкло. Пияно момиче на около седемнайсет години вървеше, подкрепяно от двама приятели. Единият държеше гърдите й в ръка, но това май не я гнетеше особено. Срещу тях се задаваше клас от началното училище, хванати ръка за ръка в правилни редици. Първите две деца, момиченца с руси плитки, изкривиха лица в плач, когато един от младежите изрева срещу тях. Към младежката компания се завтекоха разгневени родители. Млад мъж в син работен гащеризон поля най-сърдития баща с бира.

Полицейска кола се мъчеше да си пробие път сред множеството. На половината път се отказа и спря. Двама от младежите седнаха върху капака. От колата излезе полицай, за да ги усмири. Момиче искаше на живот и смърт да го целуне. Заприиждаха още девойки. Цяла тълпа облечени в червено тийнейджърки нападна униформения служител на реда, за да се притисне о него.

— Какво всъщност става тук — промърмори Скифърд. — Що за страна е това?

— Строго погледнато, трябваше да се осведомиш — отвърна посланикът. — Поне преди да изпратиш госпожа Президента тук, и то в ден като днешния.

Гостът въздъхна шумно, почти демонстративно. Приближи се до масата, където на сребърен поднос бяха наредени минерална вода и чаши. Вдигна едната бутилка и погледна въпросително към посланика.

— Вземи си. Заповядай.

Явно и посланикът се пресити от норвежкото оживление. Взе дистанционно и с едно натискане на копчето дръпна завесите пред прозорците.

— Съжалявам за този коментар, Уорън.

Посланикът седна. Движенията му сега бяха по-забавени, сякаш денят се бе проточил твърде дълго, а възрастта вече му тежеше.

— Няма проблем — отвърна Уорън Скифърд. — Освен това имаш право. Трябваше да проуча положението. Важното е, че сега знам. Осведомен съм за всичко, което може да се прочете или чуе. Наясно си със стандартните процедури, Джордж. Знаеш как работим.

Взе бутилка минерална вода, изпъна ръка и изгледа етикета със скептично присвити очи. После вдигна рамене и си наля в чаша.

— Работим по въпроса от два месеца — напомни той. — И всъщност споделяхме мнението, че предложението на госпожа Президента Норвегия да е първата й дестинация като действащ президент действително е добро. Дори — вдигна чашата за безгласна наздравица — блестяща идея! Ти, естествено, знаеш защо.

Посланикът не коментира.

— Имаме класация — обясни Уорън Скифърд. — Съвсем неофициална, разбира се. Ако се абстрахираме от две-три тихоокеански държави с няколкохилядно жизнерадостно население, където единствената опасност за госпожа Президента би могло да представлява неочаквано цунами — отпи, преглътна и си избърса устата с ръкава на ризата, — Норвегия е най-безопасното място за посещения. Когато дойде тук, президентът Клинтън се държа като момче на разходка из Литъл Рок — поклати леко глава той. — Беше преди да постъпиш на работа и преди… — той притисна слепоочията си.

— Всичко наред ли е? — попита посланикът.

Челото на Уорън Скифърд се набразди и той си разтърка тила.

— Изтощителен полет — промърмори той. — Не съм мигнал от цяло денонощие. Откровено казано, дойде ми доста неочаквано. Кога ще се появи този тип? И кога ще мога да…

Телефонът върху внушителното бюро иззвъня.

— Да? — посланикът държеше слушалката на няколко сантиметра от ухото си. — Да — повтори той и затвори.

Уорън Скифърд остави чашата върху сребърния поднос.

— Няма да дойде — съобщи посланикът и се изправи.

— Какво?

— Ние ще отидем при тях.

Грабна сакото си и го облече.

— Но ние имаме уговорка…

— Строго погледнато, приличаше повече на нареждане — прекъсна го посланикът и посочи сакото на Скифърд. — На заповед към тях. Облечи се. Не я приеха. Искат ние да отидем при тях.

Преди Уорън Скифърд да успее да изрази повторно възмущението си, посланикът бащински го хвана за ръката:

— И ти щеше да постъпиш така на тяхно място, Уорън. В тази страна ние сме гости. Искат да играят на собствен терен. И макар че са малка страна, трябва да се подготвиш за…

Сепна се и се засмя с цвилещ, изненадващо тънък глас. После се запъти към вратата и сложи край на дискусията:

— Тази страна няма много жители, но те проявяват необяснимо упорство. Всички до един. You might as well get used to it, son. Get used to it! (Ще се наложи да свикнеш и с това, синко. Свиквай!)