Дафни дю Морие
Долината на щастието

Започна да посещава долината първо насън — кратки и разпокъсани видения, които помнеше, след като се събуди, но после те бързо се замъгляваха и изчезваха в бъркотията на всекидневието. Сънуваше, че върви по някакъв път, ограден от двете страни с високи букове, който след време се стесняваше до неравна разкаляна пътека, обрасла с гъсталаци, а край нея имаше само храсти — рододендрони, азалии и хортензии, протегнали ластарите си над пътеката, за да я обхванат като капан. На дъното на долината сред шубраците имаше просека, килим от мъх и ленив поток. Показа се и къщата. Широк прозорец на приземния етаж с пълзяща роза по рамката, а самата тя стоеше пред него на тераса с някаква странна настилка. Такъв покой струеше от усещането й, че познава прекрасно долината и къщата, че постепенно започна да очаква охотно съня. Разхождаше се по изоставената тераса и долепяше буза до гладката бяла стена на къщата, сякаш е част от живота й, свързана е с нея, владее я. Но повече от всичко мястото бе за нея убежище — тук нищо не можеше да й навреди. Този сън бе нещо скъпоценно и обично, което по свой особен начин не се разкриваше напълно, не разказваше история, нито пък следваше някаква последователност. Тя не помнеше кога сънят я е споходил за пръв път, но като че набъбна в нея след болестта, сякаш частица от упойката бе полепнала по спящото й съзнание като нежна мъглица.

Денем сънят я напускаше и се завръщаше чак след седмици и дори месеци, когато изведнъж в притихналото утро, когато светът още спи и преди първото птиче да запърха с криле, тя се озоваваше на терасата пред къщата и се обливаше цялата с топлината на слънцето, извърнала лице към отворения прозорец. Спящото й съзнание, откъснато от света и наситено живо в селенията на собствените й сънища, притихваше, отпускаше се и мърмореше уединено: „Аз съм тук, щастлива съм, отново съм си у дома“.

Нищо повече, никакъв извод; просто моментно състояние отвъд небето и земята, застинало във времето между два удара на часовника, което отново изчезваше и тя се събуждаше в познатата си спалня в началото на новия ден. Тракането на чашите за закуска, уличните шумове, тананикането на метача на задните стълби, всички обичайни за домашния уют звуци, рязко я връщаха към действителността, към безпомощното усещане за загуба. След болестта беше станала по-разсеяна от всякога, така й казваше леля й — все едно да живееш с привидение, с човек, когото всъщност го няма. „Вдигни очи, ослушай се, за какво мислиш?“ И тя сепнато вдигаше глава, озадачена от предявените към нея изисквания. „Извинявай, бях се отнесла“.

— Витаеш, вечно витаеш в облаците — долиташе отговорът и тя, нали беше чувствителна, се изчервяваше, мигом засегната, но обзета от желание да бъде умна и забавна заради леля си. Начумерено сбръчкваше чело, прокрадваше се до някогашната си ученическа стая, облягаше ръце на прозореца и зарейваше поглед към покривите на къщите, доволна, че е останала сама. Ала съзнаваше самотата си и някак странно и инстинктивно усещаше, че просто е оставила времето да минава, че мястото й не е тук, че очаква нещо, което ще й донесе сигурност и покой, нещо като хлътналата и обрасла пътека от сънищата й… и къщата, и щастливата долина.

Първото нещо, което той й каза, беше:

— Не си ранена, нали? Излезе точно пред колата. Викнах ти, но ти не ме чу.

Тя примигна срещу него и се зачуди защо лежи по гръб на пътя, но изведнъж си спомни как е слязла от тротоара и е пропаднала в нищото.

— Все не внимавам къде стъпвам — каза тя.

Той се засмя и каза:

— Глупаче такова.

Изтупа праха от полата й, а тя го наблюдаваше сериозно и съзнаваше малко уплашено, че „това се е случвало и преди“. Обърна се към колата и й се стори, че разпознава стойката на раменете му и обраслия с косъмчета тил. Ръцете му, мургави и сръчни, й бяха познати ръце. Само че очите нямаше как да я заблудят, така че явно никога не го бе виждала.

— Изглеждаш бледа и уплашена — каза той. — Ще те откарам у дома, само ми кажи къде е.

И тя седна до него в колата, съзнавайки, че бледнината на лицето й изобщо не е свързана с инцидента, нито с неотдавнашното й заболяване: беше пребледняла от смайване при срещата си с него и от прозрението, че това е началото на нещата и че кръговратът е започнал. След това прозрението й отлетя като сън, който изчезва на зазоряване, и те двамата станаха мъж и жена, които не се познават и си бъбрят най-общи неща, наслаждавайки се взаимно на компанията си.

— Тази местност не е много хубава — каза му тя, — само покрайнини, не е истинска провинция.

А той се усмихна и отговори:

— На мен цялата провинция, освен западната, ми се струва непозната и скучна. Но пък аз съм от Райшър.

— Райшър — повтори тя. — Не, никога не съм ходила чак там. — Тя заповтаря думата, превърташе я в мисълта си отново и отново, като отглас от изчезнал акорд.

— Открай време си живея тук — призна и думите заглъхнаха като изречени от някой друг, а самата тя се понесе над поле с киселец, усещаше уханието на орлови нокти в ноздрите си и чуваше ромона на река в ушите си, преродена, жива за пръв път.

Чу се да казва:

— Помня, че Райшър беше оцветен в жълто в училищния ми атлас.

— Колко любопитно, че си спомняш това! — засмя се той.

В съзнанието й отново просветна нещо познато: „Той ще ме подкачи за онзи ден и аз ще се върна назад в онова време“. Наложи се да си припомни, че са непознати, че нищо подобно не се е случвало и че тя е само едно болно момиче, глуповато и разсеяно, и…

— Бих искала да ви поканя на чай — каза тя официално и учтиво. — Мисля, че ще успеем да открием къщата на леля ми.

Жуженето на разговора, хрупането на препечена филийка, прислужницата, влязла да запали лампите, кучето, което си просеше захар — това бяха естествени и неизбежни неща, но те имаха значение, сякаш бяха закачени на стената картини, а тя беше посетител в галерията и ги разглеждаше една по една. И по-късно:

— Довиждане — каза, съзнавайки ясно, че ще го види отново, и радостна от тази мисъл. Обаче в същото време нещо в нея се боеше от тази мисъл, опитваше се да я изтласка настрани.

През онази нощ видя долината много ясно; покатери се по пътеката до къщата, застана на терасата пред отворения прозорец и й се стори, че предишното усещане за покой и за бягство от света вече е примесено с новото съзнание, че къщата не е празна, а е населена, гостоприемна. Помъчи се да стигне до прозореца, но усилието бе твърде голямо за нея, ръцете й се отпуснаха безсилно отстрани, образът се разнесе и тя се оказа взряна с ококорени очи във вратата на собствената си спалня. Даваше си сметка, че е много рано, че прислужниците още не са се размърдали, обаче телефонът в коридора звънеше.

Тя слезе долу, вдигна слушалката и чу неговия глас.

— Моля да ме извиниш — каза той, — знам, че е невъзможно рано, за да ти се обаждам, обаче току-що ми се присъни страшно убедителен кошмар, че нещо ти се е случило. — Той понечи да се засмее, засрамен от слабостта си. — Беше толкова силен, че направо не мога да повярвам, че не е истински.

— Съвсем добре съм — отговори тя и се засмя. — Спах много спокойно и се чувствах щастлива. Позвъняването ти ме събуди току-що. Какво не беше наред според теб?

— Не мога да обясня — отговори той озадачено. — Сигурен бях, че си заминала и никога вече няма да се върнеш. Нямаше никакъв начин да се свържа с теб. Беше заминала по своя воля.

— Е, не е така — усмихна се тя на притеснението му, — тук съм и съм в безопасност, но е много мило от твоя страна, че се тревожиш.

— Искам да те видя днес — настоя той — просто за да се уверя, че нищо не се е случило. Че още си изглеждаш по същия начин. Да, вината е моя, ако не те бях блъснал с колата, това нямаше да се случи… Ето какво почувствах доста объркано в съня си. Нали ще ми позволиш да те видя? Кажи, че ще ми позволиш!

— Да — отвърна тя, — да, и аз бих искала да те видя. — Защото това трябваше да се случи, тя нямаше избор, а гласът му беше отглас от собствените й мисли, потиснати и неосъществени.

 

След като се ожениха, той я подкачаше за сутринта на запознанството им и как обаждането му по телефона я беше събудило.

— Вече не можеш да избягаш — казваше той, — сега си моя и си в безопасност завинаги. Кошмарът ми се е дължал на лошо храносмилане. Трябва да си била влюбена в мен, за да вдигнеш слушалката толкова бързо! Погледни ме, какво си мислиш? Витаеш в облаците, все витаеш.

Той обгърна с ръка раменете й и я целуна по темето, а тя, макар да откликна, като се притисна към него, усети леко бодване в сърцето, понеже в крайна сметка той май не беше разбрал. И той щеше да се окаже като всички други и да се дразни на разсеяността й, дори против волята си.

— Не витая — отвърна тя, облегната на рамото му. Съзнаваше, че го обича, но въпреки това частичка от нея си оставаше неприсвоена, недокосната, нещо, което той не можеше да стигне, и макар да обожаваше ръцете му, гласа му, присъствието му, й се искаше да се отдръпне, да замълчи, да си почине.

Стояха до прозореца на малката странноприемница и гледаха надолу към реката, към поклащащите си лодки и далечните гори отвъд.

— Щастлива си, нали? — попита той. — Рейшър отговаря на очакванията ти — прекрасен е, нали?

— Много по-прекрасен — отговори тя.

— По-добре ли е от жълтото ъгълче в твоя атлас? — засмя се той. — Виж, утре ще отидем на експедиция, ще поскитаме по възвишенията, ще навлезем в горите.

Той разгърна картата си на масата и се зае да чертае планове и маршрути. Тя се напрегна, усети, че я изпълва странна енергия. Искаше й се да излезе, да върви, а не да се мотае тук, в тясната дневна.

— По някое време трябва да почистя колата и да заредя бензин — каза той. — Ти тръгни пеша по пътя, аз ще дойда по-късно. Няма да се бавя.

Тя излезе от странноприемницата и пое нагоре по пътя към завоя на реката, после се спусна към брега, като се препъваше в камъни, водорасли и малки хлабави скални късове. Стигна до поток, който течеше на запад, ограден и от двете страни с дървета, които се спускаха досами водата. В потока нямаше лодки, той беше спокоен и притихнал, а тишината нарушаваха само стрелкащите си под повърхността риби, които образуваха вълнички на повърхността на водата. Брегът изчезна под прилива и тя трябваше с мъка да си проправя път между дърветата на по-високото, газеше упорито, развълнувана без видима причина, и чувстваше, че дори тишината се дължи на нея. Дърветата шумоляха уважително, тъмни и зелени, предните постове на магическия свят.

Изведнъж пътят се наклони и тя пое надолу, надолу в безредието на някаква долина, нейната долина, където й беше мястото. Високи букове се извисяваха и от двете й страни, а после, както си го знаеше открай време, пътят се стесни до разкаляна пътечка, обрасла с преплетени шубраци, отвъд които я очакваше къщата, загадъчни и притихнала, с осветени широки прозорци, сякаш възпламенена от лъчите на залязващото слънце, красива, примамлива. Усещаше, че не е уплашена от сбъдването на съня си — то бе въплъщение на покоя, сякаш отговор на молитва. На пръв поглед мястото изглеждаше пусто, а къщата — необитаема, обаче, когато тя застана на терасата, белите стени сякаш засияха и станаха по-крепки, а онова, което тя бе помислила за бурени, прораснали през необикновената настилка, се оказаха скални растения, обсипани с цвят. Усети как я прободе разочарование, че нейната къща ще се окаже домът на други хора. Прокрадна се по-наблизо, вдигна ръце към рамката на прозореца — неизменното последно действие от съня й — и надникна през стъклото в вътре. Стаята беше хладна и пълна с цветя, а топлото слънце не докосваше пъстрите кретони. Беше весела мъжка стая, а единственият намек за официалност беше тежкият полилей от тавана.

В средата имаше маса, върху нея — мрежа за пеперуди, по столовете имаше исторически книги, а в ъгъла на канапето — лък, стрела и малко откъсната корда. На кука на вратата беше окачен пуловер, а самата врата беше отворена, като че ли някой току-що беше излязъл от стаята. Тя се приведе, долепила буза до рамката на прозореца, отпусната и щастлива, и си помисли: „Много ми се иска да познавам момчето, което живее тук“. Както се усмихваше, нехайно и доволно, погледът й попадна на снимка върху полицата над камината — нейната снимка. Не беше виждала тази снимка, прическата й беше различна, но макар да бе свежа и модерна, приликата сякаш контрастираше на стаята, която бе интригуващо поизбеляла и старомодна.

„Това е някаква закачка — помисли си тя смаяна, — някой е знаел, че ще дойда, я е сложил там на шега“. След това забеляза върху камината лулата на съпруга си, онази с грапавата чашка, а над нея — стара спортна гравюра, която леля й беше подарила. Мебелите, картините, тях познаваше добре, всички те бяха нейни. Само че тя знаеше, че тези предмети я очакват пакетирани в кашони в къщата на леля й в Мидълсекс и че няма как да са тук. Почувства се неспокойна и потисната, но не знаеше защо. „Някаква глупава шега — каза си тя, — той просто се подиграва със съня ми“. Обаче се поколеба озадачено, понеже съпругът й не знаеше за този сън. После чу стъпки и той влезе в стаята. Изглеждаше много изморен, все едно отдавна я търси и се е върнал в къщата по друг път. Освен това имаше странен вид — косата му беше сресана на път и беше сменил костюма си.

— Какво има? — попита тя. — Как дойде тук? Познаваш ли хората, които живеят в къщата?

Той не я чу, а седна на канапето и взе вестника.

— Престани да се преструваш — подкани го тя, — погледни ме, скъпи, засмей се, разкажи ми какво се е случило, какво правиш тук?

Той не й обърна внимание, а после в стаята влезе някакъв слуга и се зае да сервира масата за чай.

— Слънцето ми блести в очите — каза съпругът й на слугата, — би ли дръпнал завесите?

Мъжът пристъпи напред и дръпна пердетата, вперил поглед право в нея, без да я познае, пренебрегвайки я, както бе направил и съпругът й, а след като пердетата бяха дръпнати, тя вече не ги виждаше. След миг чу гонга.

Изведнъж тя се почувства много изморена, много слаба, сякаш животът й бе непосилен, твърде труден, по-труден, отколкото тя беше способна да понесе. Искаше й се да извика, помисли си: „Само да можех да си почина… Нямаше да имам нищо против, но това е такава глупава шега…“ После се извърна от прозореца и погледна пътеката към обраслата долина, невероятно уханна, загадъчна и дълбока. Там сигурно имаше мъх, мека орлова папрат, хладният листак на дърветата и приспивното ромолене на потока, който напяваше в ушите й. Щеше да си намери местенце за почивка там, където не можеха да я дразнят, щеше да коленичи и да се скрие, а той щеше да се укорява, че я е уплашил, щеше да излезе на терасата и да я повика.

Докато се колебаеше в началото на пътеката, тя забеляза момченце, което я наблюдаваше откъм храстите. Не го беше виждала дотогава. Очите му бяха големи и кафяви като пришити на лицето копчета, на бузата му имаше голяма драскотина. Тя се смути и се зачуди откога ли момчето я наблюдава.

Тук май всички си играят на криеница — отбеляза тя. — Не мога да разбера какво става — преструват се, че не ме забелязват.

Той се усмихна гризейки нокти. Прииска й се да го докосне — чувстваше го скъп без никаква причина, обаче детето беше неспокойно като подплашен елен и се дръпна.

— Не се страхувай, няма да те нараня — нежно го увери тя. — Искам да се спусна в долината, ще дойдеш ли с мен?

Протегна ръка към него, но то отстъпи назад и поклати глава с пламнало лице, затова тя пое самичка, а то подтичваше малко зад нея и я наблюдаваше, все още несигурно, все още уплашено. Дърветата ги обградиха отвсякъде, сенките също, песента на потока прозвуча отблизо и тя си затананика с леко сърце, щастлива. Сред дърветата се появи просека и обраслият с мъх бряг на реката. „Колко прелестно! Колко спокойно! Никога няма да ме намерят тук“, помисли си тя, доволна от пакостта, която е намислила, ала в този момент до нея за пръв път долетя гласът на момчето, тих като шепот:

— Внимавай — предупреди я то, — внимавай, стъпила си върху гроба.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и сведе поглед към нозете си, но отдолу имаше само мъх: стъблата на орловата папрат и стъпканата главица на един син цвят на хортензия. — Чий гроб? — вдигна глава тя. Само че него вече го нямаше: нямаше никакво момче, беше изчезнало и гласът му бе просто ехо. Тя го повика: — Криеш ли се? Къде си?

Обаче отговор не последва. Тя хукна обратно по пътеката към къщата, показа се от сенките, но не можа да го намери.

— Върни се, не се страхувай, къде си? — викаше тя и отново стигна до терасата. С лек страх в сърцето забеляза, че белите стени на къщата вече не искрят, огрени от слънцето. Между камъните имаше бурени, не растения, както си мислеше. На прозорците на стаята нямаше завеси, а помещението беше празно, по стените нямаше тапети, подовете бяха голи дъски.

Само неприветливият полилей висеше от тавана, осеян с паяжини, а вятърът през отворения прозорец леко го поклащаше напред-назад като махало на часовник и отмерваше времето. Тя се обърна и хукна бързо по пътеката, от която беше дошла, нагоре и далеч от тишината и от сенките, бягаше от мястото, което беше нереално, неистинско, опустяло и безлюдно. Реална беше само тя и голямото навъсено кълбо на слънцето, което залязваше между буковете в началото на пътя, сурово и червено, като запалена лампа.

Той я откри да броди по брега на реката, вперила поглед пред себе си, разплакана.

— Но какво има, скъпа? — не спираше да повтаря той. — Падна ли, нарани ли се?

Тя се притисна към него, вкопчи се в сигурността на палтото му.

— Не знам — прошепна, — не знам. Не си спомням. Излязох да се поразходя някъде в гората и не помня какво се случи. Непрекъснато ми се струваше, че съм забравила нещо, а не знам какво е.

— Глупавичката ми — каза той, — глупавичката ми тя с глава в облаците, трябва по-добре да се грижа за теб. Недей да плачеш, няма нужда да плачеш. Влез вътре, имам изненада за теб.