Дафни дю Морие
Уикенд

Когато поеха с колата през провинцията в петък вечер, двамата почти не си говореха. Чувстваха, че думите ще нарушат съвършената хармония. Той седеше зад волана, съсредоточен над кормуването и правия път пред тях, въртейки волана с една ръка и преметнал другата през раменете й. Тя се облегна на него с ръце в скута и от време на време въздишаше и доволно промърморваше.

Той явно разбираше тези звуци, защото им отвръщаше по свой начин — усмихваше се и коляното му докосваше нейното.

Съзнанието и на двамата беше празно и някак глуповато, лишено от последователна мисъл. Понякога тя му мяташе кос поглед, а в момента тъкмо си мислеше колко й харесват прорасналите по тила му косъмчета. Не забелязваше смешните петна от слънчево изгаряне на челото му, които се зачервяваха още повече с всеки изминат километър. Той мярна една тъмна къдрица под баретата, усукана нагоре, както си му е редът, но пропусна петното пудра, нанесена неравномерно на носа й. Бяха влюбени.

— Разбираш ли — каза й той веднъж, — най-прекрасното е, че ние сме много добри приятели. Още от самото начало те чувствам такава. Никакво усилие, никакви напрегнати последици. С теб мога да бъда напълно неподправен. Като си помисля за всичките други жени, които съм познавал… — Той замълча и се засмя, свивайки рамене. В крайна сметка нямаше нищо лошо тя да си мисли, че е имало и други жени.

— Да, и аз така се чувствам — каза тя. — Най-сетне мога да бъда себе си, няма нужда да се преструвам. Мога да се отпусна и да се наслаждавам на покой. — Докато изричаше тези думи, тя придаде на гласа си тъжно и малко изморено звучене с надеждата да подскаже с интонацията си, че до този момент животът й е бил твърде наситен, твърде интензивен — че е била от хората, които горят свещта и от двата края.

— Покой — бавно изрече той. — Да, колко копнеех за покой в Индия. Представа нямаш, скъпа, какво причинява животът на хората там.

Той бе водил много удобно съществуване в Мадрас цели шест години, но сега нямаше защо да разказва за всичко това. Тя имаше много романтични виждания за Индия. Сигурно си го представяше на лов за глигани, издокаран с бели бричове, или може би как изучава йога.

— Представям си те — казваше му тя — как работиш и яздиш под онова безмилостно слънце, докато аз се мотая безцелно из Лондон, водя безполезен и лекомислен живот и ходя от забава на забава.

Тя се засмя горчиво, поне така се надяваше, и допускаше, че в главата му се нижат картини на нощни клубове, на негърски оркестри, на досадена изисканост — всичко друго, но не и донякъде официалните вечери в Кензингтън, толкова привични за нея.

— Прекрасно е как се разбираме, нали? — каза той. — Обичаме еднакви неща, мислим еднакво, нямаме никакви разногласия. Наистина е абсолютно невероятно… казвам ти… — Той замълча, неспособен да продължи, не намираше думи, с които да изрази чувствата си.

— Скъпи! — откликна тя.

Когато пристигнаха, луната огряваше водата и приливът беше настъпил. Вълните тихо се разбиваха на брега под къщата.

— Често съм си мечтала за такова място — рече тя неопределено и разпери ръце. Никога не мечтаеше, ама нейсе. — Представях си как лежа на горещия бял пясък, над мен е безоблачното небе, а до мен е някой, когото обичам, който ме разбира. Някой, който ми носи покой.

— Милата ми! — промърмори той. Помисли си, че тя все опява за този покой. Запита се дали би могъл да й наеме моторница с някой благонадежден кормчия.

— Утре ще си наемем лодка, нали? — предложи той. — И ще отплаваме далеч от всичко това, чак до хоризонта. — Гласът му беше театрален, а лицето му беше извърнато в профил на фона на небето. Тя побърза да промени настроението си, за да влезе в тон с него.

— Ти и аз заедно ще отплаваме към звездите — каза тя.

Чувстваха се толкова романтично, толкова авантюристично, почти като викинги.

Към обяд в събота вече си имаха нежни обръщения един към друг и си говореха на свой специален език. Невъзможно бе някой от тях да изрече нещо, без да бърбори неразбрано като дете и да се цупи, без да тупа с крак и да пляска с ръце. Двамата преминаха от глуповатото самодоволство към някаква чудата сенилност.

— Мишлето иска да отиде да се изкъпе — заяви тя, а беше висока и мургава, и се бе сбогувала завинаги с трийсетте.

— Мъжлето също иска да отиде да се изкъпе — отговори той. Двамата започнаха да се пръскат и да играят на „Ринги, ринги, рае“ във водата.

— Мъжлето е голям и силен — каза му тя, докато лежаха един до друг по гръб и се печаха на слънце — и затова Мишлето толкова много обича Мъжлето — плъзна тя пръсти по ръката му. Той леко потръпна, не обичаше да се къпе в морето.

— Какво има за обяд? — попита той и щракна с белите си мъртви пръсти. — Не знам за теб, но аз съм гладен.

Тя се почувства засегната, донякъде отхвърлена.

— Ще отида да проверя — отговори, но съжаляваше. Той забеляза настанилата се помежду им сянка.

— Но първо Мъжлето ще целуне Мишлето — каза той.

Тя се усмихна и облакът оттули слънцето.

— Ние се обичаме, нали? — попита тя.

— Да, скъпа.

Тя се запрепъва нагоре по брега към къщата, влачейки мократа си хавлия отзад. Той за пръв път забеляза, че без чорапи прасците на краката й са едри.

Следобед си починаха докъм пет часа. Небето все още беше ясно, а морето не трепваше.

— Мъжлето ще разходи ли Мишлето с лодка? — попита тя.

Той си спомни за обещанието си с тревожно опасение. Ама че досада! Навън ли щеше да го замъкне?

— Мъжлето ще направи всичко, което иска Мишлето — прозя се той.

Слязоха до малкия кей, за да огледат лодките.

— Да вземем онази прекрасна червена лодка, скъпи. Много ще отива на баретата ми — предложи тя.

— Мишлето иска червена лодчица — разсеяно отбеляза той, а всъщност се питаше дали ще се справи с двигателя.

— Много е просто, господине — обясни му човекът Не е нужно да си голям умник. И дете може да я управлява. Ето оттук палите, това ви е дроселът — нагласявате си лоста ето така, наполовина отворен. Завъртате три пъти, после отваряте дросела докрай.

— Моля? — попита той. — Какво? Не ви разбрах. Повторете.

Хвърли поглед през рамо да провери дали го е чул. Тя се настаняваше сред възглавничките и не гледаш към тях. Мъжът запали двигателя с едно дръпване и след миг потеглиха, а лодкарят им махаше насърчаващо от пристана. Той стисна здраво кормилото и се огледа притеснено наляво-надясно.

— Умното Мъжле! Как хубавко кара лодката! — похвали го тя.

Той преглътна и издаде напред челюстта си. Носеха се към открито море. Слава богу, че водата беше като тепсия. Той се почувства по-спокоен, лекият ветрец рошеше косата му, пръските танцуваха по лицето му.

— Скъпи, изглеждаш великолепно! — провикна се тя.

Той се усмихна. Сладкото малко Мишле! Насочи лодката към един закътан залив.

 

— Колко е часът? — попита тя сънено. Той се сепна. Откога бяха пуснали котва тук? Не помнеше. Слънцето вече си бе тръгнало от залива, водата изглеждаше студена и сива. Двамата потръпнаха и тя се пресегна за горната си дреха.

— Мишлето иска да се прибира у дома — каза.

Той опита да си спомни обяснението на лодкаря как да запали мотора. Колко да отвори онова нещо… и кой лост да нагласи? Въртеше ли въртеше, но без никакъв успех, само дето всеки път одираше кокалчетата си.

— Проклятие, да го вземат мътните и всички дяволи! — изруга той и засмука пръстите си с ожулена кожа.

— Лошо Мъжле! — скастри го тя.

— Ами опитай ти да запалиш тая проклетия. Не разбирам нищо от лодки — призна той изтощен. — Моторът е скапан, не работи. Мили боже! Тия трябва да бъдат разстреляни, задето дават под наем такава лодка. Виж това… — Един винт падна в дланите му.

— Ти сам го извади, видях те — каза тя. — Не вярвам, че знаеш как работят тези неща.

— Точно така, обвинявай мен — възмути се той. — Чия беше идеята — твоя или моя? Аз се чувствах прекрасно и преди. Не съм искал да наемаме проклетата лодка.

— Е, скъпи мой, ако знаех, че си толкова неспособен, смяташ ли, че щях да се кача на тази лодка? Я си виж лицето, цялото е омацано с масло. Ако подозирах, че ще изглеждаш като…

Типично по женски — да ругае него, при положение че той просто се старае да й достави удоволствие.

— Е, голяма каша — мрачно отбеляза той. — Не знам какво да правя.

Той потръпна и надяна мушамата си. Тя изведнъж забеляза изгорялото от слънцето място на челото му. А и косата на темето му беше оредяла. Изпълни я раздразнение, студенина и досада.

— Не можеш ли да извикаш, или да помахаш? — каза тя. — Все някой ще чуе.

Брегът и скалите обаче бяха пусти, не се виждаше жива душа. Неговото „ехооо“ звучеше толкова нелепо, помисли си тя, толкова пронизително и неприятно, все едно е бойскаут. Направо й лазеше по нервите.

— О, спри, моля ти се! Явно няма смисъл.

Той духна в шепите си.

— Дано морето да не се разбунтува — каза той. — Не ставам за моряк. Прилошава ми и от най-лекото полюшване.

Тя го изгледа ледено.

— Мислех, че те бива в тези неща — заяви тя, а той се зачерви раздразнено.

— Да не ме вземаш за някакъв авантюрист изследовател? — попита я раздразнено. — Защо да не ти призная, лошото време ми се отразява много зле, постоянно настивам. Само няколко часа тук ще ме тръшнат в леглото за седмици.

— Е, в Индия със сигурност си свикнал на суров живот — сви рамене тя.

— Скъпо момиче, да не мислиш, че Индия е някаква измислена страна за филмови герои? Не бъди толкова невежа. В Мадрас имах много удобна къща с десетина слуги, които се грижеха за мен.

— Жалко, че никой от тях не е тук сега — отговори тя студено.

За няколко минути настана тишина. Приливът беше започнал, водата бързо се надигаше и полюшваше лодката насам-натам.

— Виж това — посочи той. — Никак не ми харесва. Сигурно сме в огромна опасност. Не ми харесва.

— Да беше помислил за това, преди да ме доведеш тук — сряза го тя. — Мислеше само как да се изфукаш по този идиотски начин. Защо изобщо пуснахме котва в отвратителния залив?

— О, аз ли съм виновен, че пуснахме котва, а? Нали ти ме помоли да се любим? — отговори той.

— Помолила ли съм те! Хубава работа! Да не мислиш, че ми е приятно да се въргалям в тази мръсна и неудобна лодка?

— Небето ми е свидетел, че нямаше да спра, ако ти не ми се беше нахвърлила — каза той.

— Значи ме смяташ за разпусната, така ли? Сега остава да кажеш, че аз съм предложила и да дойдем тук за уикенда.

— Горкото ми дете, беше съвсем очевидно, че го искаш, нали?

— Не знам дали съзнаваш, че звучиш като простак и лъжец. Досега никой не ми е говорил така.

— Може би никога не им се е удавала възможност.

— Ама ти си бил ужасно самомнителен! Освен това сигурно си мислиш, че това е първият уикенд през живота ми, когато отивам някъде с някого, нали?

— Не създаваш впечатление на човек с богат опит — отвърна той.

— Благодаря ти — каза тя. — Сега, след като си решил, че това е първият ми уикенд, нямам нищо против да те осведомя, че си най-голямото разочарование в живота ми, откъдето и да го погледнеш.

Заваля — отначало тупнаха само няколко капки, после заръмя, а накрая, на свечеряване, рукна проливно. Небето притъмня, приливът разклати лодката. Той се облегна на планшира — слабичка жалка фигурка с влажния си бански, с мушамата си и с посинелия си от студ нос.

Тя неочаквано си спомни една книжка с картинки от детството си и илюстрацията на малък таласъм на име Инки Имп. Какво нелепо същество беше! Колко безполезно, колко лишено от храброст. Издуха носа си и се закашля. Той се извърна, за да не гледа зачервеното й разплакано лице и приличната на миша опашка мокра коса, провиснала до раменете. Седеше начумерена, изпита, невероятно непривлекателна. Приличаше му на мокра мишка. Мишле. Отиваше й и още как!

— Слава богу, че поне вече не се налага да говорим този непоносим език.

Тя го наблюдава намусено известно време, после го срита:

— Ако ще се разболяваш, разболей се най-сетне, та всичко да свърши.

В пет часа сутринта една рибарска лодка ги изтегли на буксир до пристанището. Той вече имаше силни ревматични болки в краката и белият му дроб беше простинал. Тя усещаше в главата си наченки на простуда, а дясната й буза беше подута от невралгия. Веднага си легнаха и спаха цял следобед. Неделята ги посрещна сива и безрадостна, а дъждът продължаваше да барабани по прозорците.

Седяха в дневната на два твърди стола пред пушещия огън, а дори нямаха неделните вестници. Съзнанието и на двамата беше празно и глуповато, без никакви последователни мисли. От време на време тя поглеждаше към него и забелязваше изгореното място на челото му. Той пък забелязваше размазаната по носа й пудра. Вече не бяха влюбени.

— Разбираш ли — каза й той, — работата е там, че ние не сме партньори, ама изобщо, дори не харесваме еднакви неща, нито пък мислим еднакво. Толкова е безнадеждно, че… ами, какво да ти кажа… — замълча той неуверено и сви рамене.

— И аз се чувствам така — увери го тя. — Ние двамата непрекъснато се дразним. Караш ме да се чувствам нещастна и неспокойна.

— Как ми се иска да бях в Индия — призна й той.

— Представям си — засмя се тя горчиво, — седиш си на глупавия стол и гризеш химикалката, докато аз тук агитирам хората за допълнителните парламентарни избори.

Заслушаха се в дъжда и в прибоя.

— Мястото е ужасно — каза тя, — потискащо и мрачно. На километри има само пясъчни дюни. Като затворническо селище е.

„Глупачка“, помисли си той, но всъщност по-скоро се чудеше дали ще е възможно да наеме кола, която да ги върне до града. Беше твърде изморен, за да шофира.

— Получавам невралгия само като седя в тази противна стая — заяви тя, но той не я слушаше.

— Хайде да си наемем кола, да напуснем това ужасно място и да се прибираме в Лондон — предложи той. Звучеше раздразнително, гледаше мрачно през прозореца и усещаше ревматични бодежи в раменете.

— Ти и аз да се возим в една кола чак дотам? — попита тя. Толкова си бяха омръзнали един на друг, толкова бяха изморени. На небето се появи синьо петънце, откъм дърветата запя кос. Но те не видяха, не чуха.

— Боже, това място сигурно е накрай света — отбеляза той.

В неделя вечерта, докато пътуваха обратно към Лондон, почти не си продумаха.